Една обикновена партия?

| от |

От началото на октомври норвежката „Партия на прогреса“ за първи път участва в правителството. В чужбина я смятат за дясноекстремистка. Повечето норвежци обаче не споделят това мнение според анализ на Дойче веле.

Кристианзанд се подготвя за предстоящата зима. Небето е надвиснало над пристанищния град в Южна Норвегия. На малкото яхтено пристанище до рибарския пазар стои Хьокон Халворсен и гледа морето. Бившият моряк идва тук всяка сутрин, независимо от времето. 70-годишният пенсионер стои на кея и наблюдава малките острови в залива на Кристианзанд. Не му се говори много, най-малкото пък за политика.

От началото на октомври Норвегия има ново правителство, което се обсъжда и в останалата част на Европа. Правителството на малцинството беше съставено от две консервативни партии – „Хьойре“ на министър-председателката Ерна Сулберг и „Партията на прогреса“ /ПП/ на Сив Йенсен. С това приключи осемгодишното управление на досегашното лявоцентристко правителство на Йенс Столтенберг. На изборите през септември ПП спечели 16,3 процента от гласовете и стана трета политическа сила в Норвегия. Международните медии сравняват „Партията на прогреса“ с дяснопопулистки партии от рода на „Партията на свободата“ на Геерт Вилдерс, или с дяснопопулистката „Йобик“ в Унгария.

norway

Повечето норвежци обаче смятат, че Норвегия ще води центристка политика, която няма да бъде доминирана от „Партията на прогреса“. Хората се отнасят скептично и към публикациите в чуждестранните медии, в които тази партия се сравнява с други дяснопопулистки партии. Това мнение споделя и 34-годишната медицинска сестра Трине Флакстад. „За мен партията на прогреса е популистка партия, която винаги настоява за това, което избирателите искат да чуят. Например за по-евтин бензин или пък за намаляване на имигрантите“, казва тя.

Без дясноекстремистки корени

За разлика от някои други крайнодесни партии в Европа, „Партията на прогреса“ няма исторически дясноекстремистки корени като германската Националдемократическа партия /NPD/. „Партията на прогреса“ възникна като протестна партия. Навремето тя се наричаше „Партията на Андерс Ланге срещу таксите и данъците“ /ALP/. На парламентарните избори през 1977 година партията се регистрира под новото си име „Партия на прогреса“.

Първоначално тя се застъпваше за по-малко държавно регулиране. Впоследствие в партийната програма се появиха редица ксенофобски и антиислямски елементи. Между 1999 и 2006 година в партията членуваше и Андерш Брайвик. След атентатите в Утьоя през 2011 година мнозина твърдяха, че именно „Партията на прогреса“ е радикализирала масовия убиец. Истината е, че той я напуска, смятайки я за недостатъчно радикална.

Политиците на тази партия неведнъж придобиваха печална слава в различни скандали. Сегашната министърка за равнопоставеността на половете Солвейг Хорн например е подложена на критика, защото преди три години публикува в Туитър съобщение, че е против четенето на приказки за хомосексуални в детските градини. В „Партията на прогреса“ има и всякакви други куриози. Сегашната министърка на земеделието Силви Листхауг навремето окачестви норвежкото селско стопанство като „комунистическо“. Друг пример е дискусията за въвеждане на винетки по новрежките шосета. Първоначално „Партията на прогреса“ твърдо се обяви против пътните такси по норвежките улици. По ирония на съдбата партията получи и транспортното министерство в кабинета, а пътните такси естествено не бяха отменени.

 
 

Какво всъщност се има предвид в обявите за работа

| от |

Когато човек порасне, „Какво е искал да каже авторът“ става „Какво е искала да каже HR-ката“.

Интервютата за работа са като свалка, което прави обявите за работа – валентинки. Всичко е казано по завоалиран начин, въпреки че крайната цел е очевидна. Понякога давате валентинката сам, а понякога наемате някой друг да я предаде. Накрая от всички кандидати избирате не най-добрия, а този, който ви харесва най-много или този, който можете да си позволите.

Любовният език на обявите е неразгадаем. Веднъж един съсед заварчик разказа как шефът му пуснал обява за заварчици, след това събрал всички кандидати показал ги на работниците си и им казал: „Всички тези хора чакат за вашето място. Марш на работа.“ Днес ще помислим върху това какво всъщност искат фирмите.

За нас:

Независимо какво пише в обявата, да се чете така (годините варират): 

Фирмата ни е в бранша от 25 години: Шефът най-вероятно е уморен от живота и вследствие на това – консервативен. Очаквайте мениджър да ви е я жена му, я брат му, а ако на времето е работил вместо да обръща внимание на дъщеря си и сега тя си е хванала някакъв безкариерен и бездарен мухльо – той, зетя.

Ние сме една от най-бързо развиващите се компании: С конкурента ни сме на едно ниво и знаем това, защото имаме много тънко и малко двулично приятелство, заради общата ни омраза към монополиста в бранша.

