Ерата на „подмолните“ преврати в Латинска Америка

| от |

След зимата на военните диктатури обръгналата на държавни преврати Латинска Америка се превърна в лаборатория за експериментиране на леви политики. САЩ и съюзниците им обаче се научиха или се опитват да извършват преврати на неудобните им правителства без прекалено много кръв.

МАЯМИ, 23 септември 2010 г. В луксозния интериор на Банкерския клуб и под егидата на Междуамериканския институт за свобода и демокрация радикалният антикастрист Карлос Алберто Монтанер открива конференция на тема „Провалът на моделите на социализма от XXI век“. Сред публиката се забелязват неколцина много известни еквадорци в изгнание: Марио Рибаденейра, бивш министър в правителството на Сиксто Дуран Байен (1992–1996) в апогея на неолиберализма в Кито; Роберто Исаиас, избягал от правосъдието, след като предизвика с измама фалита на своята „Филанбанко“, най-голямата банка в страната; Марио Пасмино, бивш полковник и началник на военното разузнаване, когото през 2008 г. държавният глава Рафаел Кореа освободи от длъжност заради твърде тесните му връзки с ЦРУ.

Лусио Гутиерес – бивш полковник, по-късно президент на Еквадор, прогонен от властта с народно въстание на 20 април 2005 г., е главният оратор за деня. Той порицава хилиазма и мистицизма, които виждал във възгледите на социалистите, обвинява ги в практикуване на овехтял марксизъм и опасен популизъм. Предрича, че наближават нови времена на прогрес и благополучие. С уговорката, разбира се, че ще бъдат спазени някои условия… „За да се справим със социализма на XXI век, трябва да ликвидираме Кореа!“ Изказването е действително, има го на запис, заедно с последвалата го буря от аплодисменти.

Седмица по-късно, в нощта на 29 срещу 30 септември 2010 г., в един от двадесетината салони на „Швейцарски хотел“ в Кито, еквадорската опозиция провежда съвещание, което се проточва до 3 часа след полунощ. В 7 ч сутринта в предаването „Пряка връзка“ на телевизионния канал „Екуависа“ гостува Гало Лара, лидер на партията „Патриотично общество“, за да коментира току-що приетия от Националното събрание Закон за държавните служители. Той засяга няколко категории държавни служители, сред тях и полицейските, като отменя някои техни привилегии – бонуси, премии към медалите и отличията, новогодишни подаръци и т.н.

Затова пък законът ги облагодетелства, като им гарантира заплащане на извънредния труд и достъп до социалните програми за жилищно настаняване. Думите на Гало Лара обаче свистят като камшици: Президентът Кореа ограби играчките на полицейските дечица. И сега се страхува от линчуване! Ето защо си стяга багажа, за да напусне страната!“ Брей! Също така апокалиптично звучи статията на известния журналист Емилио Паласио, поместена на страниците на всекидневника Ел Универсо.

Когато в 8 часа сутринта Рафаел Кореа научи, че в поделенията на столичния полицейски полк е започнала стачка на скръстените ръце, той не се поколеба нито за миг, спомня си тогавашният министър на вътрешните работи Густаво Халк: „Станало е недоразумение, отивам да преговарям с тях“. Двамата напускат президентския дворец Каронделет и отиват в казармата. Новината за тяхното присъствие залива като вълна масата от близо осемстотин служители на реда, събрани там. „Ето ги комунистите!“;„Чависти, вън!“ – намекват, разбира се, за венецуелския президент Уго Чавес.

