Досиетата CHR: Най-загадъчният ръкопис на света. Ръкописът Войнич

| от | |

Voynich_Manuscript_(178)

През 1912 американският търговец на редки книги Уилфред Войнич чул за мистериозно произведение,  открито в стар сандък в йезуитското училище „Мондрагоне“ във Фраскати, Италия, и успял да го закупи за неизвестна сума. Осмина формат, шест на десет инча, 204 страници; като първоначално са били с 28 повече. На пръв поглед изглеждал, че е написан със средновековен почерк; страниците са илюстрирани със странни малки рисунки на голи жени, астрономически диаграми и непознати растения в различни цветове.

voynich1Към ръкописа имало и писмо, с дата 19 август 1666г., написано от Йоханес Маркус Марци, ректор на Пражкия университет.  Писмото било адресирано до известния учен-йезуит Атанасий Киршер (известен днес с хипнозата си над животни) и в него се споменавала цената на книгата – 600 дуката от свещения Римски император Рудолф II Пражки.  Киршер бил експерт по криптография, а през 1663 публикувал книга, в която описвал, че е разкрил тайната на йероглифите. Но можем да приемем, че Киршер се е самозаблуждавал, защото век по-късно Шамполион е разшифровал йероглифите. Киршер посветил живота си в опити за разшифроване на книгата и накрая просто изпратил ръкописа.

Не е ясно как точно се е озовал в Прага от Англия, има хипотези, че ръкописът е донесен от прословутия „магьосник“ д-р Джон Дий, през 1854. Един писател смята, че Дий се е сдобил с книгата от херцога на Нортъмбърланд, който плячкосвал манастирите по заповед на Хенри VIII. Писателят Томас Браун след години казва, че синът на Дий – Артър, е говорел за „книга, в която има само йероглифи“. Марци смятал, че мистериозната книга е написана от монаха – учен Роджър Бейкън, живял през XIIIв.

Roger-Bacon

Роджър Бейкън

Ръкописът Войнич е смущаваща загадка, защото изглежда съвсем обикновена книга; с рисунките на растенията приличала на средновековена книга на билките, напълно логично било и да има астрономически или астрологически диаграми, които да показват кога е най-благоприятното време за извличане на ползезните съставки.

Киршер не постигнал успех с ръкописа и най-накрая го оставил в йезуитския колеж в Рим, откъдето той попаднал при йезуитите от Фраскати.

Войнич бил почти сигурен, че съвременните учени ще усеят да го проучат и няма да остане загадка. Затова раздал фотокопия на всички, които се заинтересували.

Първата задача щяла да е да се установи на какъв език е – латински, средновековен английски, провансалски. Това изглеждало лесно, тъй като растенията били надписани с някакъв код. Но повечете от тях се оказали несъществуващи. Някои съзвездия се разпознавали на база астрономически диаграми, но отново не можело да се дешифрират имената им.  Криптоаналитиците опитали чрез най-разпространения метод – да открият най-често повтарящият се символ и да ги съитнесат към най-често използваните букви на азбуката; разпознали 29 различни букви, но всеки опит да ги свтържат с някой от познатите езици завършвал с провал. Това, което вбесявало най-много изследователите било това, че написаното не било код, а все едно някой е седнал и е писал уверено, все едно е на майчиния му език.

Много учени – криптоаналитици, лингвисти, астрономи и експерти по Бейкън, пожелали да помогнат; библиотеката във Ватикана предложила да отвори архивите си за изследователите.

Но Ръкописът не разкривал тайните си, нито  една от тях.

Тогава през 1921г. професорът по философия  от пенсилванския университет,  Уилям Ромейн Нюболд, съобщил, че е дешифрирал йероглифите и обявил откритието си във Филаделфия пред Американското философско общество. Онова, което е направил, било да замени  символите с латински буквии и ги редуцирал от 29 на 17. Като използвал латинското “conmuto” (или “commute” – променям) като ключова дума, благодарение на която достигнал до четири версии на текста като единия бил чист латински, разместен в анаграми (според Нюбел). Те трябвало да бъдат подредени и в резултат се получил научен трактат, според който Роджър Бейкън е един от най-великите интелекти на своето време.

