Ердоган и парадоксът на популизма

| от |

„Проджект синдикът“, Ян-Вернер Мюлер

Триумфът на Реджеп Тайип Ердоган на първите преки президентски избори в Турция не е изненада. Ердоган е популярен, а като премиер от 2003 г. се носи по вълна от икономически  успех. Той също така е популист, който здраво стяга хватката си върху държавата и медиите, демонизирайки всички критици в процеса (включително бивши съюзници като живеещият извън страната проповедник Фетхуллах Гюлен).

Както и при други популистки лидери като унгарския премиер Виктор Орбан или покойния Уго Чавес във Венецуела, съгласуването на предизборните обещания на Ердоган с постиженията му на практика остава ребус. Подобни фигури започват да атакуват опонентите си за корупция и ги обвиняват в използване на държавата за създаване на политическа система, обслужваща собствените им интереси, която изключва интересите на обикновените хора. Но, когато са на власт, те започват да се държат по същия начин, като се отнасят към държавата като към тяхна собственост или собственост на партията им, и се забъркватв корупция или поне си затварят очите за нея.

Обикновено това очевидно лицемерие не вреди на изборните перспективи на популистите, както успехът на Ердоган току-що доказа. Защо?

Обратно на повечето общоприети схващания, популизмът не се формулира от определен електорат – като по-ниският среден клас, или от прекалено опростена политика, насочена към масите, както често твърдят либералните наблюдатели. По-точно популизмът е цялостна концепция за политика, а популист е политик, който твърди, че той или тя – само той или тя, наистина представляват народа, като по този начин принизяват всички политически опоненти до ролята на лоши кандидати.

Зад това твърдение стои по-нататъшното предположение, че народът има една обща воля, която истински се стреми към общото благо, и че истинският лидер на народа – като Ердоган, който водеше кампанията си под лозунга „Народна воля, народна власт“, може да я разпознае и приложи. Популистите не са настроени само срещу елита; те неизбежно са антиплуралисти и следователно антилиберални. Политиката им винаги е поляризираща, разделяща населението на чисти, морални хора и на неморалните други, които Ердоган често нарича просто „предатели“.

В очите на популиста не може да има нищо подобно на легитимна опозиция. Този, който е срещу лидера, се смята автоматично, че е срещу народа. И съобразно тази логика този, който е срещу народа, не може наистина да е част от народа.Това обяснява обвинението на Ердоган, че демонстрантите в парка Гези миналото лято, които протестираха срещу плановете на правителството за построяване на мол, всъщност не са истински турци. И това обяснява скандалното му изказване по-рано тази година, когато прие номинацията от неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) за кандидат за президент: „Ние сме народът. Кои сте вие?“.

Често се казва, че популистите не могат да управляват, или че ще се представят като некомпетентни, когато бъдат избрани. Според този възглед популистките партии са в основата си протестни партии, а протестът не може да управлява, тъй като е невъзможно да протестираш срещу себе си.

Нещата обаче не са толкова прости. Популистите обикновено възприемат стил на управление, който е огледален образ на същите обвинения, които те са насочвали към предишната политическа система. Те заграбват каквато власт могат, разбиват системата за контрол на правителството, напълват всички държавни канцеларии със свои приятели и награждават поддръжниците си (и само поддръжниците си) с облаги в замяна на тяхната лоялност – политолозите наричат това „масов клиентелизъм“. Австрийският популист Йорг Хайдер например буквално би раздал банкноти от по 100 евро на „хората си“ на улицата.

Разбира се, всички партии опитват първо да се погрижат за своя електорат. Това, което е характерно за популистките политици, е това, че те може да правят това открито и с чиста съвест. В крайна сметка, ако само техните поддръжници са наистина „народът“, всички останали не заслужават.

В същия дух популистките партии са склонни да колонизират държавата с голяма бързина. Ако само една партия истински представлява народа, защо тогава държавата да не стане инструмент на народа? А когато популистите имат възможност да пишат нова конституция, защо да не погазват всяка опозиция, която по дефиниция трябва да включва враговете на народа (които често са обвинявани, че са чужди агенти)?.

Това обяснява защо клиентелизмът на популистките правителства и корупцията не подкопават същинската подкрепа за лидерите им сред електората. Подобни практики се възприемат като служещи на моралните „ние“ за сметка на неморалните или чуждите“те“.

Така мнението на либералите, че трябва само да разкрият корупцията на популистите, за да бъдат дискредитирани, е напразна надежда. Те също така трябва да покажат, че за повечето граждани клиентелизмът не донася облаги и че липсата на демократична отговорност, неработеща бюрокрация, и подкопаване на върховенството на закона, в дългосрочен план ще навреди на хората – на всички тях.
БТА/ Нора Чолакова

 
 

Тези хора на 70+ години ще разбият стереотипите ви за възраст

| от chronicle.bg |

По линията на стереотипите, обхващащи възрастните хора, всички сме виновни.

Повечето от нас са убедени, че веднъж щом човек навърши 70 години, хубавата част от живота му е приключила и това, което предстои, включва единствено болести, декубитални дюшеци и наливане на минерална вода в Княжево.

Разбира се, това далеч не се отнася до всички пенсионери. Фотографът Владимир Яковлев е посветил доста време на проекта си „Age of Happiness“, където снима хора между 70 и 100 години, които все още следват мечтите си, откриват нови неща и живеят на пълни обороти.

Вижте в галерията част от снимките, които е направил той и веднага счупете предразсъдъците.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.