Подбудителите, с черни очила, радиостанции, мобилни телефони, са се смесили с редовите полицаи и организират освиркването. Как обаче да не разпознаеш сред тях Фидел Араухо, говорител на бившия президент Гутиерес и водач на партията му „Патриотично общество“? Блъскане, ругатни, сълзотворни гранати се сипят върху държавния глава. От прозорец на втория етаж, където няколко телохранители едва успяват да го заведат, Рафаел Кореа се опитва да импровизира реч: „Този закон ще подобри вашето положение. Ние работихме за полицията, не забравяйте колко много ви бе дадено!“

Но той е освиркан. Чуват се дори викове: „Дръжте го! Убийте го!“ Врявата нахлува в съзнанието на Кореа. С предизвикателен жест той разхлабва възела на вратовръзката и разкопчава яката на ризата си: „Господа, ако искате да убиете президента, той е тук, убийте ме, ако това е волята ви! Убийте ме, ако имате смелост да го сторите, вместо подло да се криете сред тълпата!“ Дързост? Непредпазливост? Този зрелищен епизод оставя ярък отпечатък.

Четиристотин войници окупират еквадорското столично летище „Марискал Сукре“. Окупирани са също военновъздушната база „Такунга“, Националното събрание (и то от Парламентарната гвардия, която трябва да ги охранява), пристанището и летищата на Гуаякил, икономическата столица на страната. Тук още в 9 часа сутринта престъпни банди, узнали неизвестно как, че силите на реда са престанали да охраняват обществените места, вече чупят витрини, ограбват магазини, разбиват банкомати и тероризират гражданите.

Както във Венецуела на 13 април 2002 г., когато Чавес беше отвлечен при опит за държавен преврат, десетки хиляди души излизат на улицата, за да демонстрират, че подкрепят своя президент. За разлика от тях, част от т. нар. демократична опозиция поставя условия, за да му окаже подкрепа. Друга част от нея, по примера на Клевер Хименес, шеф на парламентарната група „Пачакутик“ – политическото крило на Конфедерацията на индианските народи в Еквадор (CONAIE), агитира индиански и социални движения (които обаче не я последваха!) да основат „национален фронт“ за изгонване на президента.

„Гражданско общество“ или дясна опозиция?

КОРЕА е ранен и се задушава от сълзотворния газ. Принуден е да потърси убежище в полицейската болница, в непосредствена близост до полковите сгради в Кито, превзети от размирниците. Там остава блокиран на третия етаж повече от десет часа. В 8 часа вечерта най-после е освободен от Групата за специални операции на армията (GOE) и предани членове на Групата за интервенция и спасителни акции на полицията (GIR). Радиостанциите на постовите полицаи отвън приемат призиви като:„Изкарайте Кореа и го отведете, преди да са дошли военните!“; „Убийте го, убийте президента!“. Накрая той излиза насред усилена престрелка. Един от охраняващите го войници пада смъртно ранен, а друг, който му дава бронираната си жилетка, е с пробит бял дроб. Впоследствие откриват следи от пет куршума по президентския автомобил, а по колите на ескорта – от седемнадесет. Равносметката в края на този ден е десет убити и близо триста ранени.

Дали пък не става дума за спонтанно възникнал протест? В продължение на седмици преди събитието потоци от електронни писма и пасквили заливат полицейските учреждения. Всички те критикуват прословутия закон и преиначават съдържанието му. В действителност някои полицейски кръгове, свикнали на безнаказаност, зле понасят факта, че техни колеги от специалната Група за оперативна подкрепа (GAO) са арестувани по обвинение за изтезания и отвличания. Други пък не приемат никак радушно работата на Комисията на истината, създадена да разследва престъпленията по време на репресиите от 80-те години. Ако към това се прибави социалната политика на президента Кореа, близостта му с прогресивните правителства от региона, включването на Еквадор в Боливарския съюз на народите от нашата Америка (ALBA), закриването на американската военна база в Манта, картината се прояснява – под елегантното лустро, че защитават интересите им, полицаите всъщност са манипулирани. На онзи 30 септември става въпрос не за обикновен акт на неподчинение, а за недвусмислен опит за държавен преврат.