Разбира се, за това отдавна имало подозрения – именно Бейкън вдъхновил Колумб да търси Америка с пасажа си от своя Opus Majus, в който предполагал, че ако плава на запад от Испания може да достигне Индия. В дните на алхимията и догматичната объркана наука, наследена от Аристотел, Бейкън проповядвал учението от природата чрез наблюдения и експерименти и бил хвърлен в затвора заради работата си. Отхвърляйки Аристотел, той косвено отхвърлял и Църквата. Свети Августин  предупредил християните да избягват науката, а Бейкън мислел това за интелектуално самоубийство. Но трябва и да вмъкнем, че Бейкън е бил човек на своето време, и твърденията в Opus Majus изглеждат на съвременните учени като груби грешки и суеверия.

Но ако Нюболд бил прав, то Бейкън се оказвал един от най-великите учени преди Нютон. Изработил микроскоп и наблюдавал биологическите клетки; освен това конструирал и телескоп дълго преди Галилей. Дори познавал спираловидната галактика в мъглявината Андромеда. Нюболд превел тази част за мъглявината така: „ Във вдлъбнато огледало видях звезда във форма на охлюв… между пъпа на Пегас, пояса на Андромеда и главата на Касиопея…“  (Известно е, че Бейкън е знаел как да използва вдлъбнатото огледало като лупа). Нюболд нямал представа какво ще открие като гледа в отбелязания район и се изненадал като видял ,че „охлювът“ е мъглявината Андромеда.

В „дешифровчиците“  експертът по шифри Дейвид Кан изтъква един от основните недостатъци на Нюболд. Неговия метод зависи от удвояването на буквите в една дума, така че „оritur” става „or-ri-it-tu-ur“ и текстът бил разчетен с помощта на ключова дума “conmuto” и прибавянето на q. Но как можело този процес да се извърши обратно, т.е. как Бейкън е зашифрирал текста. Има много случаи на еднопосочни шифри, с които могат да се зашифроват, но не и да се разшифроват. Явно Нюболд е единственият пример за обратен случай.

Нюболд починал през 1926 едва на 60 години; две години по-късно приятелят му Ронад Дж.Кент публикувал резултатите от проучванията му като „Шифърът на Роджър Бейкън“. Тя била приета от по-голяма част от хората, н един учен, който изучавал системата на Нюболд, не бил убеден. Това бил д-р Джон М.Менли,  филолог, който оглавявал английската катедра в чикагският университет и станал помощник на великия Хърбърт Осбърн Ярдли – обявен за най-добрия дешифровчик в историята. Известен с множество разгадани шифри и уважаван като единствен и неповторим в тази област.  Менли проучил „Шифърът на Роджър Бейкън“ на Нюболд и заключил, че въпреки несъмнената си честност Нюболд  се е самозаблуждавал. Слабото място на шифъра било съставянето на анаграмите.  Много изречения могат да бъдат преобърнати в десетки други – метод, чрез който почитатели на Бейкън, доказали, че той е написал пиесите на Шекспир.  При изречение, състоящо се от повече от 100 букви, няма начин да се гарантира, че има един единствен начин за подреждане и това е решението.

Нюболд приел и някои „стенографски знаци“  за основа на системата си за интерпретация. Когато Менли ги погледнал през по-силна лупа забелязал, че те изобщо не са „стенография“, а места, където мастилото било олющено от пергамента. Когато споменал множество случай, в които Нюболд е позволил на интерпретацията си да бъде повлияна от разбиранията на учен на XXвек, той напълно разбил твърдението му, че е разгадал „кода на Роджър Бейкън“.

По това време са правени много опити за разкодиране на Ръкописа на Войнич.

Д-р Лионел Стронг, публикувал и за свое удовлетворение доказал, че това било наръчник по билкарство от английски учен Антъри Ашам; дори пубикувал рецепта, която действала, но не успял да обясня как точно е направил превода си.

Уилям Ф.Фридман, който събрал цяла група специалисти и работил по разшифроването през последната година на Втората Световна Война. След войната бил разочарован от изхода й и разпадането на групата.  Фридман заявил, че ръкописът на Войнич се различава от другите кодове по едно основно отношение.  Създателите на кодове се опитвали да има колкото се може по-малко повторения, за да се избегне разшифроване, за разлика от това правило, ръкописът на Войнич имал множество повторения, повече и от обикновен текст. Фридман предполагал, че това е някакъв изкуствен език, който поради нуждата от опростяване използва много повече повторение от „естествен“ език.  Но това предполагало, че Бейкън, или който и да е друг авторът, е използвал много повече защитни кодове. А за монах от XIII век, който не е имал причина да се бои от дешифровчици, това изглежда необичайно….