 
 

Джеймс Макавой: Добър британски вкус

| от |

Джеймс Макавой е британското секси чудо на модерното кино. Той е различен и по един начин хашлашки приятен не само за гледане, но и за опитване във всякакви форми. Макавой е от тези актьори, които ти се струва, че са изключително специфични, но когато го изгледаш в пет различни роли, разбираш, че този иначе дребен мъж с добри обноски, може да изиграе всичко. И той наистина го прави.

От влюбен мъж, през професор, до настървен до пръсване его маниак Макавой може да се похвали с многообразна и пъстра филмография в британското и американското кино.

От комерсиални блокбастъри до адаптации по Ървин Уелш той се раздава на екран и винаги е удоволствие да бъде гледан.

Роден в Глазгоу, Шотландия, кариерата на Джеймс Макавой започва през 1995-а с британския трилър The Near Room, след като се запознава с актьора Дейвид Хаймън. Тогава Джеймс е на 16 и кариера в актьорството не му се струва чак толкова атрактивна. Вместо това, кандидатства в Кралските военоморски сили и бива приет веднага. В крайна сметка някъде там се включва и Кралската консерватория на Шотландия и Макавой избира нея. Докато завърши образованието си през 2000 година британецът е направил няколко участия в сериали и дори работи по cheese хоръра „Басейнът“.

След това кариерата му поема лек и плавен подем, може би заради таланта му, и той снима сериалите „Децата на Дюн“ и „Играта“ за ВВС, който по-късно е адаптиран и на филм с Бен Афлек и Ръсел Кроу. Участва и в британската версия на Shameless в цели два сезона. Някъде там се запознава с бившата си вече съпруга Анн-Мари Дъф и продължава бавния си и приятен поход из британското кино.

Големият пробив на Макавой идва през 2007-а, когато играе главната роля във великолепния „Изкупление“, адаптация по романа на Иън Маккелън. Ролята му носи номинации за БАФТА и Златен глобус и купчина други награди. Печели му и приятел в лицето на Бенедикт Къмбърбач и му отваря вратите към необятното кино на Холивуд.

От там насетне Макавой подбира ролите си внимателно. Играе в нискобюджетния секси шедьовър „Транс“ на Дани Бойл и същевременно приема ролята на младия професор X в новите версии на X-men. Той играе доктор и активист в „Последният крал на Шотландия“, редом до Форест Уитакър, което му носи БАФТА за изгряваща звезда и същевременно е циничен и арогантен комарджия в романтичния „Пенелопе“.

И всички тези роли му стоят чудесно.

Макавой е единственият актьор, който е обмислян да изиграе мистър Дарси в адаптацията на „Гордост и предрасъдъци“, но в крайна сметка играе първообраза на персонажа – единствената любов на Джейн Остин – Том Лефрой – в „Да бъдеш Джейн“.

Джеймс Макавой е вкусен за пробване във всичко – от романтика до трилър.

А дори и за тези, които нямат чак толкова големи изисквания към диапазона на актьорите на голям екран, могат да си отдъхнат – Джеймс Макавой е просто адски секси. Освен че може да изиграе всичко, може да ти поднесе чай гол и да го направи с финеса на джентълмен и вида на арогантен и възбуждащ коцкар. Малко са като него, затова се радваме, че той съществува.

От тази седмица може отново да го гледате на кино. Този път в трилъра на М. Найт Шамалан „На парчета“. Там Макавой отново се раздава и играе цели четири образа и го прави забележително. Не, че някога сме се съмнявали.

И докато се подготвяте за трилъра на М. Найт, в който Джеймс може и малко ще ви стресне, ви предлагаме част от чудесните му роли. Защото няма нищо по-добро от атрактивен британец в хубаво кино.   

Вижте ги в галерията горе.

 
 

Какво прави Скарлет Йохансон в телефона на Гери Турийска

| от chronicle.bg |

774Ако с тиха усмивка сте си тананикали „Ще те хапя по мустака и гола кафе ще ти правя у вас“, значи прекрасният глас на Гери Турийска и чувството за хумор в текстовете й вече са ви застигнали. Гери е част от група Rubikub и създател на „Пощенска кутия за приказки“.

Концепцията е следната – известни лица четат текстове на автори, които все още не са познати за публиката. Резултатът винаги е забавен. Няма нужда да ви я представяме повече, вижте отговорите й в рубриката на Chronicle и Samsung България.

Кой е последният набран номер в телефона ти?

На съпруга ми. Но разговорът беше с дъщеря ни Аника, която каза: „Мамо, дойдеш ли?“. Време е да затварям лаптопа и да слизам да правя кус-кус.

Най-известният човек в телефонния ти указател?

Хахаха, имам българския номер на Скарлет Йохансон от 2005 година. Тогава тя снимаше „Черната Далия“ в София и се размотавахме постоянно.

За какво най-често използваш мобилния си телефон?

За Фейсбук, май. Никак не обичам да говоря по телефона. Предпочитам месинджърите.

Как реагираш, когато го забравиш вкъщи?

О, това би бил края на света. Слава Богу, не ми се случва. Може би веднъж съм си го забравяла и бях в тиха паника.

Приложението, без което не можеш?

Фейсбук месинджър, Whats up, Viber, Instagram.

Коя е твоята социална медия?

Е, ще се повторя, но Фейсбук. Цялата ми дейност покрай „Пощенска кутия за приказки“ минава през него. Нещо като офис ми е.