„Обикновено по съвет на охраната си президентите не се показват и не мърдат от Каронделет, където… скоро се озовават притиснати“, отбелязва Оскар Бониля, член на комисията за 30 септември, натоварена да открие истината за метежа. Министърът на културата Франсиско Веласко допълва:„Полицаите се бяха укрепили в казармите, а престъпните банди сееха хаос по улиците и принуждаваха гражданите да стоят затворени по домовете си. Този сценарий беше идеален – да се изчака бунтът да се разрасне за броени дни и тогава група военни, в съюз с опозиционни депутати и среди, обвързани с чужди интереси, да обявят правителствен вакуум и да се намесят в името на „управляемостта“. Тук добре знаят как действаха генералите в миналото, когато срещу президентите Абдала Букарам (1997), Хамил Мауад (2000) и Гутиерес (2005) населението се вдигна на истински народни мирни протести – когато вълненията стигаха връхната си точка, армията изоставяше управниците и в името на реда и спокойствието даваше съгласието си да бъдат свалени.

Като се появи лично в казармата в Кито (според някои това е проява на безразсъдна дързост, за която неведнъж е упрекван), Кореа – парадоксално – разкри конспирацията и осуети изпълнението на предвидения сценарий „за конституционно решение на кризата“. По този начин той спаси „гражданската революция“.

През следващите дни опозицията и местните медии излагат своя много особена версия на събитията: не е имало опит за държавен преврат, не е имало отвличане, не е имало намерение за убийство на президента. Единствен виновник за ситуацията е… самият Кореа. В своя уводна статия вЕл Универсо, споменатият Паласио дори призовава Кореа да бъде даден на Международния наказателен съд за „престъпление срещу човечеството“, тъй като бил „заповядал на войската да открие огън срещу болница“. Статията предизвиква полемика по въпроса за „свободата на словото“, президентът предприема съдебни действия, а Паласио заминава в изгнание.

В чужбина по-голямата част от журналистите повтарят всички използвани в Еквадор аргументи или в най-добрия случай просто ги цитират, но не ги опровергават: „Опозицията (…) смята, че непредпазливостта и арогантността на президента са в основата на изстъпленията“, пише например Монд на 12 януари 2011 г.

Заслужава да се спрем на този рядко изучаван еквадорски епизод, тъй като той представлява христоматиен пример за разработваните нови стратегии за сваляне от власт на неудобни държавни ръководители. Изглежда отдавна е отминало времето, когато демократично избрани правителства в Латинска Америка бяха помитани от военните с помощта на Вашингтон. От 1999 г. насам вълна от харизматични леви и левоцентристки политици взеха властта в различни страни на континента, като мобилизираха онеправданите. Оттогава в Латинска Америка се заредиха преврати, метежи и всякакви опити за дестабилизация, къде осуетени, къде доведени до край: Венецуела (2002, 2003, 2014), Хаити (2004), Боливия (2008), Хондурас (2009), Еквадор (2010) и Парагвай (2012). Консервативните сили обаче разбраха, че в очите на международната общност кръвопролитните методи имат отрицателен ефект и че поне в Латинска Америка класическият тип „преврат“ вече не работи. Затова промениха тактиката.

Психологическата обработка, използвана по време на война, играе важна роля и в мирно време. В началото на 70-те години чилийският всекидневникЕл Меркурио активно подготвяше държавния преврат от 11 септември 1973 г. срещу Салвадор Алиенде . Тогава обаче съществуваха, най-вече в Европа, прогресивни издания, способни да разобличат и опровергаят този вид пропаганда. С извънредно малки изключения това вече не е така. Всеобщото присъединяване към неолиберализма и към реда, наложен от САЩ и Европейския съюз, появата на интернет (където най-доброто съжителства с най-лошото) и вездесъщата култура на копирането доведоха до уеднаквяване на информацията в т. нар. западни медии.