Именно това е сърцето на загадката – не знаем кога е написан Ръкописът,  нито от кого, нито на какъв език, но дори и да знаехме, е още по-интересна причината, поради която е съставен толкова сложен код.

Най-ранните кодове във Ватиканския архив датират от 1326г, когато Бейкън е бил още момче, и представляват просто кодирани имена, свързани с сбирката между гвелфите и гибелините; това били поддръжници на римския император и на папата, наричани още – гибелините египтяни, а гвелфите – деца Израилеви.

Най-ранния код със заместване датира от 1401г., но не бил отпечан до две години след смъртта на откривателя му през 1518г., затова ни е трудно да си представим защо му е бил необходим на Бейкън.

Кан предлага един отговор на въпроса защо авторът на наръчника за билки (на това най-много приличал Ръкописът) е искал да прикрие значението му, споменавайки един от най-ранните шифри, малка таблица с клинообразно писмо около 1500г.пр.н.е. „Тя съдържа най-ранната известна формула за изработка на керамична глазура. Писарят, ревниво пазещ професионалната си тайна, използвал клиновидно писмо… с най-малко познатите значения на знаците“. Авторът на ръкописа на Войнич може да е бил изключителен познавач на билките си и да е записвал тайните си и тези на учениците си за собствена употреба, за да ги запази от ръцете на съперниците си.

Това мнение се сторило твърдо елементарно на продавача на антикварни книги Ханс Краус. Когато Етел Войнич починала на 69 години, Краус закупил Ръкописа от изпълнителите на завещанието й и го обявил за продан за 160 хиляди долара. Той обяснил, че според него Ръкописът може да хвърли нова светлина върху човешката история и ако бъде разкодиран може да струва милиони.  Никой не пожелал да го закупи  за обявената цена и в крайна сметка Краус го дарил на университета Йейл през 1969г. Където се намира и сега и очаква вдъхновението на някой майстор дешифровчик.

*Историята подбра Невена Христова, от книгата на Колин и Деймън Уилсън „Неразгаданите мистерии“

 
 

„La La Land”, Мерил Стрийп и още 7 интересни факта преди „Оскар”-ите

| от chronicle.bg |

Освен към изравнения с „Титаник“ и „Всичко за Ева“ рекорд на мюзикъла „La La Land“ с 14 номинации и рекордната 20-а актьорска номинация за Мерил Стрийп, ви предлагаме поглед към още няколко любопитни факта за тазгодишните участници в надпреварата за „Оскар“:

Мат Деймън, номиниран в качеството си на продуцент на „Манчестър до морето“, е едва третият след Уорън Бийти и Джордж Клуни, получавал номинации в категориите за актьор, сценарист и филм.

Дензъл Уошингтън, който изпълнява главната роля и е режисьор и съпродуцент на лентата „Огради“ („Fences“), е едва седмият след Уорън Бийти, Кевин Костнър, Клинт Истууд, Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Брадли Купър с актьорска номинация и номинация за най-добър филм за една и съща продукция.

– С времетраене от 7 часа и 47 минути документалната лента „О Джей: Произведено в Америка“ е най-дългият номиниран филм в историята на наградите „Оскар“.

Кевин О’Конъл („Възражение по съвест“) и Анди Нелсън („La La Land“) си поделят рекорда с по 21 номинации за звуков мишунг, откакто от 1961 г. в категорията се обявяват индивидуални претенденти. Кевин О’Конъл е човекът с най-много номинации за „Оскар“, без нито една спечелена награда на Академията. Анди Нелсън е печелил два пъти награда „Оскар“.

– Тази година за първи път в историята на наградите има номирирани чернокожи изпълнители във всички актьорски категории. Рекордните четирима чернокожи режисьори са номинирани в категорията за пълнометражен документален филм. За 84-и път в историята на наградите няма номинирана жена в категорията за най-добър режисьор.

– На номинация в категорията за най-добър филм са имали право 336 игрални филма в сравнение с 305 миналата година. Предложение за категорията най-добър чуждоезичен филм са изпратили 85 държави.

– Церемонията за наградите „Оскар“ се излъчва по телевизията по целия свят. Американската киноакадемия е издала повече от 1600 акредитации на журналисти за тазгодишната 89-а церемония. Звездите ще позират на червения килим пред повече от 70 фотографи.

