“Екологичното мислене не е нещо, за което ти е необходимо висше образование”

| от |

Автор: Виктор Дремсизов, www.oib.bg

Интервю с един от председателите на екип “Oколна среда– Сузане Караманова

Ценим ли природата и нейното богатство? Пазим ли я и до колко се опитваме да живеем в един по-зелен свят. Форумът „Идеите това сме ние 3” е място за споделяне на проблеми и място, където се събират хора, имащи желание за промяна. Решихме да ви срещнем с един от председателите на екип „Околна среда”. Тя е едва на 22, но за нея можем да се каже, че е целеустремена и си поставя високи върхове. Споделяме с вас разговора ни със Сузане Караманова и нещата, които тя сподели с нас.

10380893_759522877427480_9002300948580194281_n

Здравей Сузане, първо искам да ти благодаря за отделеното време и възможността за това интервю. Като за начало искам да те помоля да се представиш с няколко думи на мен и нашите читатели. С какво се занимаваш и какви са твоите интереси?

Казвам се Сузане Караманова. Студентка съм по архитектура 4-ти курс в УАСГ. За себе си мога да кажа, че винаги съм била за промяната. Мога да споделя, че едно от нещата, което е заложено при възпитанието в семейството ми, е нуждата и необходимостта от активна гражданска позиция. Форумът, организиран от ОИБ, ни предоставя една страхотна възможност за промяна. Към интересите си мога да добавя, че обичам да чета, да пътувам, интересувам се от здравословно хранене, вегетарианство и също така дизайн.

Участвала ли си в предишните форуми организирани от ОИБ и какво е да си кординатор на екип?

За мое съжаление не съм участвала като участник във форума, но с радост приех предложението да се включа като кординатор на екип „Околна среда”. Обмислям идеята дори да се запиша и като участник в следващото издание. Мога да кажа, че работата като кординатор е не по-малко интересна и забавна.

Защо избра околна среда?

Знаеш ли, по скоро околната среда избра мен, ако трябва да съм честна. Винаги съм търсила връзка с природата. Аз съм от град разположен в планината и това логично е оставило отражение върху мен и моите нагласи. Екологичното мислене не е нещо, за което ти е необходимо висше образование, за да го имаш. Това е въпрос на самоизграждане и личен избор.

Темите във форума тази година са изключително актуални и много добре подбрани. Фокусирали сте се върху мястото на бизнеса в едно по-зелено общество и място на технологиите в едно по-устойчиво бъдеще. Като кординатор и част от организаторите, искам да те попитам защо се спряхте на тези теми и върху какви проблеми се съсредоточи твоят екип?
Съвсем логично беше след предходните две теми свързани с устойчивото развитие в дома и в училище сега да обърнем внимание и на бизнеса. Корпоративната социална отговорност е нещо, което започва да се налага вече и в България, като част от политиката на големите компании. Това е и една от причината да изберем тези теми.

Като екип лично според мен беше интересно, че всеки от участниците, който кандидатстваше, представяше различни идеи с различна насоченост. Решихме да се спрем на нещо различно, да задълбаем там, където никой не се беше съсредоточил. Идеята на екипа ни е свързана с практиката „Да осиновиш кошер”. Тази доброволна инициатива е насочена именно към темата за бизнеса. Няма да издавам повече подробности, но ще ви уверя, че до този момент нещата вървят много добре. Очарована съм от участниците, от тяхната активност и се надявам мотивацията им да не намалее. Това все пак е и едно от задълженията на самите кординатори.

Към финала на нашия разговор искам да те попитам относно начина на мислене на нас българите. Смяташ ли, че имаме екологичен начин на мислене? Много кампании бяха свързани с околната среда и рециклирането, но някак си всичко се прави за момента „Всяко чудо за три дни”. Едни от последните статистики сочат, че се нареждаме на последните места по рециклиране на отпадъци. Къде е според теб проблемът? На какво се дължи това?

Смятам, че ние като българи не сме с нищо по-различни от останалите. Бизнесът ни се развива, но някак си не е доразвил своето мислене в посока към околната среда. Относно рециклирането отчасти е личната нагласа и самоинициатива. Аз като студент по архитектура изхвърлям купища хартия годишно, но не ги слагам в кофите, а ги нося директно в борсите за рециклиране.

Последният ми въпрос е свързан с развитието на твоя екип и вашата идея. Какво следва сега? Качвате се на вашия кораб и …?

Първото нещо е да изберем капитан на кораба ( смее се ) или по-точко капитани. Важно е всеки в екипа да има свое място, за да плава плавно корабът. Стремим се да направим правилното разпределение.

Пожелавам успех на теб и твоя екип. Благодаря ти за отделеното време и се надявам съвсем скоро да имаме повод отново да се срещнем.

И аз благодаря. Очаквайте развитие съвсем скоро от нас!

 

 

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!     