В Чили Ел Меркурио остава верен на себе си, но му се раждат и куп отрочета: Кларин и Ла Насион в Аржентина; О Глобу и Фоля в Бразилия;Ел Насионал, Тал Куал и Ел Универсал във Венецуела; Ла Ора, Ел Комерсио иЕл Универсо в Еквадор; Ла Трибуна, Ел Ералдо и Ла Пренса в Хондурас; Ел Дебер и Ла Расон в Боливия; Ел Тиемпо и Семана в Колумбия. Без да забравяме CNN, Уолстрийт джърнъл, Вашингтон пост или Маями хералд в САЩ, Файненшъл таймс във Великобритания, Ел Паис, Ел Мундо и АБС в Испания, Монд, Либерасион и държавните радиотелевизионни медии във Франция и още много други.

Тази обстановка създаде условия за провеждане на изкусни психологически операции, които имат за цел да манипулират или дестабилизират визираните правителства и да ги представят в лоша светлина в чужбина. Понякога в тях участват хора, които дори не подозират, че са въвлечени във въпросните диверсии. Тук въобще не става въпрос за необходимото критично обсъждане на политиките на съответните правителства. Например, като се повтаря непрекъснато думата „популизъм“, се омаловажава изкореняването на бедността, по-справедливото разпределение на благата или други понякога изключително важни социални завоевания в нарочените страни. В същото време суверенно взети решения се изопачават и се представят като „безотговорни, несъвместими с демокрацията политики“.

Така във Венецуела в началото на XXI век, при подготовката на държавния преврат срещу Чавес, общественото мнение беше бомбардирано от гръмките заплашителни заглавия на Ел Насионал и Ел Универсал – „Талибани в Националното събрание“, „Черен октомври“, „Терористи в правителството“ – както и от призиви за сваляне на президента. Артилерийска подготовка преди атаката.

Първият елемент от предварителната подготовка е свързан с пресата и чуждестранните дипломатически среди – „гражданското общество“ демонстрира своето недоволство. Чудотворен израз! Редовият читател е напълно способен да разгадае смисъла на израза „дясна опозиция“. Друго си е обаче да кажеш „гражданско общество“. То по дефиниция е привлекателно, макар че след изборите се оказва естествено в малцинство.

По време на кризата от февруари 2014 г. изразът „гражданско общество“ беше заместен със „студентска младеж“– звучи определено по-благопристойно от „крайната десница в действие“. Нека припомним ключовата роля в подготовката на преврата срещу правителството на Салвадор Алиенде, която изиграха две движения: „Властта – на жените“ (с демонстрациите на „празните тенджери“ в една предимно изкуствено предизвикана оскъдица) и Федерацията на студентите от Католическия университет…

За да е пълна картината на един мирен народ, изправил се срещу гнета на диктатурата, той трябва да даде и невинни жертви. На 11 април 2002 г., отново във Венецуела, по време на манифестация на прословутото „гражданско общество“, няколко демонстранти (включително привърженици на президента) са убити от снайперисти. И ето че поводът е налице. Чавес е обвинен, че бил пратил своите „милиции“ и „кафяви ризи“ да задушат опозиционното движение. Заради това група военни го арестуват. Днес, дванадесет години по-късно, систематично закичват с прилагателното „паравоенни“ различни колективи (сдружения от всякакъв тип – социални, културни, образователни, спортни и т.н.) и ги подлагат на подобен род очернящи кампании.

Военните се прибират в казармите

ТЪЙ като прословутите снайперисти не могат да бъдат идентифицирани, козът се използва, този път косвено, в Парагвай за свалянето на президента Фернандо Луго. Още от встъпването му в длъжност опонентите му постоянно търсят поводи за неговото „отстраняване“ от властта. В крайна сметка един селски конфликт за земята им предоставя дългоочаквания претекст, за да дадат ход на операцията. Тя се провежда на 15 юни 2012 г. в местността Марина Куе. Полицейската намеса заради неправомерно окупирани ниви приключва със седемнадесет жертви. В престрелката са убити единадесет селяни и шестима полицаи. Отговорността за трагедията се приписва на „безимотните“, които били устроили засада на силите на реда.