 
 

Новият ни любим сериал: „Големите малки лъжи“

| от |

Известният слоган, превърнал се в нарицателно и съответно лека форма на клише, на един от най-големите тв канали в момента, гласи, че „това не е телевизия, това е НВО“. Много самодоволно биха казали някои и може би щяха да са прави, ако не бяха гледали нищо от това, което каналът е произвел в последните години.

Да, това не е телевизия. Поне не в смисъла, в който повечето хора, включително и у нас, възприемат малката синя кутия, излъчваща съдържание 24/7. HBO правят нещо тотално различно и най-новото им амбициозно шоу, натъпкано до горе със звезди, красиви гледки и адаптиращо модерен криминален, но – О, ужас – женски роман, е поредното доказателство за това.

„Големите малки лъжи“ е онова, което ще ви държи влажно тази пролет. Едносезонният сериал е скъпа, красива и рискова продукция, която заради лъскавата пудра, която си е сложила, под формата на много звезди и комерсиално успешна книга, може да се провали с гръм и трясък.

Но не го прави, спокойно. Защото това не е телевизия, това е… сещате се.

„Големите малки лъжи“ е предпоследен роман в кариерата на австралийката Лиан Мориарти. Той излиза през 2014-а и става хит на родния й континент, а впоследствие и по света. Самата Мориарти специализира в писането на така наречените „женски кримки“. Основните й персонажи винаги са семейни двойки или хора с деца, като действието се върти предимно около жените, които често се забъркват в интриги, лъжи и строго пазени тайни. Защото всички имаме такива и в повече случаи те са доста срамни.

Лиан Мориарти е специалист във „ваденето на мръсно бельо“ ала модерна сапунена сага на хартия. Преди „Големите малки лъжи“ тя има още 5 романа, като най-известният сред тях е „Тайната на моя съпруг“.

„Лъжите“ обаче са онова, което я изстрелва към Холивуд и привлича вниманието на Рийз Уидърспуун.

Актрисата решава, че иска да адаптира книгата първо на филм, впоследствие на сериал и кани Никол Кидман да се присъедини. Двете стават продуценти на проекта, заедно със самата Мориарти, а Дейвид Е. Кели – сценаристът и създател на „Али Макбийл“ – се връща в редиците на телевизията, за да адаптира романа за екран.

Комбинацията между всички тези свръхсили дава желания резултат – „Големите малки лъжи“ е доза качествена телевизия, която всеки заслужава да си причини от време на време, за да си почине от плетките и уринотерапията сутрин, обед и вечер.

Към суперотбора на Кидман и Уидърспуун, които правят тв шоу за първи път в кариерата си, се присъединяват Александър Скарсгард, Шайлийн Удли, Лора Дърн и екзотичната, като екстравагантна русалка, Зоуи Кравиц. Към групата на тези толкова различни жени и един изключително здрав, сексапилен и разгонен през повечето време мъж, се присъединяват и още куп великолепни актьори, залези с цвят на мед и няколко деца, точно толкова уникални, колкото и техните родители.

Разбъркан, като приятна модерна гурме кухня, „Големите малки лъжи“ има всичко, което искате да чуете и видите от едно, на пръв поглед, мирно и красиво общество. Перфектните двойки се пребиват, децата се хапят, мирните жени са в покой с природата, но са жестоки с близките си, тихите брюнетки носят пистолети в чантата си, а добрите и верни мъже не могат да го вдигнат.

И в периферията на всичко това, като набъбващ балон, който ще се спука всеки момент, стои едно убийство. Кой е убит и защо, никой не казва, но всички малки катастрофи, които се разтилят пред очите на зрителя в рамките на 7 епизода, водят към финалното гръмване на пушката, след което връщане няма.

Сериалът скача назад и напред във времето – преди и след убийството – за да те кара да си гризеш ноктите в чудене на „какво, по дяволите, се случва“. А каймакът на Уидърспуун, Кидман, Удли, Скарскгард, Кравиц и Дърн само допринасят за по-добрия вкус на този телевизионен бонбон и води след себе си нуждата да искаш да поглъщаш епизод след епизод.

Маскировката от лъскаво женско шоу е само привидна. Животът е еднакво скапан за всички ни понякога, като и полът, и възрастта не променят отношението ни към фунтаменталните неща в живота. Напротив, само го обострят.