 
 

Половин ден на снимачната площадка на „Съдби на кръстопът“

| от Евелина Бонева |

Водена от чувството за самоунижение, значително превъзхождащо баналното чувство за самосъхранение, отивам да се снимам във видно българско риалити шоу. Ще играя добра сестра. Денят започва подобаващо: алармата ми звъни в 07.00, 07. 05, 07.10 и 07.15, което е най-късният час за ставане.

Събуждам се в 08.05 ч. Грабвам петте тоалета за снимките, правя кафе за колежката, която ще ми вдигне косата с фиби и излизам. Полагам кафето внимателно в отредената му дупка в автомобила и през целия път карам изключително внимателно, за да остане там, където му е мястото. Пристигам благополучно на уреченото място и само два от петте тоалета са залети обилно с кафе. 

Закъсняла съм с малко повече от 30 минути и вече целият екип ме мрази.

Оказва се,че няма гримьор и в рамките на една минута трябва да преглътна мисълта,че ще ме дават по телевизията с анемична кожа на циреи. Нищо, никой не е перфектен, а и камерата ме обича. На касетките от детството ми съм супер сладка. Положителната страна е,че художничката харесва тоалетите ми и ги нарича стилни.Самата тя се е барнала в  пищящо лилава риза в стил граф Дракула и островърхи обувки на платформа. Това малко ме обърква, но нямам време да разсъждавам върху стила си,тъй като ме набутват в една кола, заедно с екранната ми фамилия и потегляме към дестинацията на снимките.

При преобличането установявам, че чорапогащникът ми се е скъсал отдолу, но не мисля,че е фатално, тъй като се преобличам само пред десетина човека. Гримирам се сама, така че да изглеждам като добра сестра с лек дневен грим и приятно лице. Уви, бъркам си със спиралата в окото, то започва да тече, размазва молива и заприличвам на хибрид между Кийт Флинт и клоуна Pennywise.

Първата сцена минава добре. Момчето, което отговаря за микрофона, залепва жици по бедрото и гърдите ми, което ме кара да се чувствам едновременно опасна, сексапилна и с поставен Холтер за следене на сърдечния ритъм. Нещо като Салма Хайек и Пенелопе Крус в онзи филм, в който са каубойки.

Само с едно единствено неволно движение на ръката залепям малкото микрофонче в ъгъла на съседната маса и от него започва да се чува пищящ звук.

След като го сменят с друго микрофонче, вече съм готова да демонстрирам таланта си. Оказва се, че съм доста естествена и режисьорът изпитва видимо удоволствие да работи с мен. Докато за другите е достатъчен само един дубъл, с мен прави поне по пет. Очевидно му харесва повече време да съм пред камерата.

Държа се толкова естествено, че на сцена номер 2 минавам вместо пред, през оператора, за да стигна до бара, при което го блъскам и той почти изпуска камерата, което май го докарва до прединфарктно състояние.

Вече е ясно,че телевизията е едно от моите призвания и се чувствам съвсем натурално пред обектива на камерата.

Уви, след малко става също толкова ясно,че сервитьорството не е. Опитът да пренеса табла с две чаши портокалов сок завършва със спорен успех, две счупени чаши и петна от портокал до петната от кафе. Но пък в крайна сметка актьорите не са длъжни да владеят други умения, освен да актьорстват. Не си представям Мерил Стрийп или пък Къванч Татлъту да носят табли. Така че злополуката по никакъв начин няма да попречи на Холивудската ми кариера.

И понеже съдбата обича смелите, утре продължавам.

 
 

13 сериала, които ще искате да изгледате на екс

| от chronicle.bg |

Някои сериали просто не те оставят на мира!

Сериалите са виновни за толкова много изпуснати пътувания, тежки работни дни и провалени сесии по света. Хората, независимо от възраст и пол, будуват до ранни зори само за да изгледат още един епизод.

И това е прекрасно! Сериалите са прекрасно забавление, което често ни отделя от ужасите на реални свят, показвайки ни доста по-ужасен. Затова в днешната ни галерия сме събрали 13 сериала, които ще искате да изгледате наведнъж. Приятна събота и неделя!

 
 

Супергероите, които харесваме

| от |

Знаем, че всички харесват Спайдърмен, Супермен и Батман. Супергероите са guilty pleasure за момчетата, заради мрачната си натура, драматичното си минало и онзи леко прокрадващ се тестостеронен момент на хора, които могат всичко. Жените пък просто харесват мъже в тесни костюми. Изобщо във всякакви костюми.

Супергероите комбинират в себе си осанката на аутсайдера, лошото момче или съответно момиче, с уникална съдба и възможности, и възможността да ти направят чай и да натупат лошите едновременно.

Вселените на DC и Marvel – най-големите производители на силни и смели момчета и момичета на глава от населението, е пълна с истински интересни и готини персонажи. Независимо, колко стереотипни ви се струват.

Ние сме избрали точно пет броя от най-новите им тв и филмови попълнения, които гледаме винаги с удоволствие.