Селският лидер Видал Вега, който паралелно разследва случая, твърди обаче (подобно на други свидетели), че престрелката е започната от инфилтрирани подстрекатели. Те открили огън както по неговите другари, така и по полицаите. След ловко прокарано от Конгреса решение по бързата процедура Фернандо Луго е обвинен, че подклажда насилие срещу едрите земевладелци, и е снет от поста си. По-късно Видал Вега е убит от двама маскирани наемни убийци .

На 28 юни 2009 г. Хондурас, страна членка на АLBA, се превърна в експериментална лаборатория на най-лесните за представяне пред обществото „конституционни преврати“. За тях превратаджиите използват израза „принудителна оставка“ (след което канят не особено придирчивата към терминологията международна преса да отрази новината за „падналия президент“). Парламентаристите отстраниха Мануел Селая под лъжливия предлог, че искал да бъде преизбран в нарушение на конституцията. В действителност Селая искаше да организира необвързващо допитване за свикване на Национално учредително събрание. Приложената техника представлява особен интерес и по отношение на последвалите събития.

На въпросната дата, 28 юни, хондураският президент е арестуван, качен на самолет и изпратен в Коста Рика от военен отряд, който жестоко потушава манифестациите в негова подкрепа. А главният злодей, генерал Ромео Васкес, незабавно предава властта на председателя на Конгреса – Роберто Мичелети. Маневрата е съвършена: военните „се подчиняват на гражданската власт“ и съдействат за „приемствеността на президентството“. Превратаджийският режим на Мичелети бързо е прекръстен на „временно правителство“. През 2002 г. във Венецуела, след като изпълниха мръсната си ролята, вероломните генерали и адмирали процедираха по същия начин, като връчиха ключа за президентския дворец на господаря на господарите – предприемача Педро Кармона.

С други думи, докато преди след намесата си в полза на една или друга сила военните оставаха да управляват държавата, днес те се прибират в казармите. Една цивилна диктатура винаги изглежда по-прозрачна и не дава повод да се говори за нов Аугусто Пиночет. Стига няколко месеца по-късно да се проведат „свободни“ избори. Те изваждат съответната страна от скамейката на подсъдимите, където латиноамериканската (или международната) общност я е поставила за кратко, и ето че фокусът е успял .

И в началото на XXI век Вашингтон продължава да схваща демокрацията единствено като оръдие за просперитета на пазара. Но като национализира природните богатства и затвърждава независимостта си, „новата левица“ в латиноамериканските страни слага край на големия роман за щастливата глобализация и се изплъзва от хегемонията на САЩ. Тогава какво правят те? При Ричард Никсън и Роналд Рейгън нещата бяха ясни: въоръжени със своята библия – „Доктрината за национална сигурност“, те запазваха контрола чрез тотална, всеобща и абсолютна война. При Джордж Буш положението беше същото – САЩ бяха пряко замесени в опита за преврат във Венецуела през 2002 г.

В Боливия, управлявана от индианеца Ево Моралес, „вече няма господари, а само партньори“ . Посланикът на САЩ Филип Голдбърг, встъпил в длъжност през октомври 2006 г., завърза крепки връзки с опозицията от „Полумесеца“ – богатите на газови и нефтени ресурси департаменти Санта Крус, Тариха, Бени и Пандо. От 2004 до 2006 г. той ръководеше американската мисия в Прищина, Косово. И – какво съвпадение! – заедно с борбата срещу „авторитарната проиндианска държавна политика“ на Ево Моралес (тук „проиндианска“ замества „популистка“), Боливия е обявена за„сателит на чавизма“ в процес на… балканизация.

Рой мозъчни тръстове

ОТ 4 май 2008 г. департаментите от „Полумесеца“ организират последователно незаконни референдуми, с цел да се сдобият с автономен статут, което е почти равностойно на обявяване на независимост. Избухват размирици. „Автономистки“ ударни бойни части сеят терор, завземат летища, правителствени сгради и съоръжения. През септември паравоенните отряди убиват тридесет селяни в департамента Пандо.