„Големите малки лъжи“ е телевизионен свят, в който може да се потопите с удоволствие, дори и само за да се уверите, че нито един от нас не е това, което показва на света. А е чудовището, което умело крие под пластове от хубави костюми, красиви снимки и добри дела.  

 
 

Моника Белучи открива белградския филмов фестивал

| от chronicle.bg, по БТА |

Актрисата Моника Белучи и филмът на Емир Кустурица „На млечния път“ ще открият днес 45-ия Международен филмов фестивал ФЕСТ в Белград, на който ще бъдат представени 95 филма, съобщи белградската агенция Бета.

В главната програма са 15 филма от 12 страни. До 5 март, когато на тържественото закриване на фестивала ще бъде показан филмът на американския режисьор Мартин Скорсезе „Тишина“, ще могат да се видят най-добрите филми от световните фестивали и почти всички фаворити за Оскар.

Днес сръбският премиер Александър Вучич ще приеме в сградата на правителството италианската актриса Моника Белучи и режисьора Емир Кустурица, съобщи Танюг.

 
 

Матю Макконъхи: Златното момче от Тексас

| от |

Повечето хора откриват магията на Матю Макконъхи едва когато го открива и Академията и му връчва заслужен „Оскар“ за безспорно най-доброто му изпълнение до момента в „Клубът на купувачите от Далас“.

Възходът на Макконъхи обаче започва малко по-рано. Дори още преди „Истински детектив“, където той печели адмирации и фенове.

Още преди да се впусне в аферата на „Клубът на купувачите от Далас“, която му отнема години, заради намирането на финанси и свалянето на безброй килограми, Макконъхи вече се е заявил като мъж, който може да играе почти всичко, в продукциите „Адвокатът с Линкълна“, „Кал“ и „Весникарчето“.

Този тексаски рейнджър сменя рязко кино имижда си някъде през 2009-а, когато прави и последната романтична комедия във филмографията си до момента. И това са „Призраци на бивши гаджета“. Но ако сте почитатели на захаросания жанр, ще успеете да оцените чудесния Макконъхи и химията му с Дженифър Гарднър и Ема Стоун в този guilty pleasure филм, който може да ви донесе удоволствие, ако се освободите от предразсъдъците си.

През 2010-а Макконъхи поема към света на сериозното кино, като първо влиза в ролята на Мик Халър, персонаж написан и измислен от писателя Майкъл Конъли, който го поставя в центъра на своята книжна спин-офф поредица, която да подкрепи най-известните му книги – тези за детектив Хари Бош. Почитателите на Конъли харесват Макконъхи в ролята на адвоката аутсайдер и така възходът на чудото, което днес познаваме като Матю Макконъхи „един от любимите ми актьори“, започва.

Следват независимите „Кал“, „Вестникарчето“ и сериалът Eastbound & Down. Във всички тях тексасецът е различен и адски добър, което по някакъв необясним начин учудва публиката. Може би не са го очаквали от мъж, наречен „мистър тяло“ преди няколко години.

И да, Матю Макконъхи е и „мистър тяло“ и безобразен актьор с потенциал на лъв на голям екран. Той смело поема роли и се гмурка в тях с ожесточеност на олимпийски шампион. И това му носи само положителни неща.

Краткото му появяване във „Вълкът от Уолстрийт“ остава един от многото адски добри моменти във филма. Разбира се, че шоуто там принадлежи на Ди Каприо, но Макконъхи е мини бог в своята мини пет минутна вселена, дадена му от Скорсезе.

Оттам насетне следват „Интерстелар“ и „Истински детектив“, а от другата седмица ще може да го гледате и в чудесния Gold, който някак минава незабелязано от повечето хора. А не трябва. Матю Макконъхи е титаничен в него.

След рязката промяна в актьорския си имидж и кариерното си развитие, Макконъхи става малко по-избирателен в ролите си. Той подбира внимателно сценариите, които да чете и режисьорите, с които да снима. Затова някак нямаме търпение да го гледаме в „Тъмната кула“ по Стивън Кинг, където това златно момче играе Мъжът в черно. Иначе ви го препоръчваме в Gold, от другата седмица обаче.

Междувременно ви черпим с най-добрите му роли. Някои сте гледали, а някои сигурно сте пропуснали, но ние сме тук за да ви ги покажем. В галерията горе.