Във връзка с разширяването на екипа търсим: Колегите ви мрънкат на шефовете прекалено много, че не искат да вършат повече задълженията на вашата длъжност. На шефовете им дойде до гуша и ето ни тук.

Основни задължения:

Тук са изредени нещата, които искаме да правите. Също така, тук не са изредени нещата, които впоследствие ще ви караме да правите.

Изисквания:

Образование:

Начално: Ако може и да не е осъждан – бижу!

Средно: Държим на опита. Шефът също е със средно.

Висше: Искаме да сме сигурни, че знаете как са го прави хората от бранша през 70-те и 80-те години.

Комуникационни умения: Да не сте темерут.

Умения за работа в екип: Общо взето нямаме много изисквания и пълним.

Лоялност: „Да нямаш други богове, освен Мене“.

Стаж по специалността:

3 години: Искаме да знаем, че работата няма да ти стане досадна след 2 седмици.

6 години: Имаме международни клиенти.

10 години: Скоро ще сменяме мениджъра, защото спи с колежките, които не ни пуснаха на нас.

Не се изисква стаж по специалността: Работата е за студенти, които трябва да минат през тъмния период на изграждане на биография, за да не прилича тя на книжка за оцветяване. Дано само по време на процеса да не умре от глад.

Компютърна грамотност: Да не сте прекалено стар.

Владеене на чужд език: Имате елементарно себеуважение.

Шофьорска книжка: Целунете децата за сбогом.

Работа на смени: Лятото всички колеги ще ви мразят, когато отидете на море. Ако отидете.

Какво предлагаме ние:

Чудесно заплащане: Стандартно заплащане, което е чудесно, защото досега са ви плащали по-малко.

Работа в млад екип: Всеки ден някой ще е с махмурлук.

Отлични възможности за развитие: Ако прекарате тук 2 години, ще имате достатъчно стаж, за да кандидатствате във фирмата-лидер на пазара. Както направи човекът, който беше на вашата длъжност.

Договор: Предлагаме ви нещо, което се предполага, но живеем в страна, където не се предполага.

Служебен транспорт: Пригответе се да ставате в 5:30, защото офисът ни е в Нова Гвинея. Също така 2/3 от заплатата ви ще отива за храна, поръчана по интернет, защото наоколо има само гаражи за ремонт на тирове.

За да кандидатствате:

Изпратете ни биография: Изпратете ни биография.

С актуална снимка: За да знаем кой от всичките Стефан-Ивановчовци във фейсбук сте вие.

Изпратете ни мотивационно писмо: Ние сме безскрупулни садисти.

Само одобрените кандидати ще бъдат поканени на интервю:

Документите ще бъдат разгледани при пълна конфиденциалност, според изискванията на ЗЗЛД.: и въобще няма да останат на личния компютър на ейчарката, която ще го забрави една вечер в някой бар, където персоналът всъщност ви познава и знае много добре защо 2 години не сте имали работа.

Успех!

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

Късометражна програма за първи път на „София филм фест за учещи“

| от chronicle.bg, По БТА |

Късометражна програма ще има за първи път в Дискусионния клуб за българско и европейско кино „София филм фест за учещи“ – в пролетното издание, което започва днес в Дома на киното и ще продължи до 26 юни, съобщават организаторите.

Прожекциите са всеки понеделник от 18.00 ч. Входът е безплатен за ученици и студенти. Лектори са кинокритикът Антония Ковачева, директор на Филмотеката, и режисьорът проф. Георги Дюлгеров.

Българското кино отново е важен акцент в пролетната селекция. Традиционно ще има срещи с творческите екипи на филмите. Българска е и първата късометражна програма – от три заглавия – носителите на наградата „Джеймисън“ /Jameson/ за най-добър български късометражен филм за 2017 и 2016 г. – „Дрехи“ на Веселин Бойдев и „На червено“ на Тома Вашаров, както и „Любов“ на Боя Харизанова.

Пълнометражните родни продукции са „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, вдъхновен от съдбата на певицата Леа Иванова, предизвикалият огромен зрителски интерес „Воевода“ на Зорница София – по спомени на очевидци и разказа „Румена войвода“ от Николай Хайтов, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – с наградата за най-добър балкански филм и наградата на гилдията на българските кинокритици на 21-вия СФФ и още много отличия, „Семейни реликви“ на Иван Черкелов, интригуваща мозайка от три истории за разрушеното човешко общуване между героите – съпрузи, братя, родители и деца.

Пролетната програма започва с един от най-обсъжданите филми на 2016 г. – носителя на шест „Оскар“-а „La La Land“ на младия режисьор Деймиън Шазел с Райън Гослинг и Ема Стоун. Финалът е с „Т2 Трейнспотинг“ на Дани Бойл, в който рамо до рамо с Юън Макгрегър и Джони Лий Милър блести талантливата млада българска актриса Анжела Недялкова.
Останалите заглавия са „Патерсън“ на Джим Джармуш, номиниран за „Златна палма“, „Хулиета“ на Педро Алмодовар, „Панама“ на младия сръбски режисьор Павле Вучкович, номиниран за „Златна камера“ в Кан.