В нито един момент не се прибягва до традиционната в миналото прокламация на превратаджиите, че „поемат властта“. Идеята е, както във Венецуела през 2014 г., да се пролее кръв – при „спонтанно насилие“ или когато властите потушават въпросното „спонтанно насилие“. Така страната се представя като неуправляема, постига се целта „международната общност“ да осъди правителството, а това служи за оправдание държавният глава да бъде отстранен или принуден да подаде оставка.

В Боливия, залагайки повече на народната мобилизация, отколкото на военните репресии, Ево Моралес, подкрепян твърдо от Съюза на южноамериканските нации (UNASUR), успява да осуети замисления план. И нищо чудно, че когато на 10 септември 2008 г. Ла Пас дава на американския посланик Голдбърг седемдесет и два часа да напусне страната, сепаратиската треска рязко спада.

Когато събитията от 28 юни 2009 г. разтърсват Хондурас, Барак Обама вече е сменил Буш в Белия дом. Интересно е, че самолетът, с който Селая е насилствено отведен от Тегусигалпа в Сан Хосе – Коста Рика (полетът трае едва тридесет минути), прави междинно кацане в американската военна база „Палмерола“, разположена от 80-те години на територията на Хондурас. Никой обаче не обръща внимание на това. „Когато попитах президента Кореа дали зад 30 септември стоят САЩ, той ми отговори: „Нямаме доказателства… но никога не трябва да се изключва тази възможност“, шеговито разказва в Кито Хуан Пас Миньо . По-късно еквадорският президент уточни мисълта си. Той изключи вероятността президентът Обама да има пряка отговорност, но постави под съмнение ЦРУ: „В едно сме сигурни, а то е, че [в САЩ] съществуват крайно десни групи, множество фондации, които финансират групите и голям брой конспиратори – противници на нашето правителство…“

През 1983 г. по инициатива на Рейгън и под егидата на Конгреса се роди Националният фонд за демокрация (НФД) на САЩ, предназначен да „развива демокрацията“ в света. Той поддържа тесни връзки с Американската агенция за международно развитие (USAID), Международния републикански институт (IRI) на САЩ, американския Национален демократически институт (NDI) и Института за мир на САЩ (USIP), но също и с цял рой мозъчни тръстове и фондации – „Дом на свободата“, институт „Отворено общество“ и др., и дори с организации от далечни региони, като „Отпор“, възникнала в Сърбия в края на миналия век, с опозициите и с различни неправителствени организации навсякъде по света. Всички те получават финансиране, наред с идеологическа и техническа подготовка.

„Същите герои, същите структури“

САМО за периода 2013-2014 г. 14 милиона долара, дошли по различни канали, са захранили венецуелската опозиция, било за предизборни кампании, било за „мирните протести“ през 2014 г., които притежават всички белези на един антидемократичен метеж. Платформата за демократично единство е получила 100 000 долара (73 500 евро) за обмяна на опит с боливийски, никарагуански и аржентински организации, за да „се споделят поуките от Венецуела и да се приложи придобитият опит в споменатите страни“ . Често, когато става дума за Боливарска република Венецуела, се помни единствено опитът за държавен преврат от април 2002 г. В действителност преди и след това офанзивата не е спирала. Декември 2001 г. – генерална стачка (организирана от частните предприемачи). Декември 2002 и януари 2003 г. – икономическо дестабилизиране чрез парализа на националната петролна компания, докато военните зоват за въстание от „освободената зона“ край площад „Алтамира“ в богаташкия квартал на Каракас. 2004 г. – първи барикади и блокади на улици, а в страната влизат около стотина паравоенни колумбийци и стигат почти до Каракас. 2014 година… „Тук те прилагат това, което левицата наричаше „съчетание на всички форми на борба“, споделя венецуелският министър на вътрешните работи Мигел Родригес Торес. „Ако направим списък на участниците, ще видим, че са замесени все същите герои и все същите структури, или техни варианти. Само методът им се мени.“

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 
Коментарите са изключени за Ерата на „подмолните“ преврати в Латинска Америка