Дайте на Путин възможност за изход

| от |

Емил Симпсън, „Форин полиси“

На границата с Украйна днес са струпани 20 000 руски войници, някои от тях очевидно са облечени в сини униформи на мироопазващи сили с отличителен знак „МС“. Това може да изглежда като повторение на събитията от април, когато Русия разположи контингент от 45 000 военни по границата, който след напрегнато взаимно изчакване намали до само 1000 души през юни. Но днес проруските сепаратисти не са във възход, те търпят тежки поражения от украинската армия. При положение че гърбовете на бунтовниците са опрени до стената в почти обкръжените градове Луганск и Донецк, очевидно съществува риск от руска „мироопазваща“ намеса, за което подсказва и искането на Москва за спешна среща на Съвета за сигурност на ООН по повод хуманитарната ситуация в Източна Украйна.

Как би трябвало западните политици да се справят с риска от руска намеса, ако предположим, че военните варианти за отговор отпаднат? Накратко: дайте на Владимир Путин възможност за изход и я съчетайте със санкции, насочени към разубеждване, а не към наказание.

До днес имахме работа с конфликт, който се развиваше колкото като сражения на терен, толкова и като комуникация на принудата: заплашителните маневри на руските войски, очевидно предназначени да принудят Киев да се примири с автономията на Източна Украйна бяха посрещнати със западни санкции, целящи да принудят Владимир Путин да намали напрежението.

Но макар че Путиновите убеждаващи мерки не успяха да накарат украинската армия да прекрати успешната си офанзива, западните санкции за убеждаване на Путин да прекрати руската намеса в Източна Украйна също не работят (и не проработиха преди това в Крим).

Призивите към Европейския съюз да престане да обслужва вътрешни интереси и да покаже строгост, като запуши всички пролуки в третата фаза на санкциите, е нова порция от същия подход. Няма вероятност това да промени модела на реципрочна ескалация.

Патологията на тази криза показва, че единственият ефект от антируските (или по-точно антипутиновските) санкции – наложени след анексирането на Крим, или след получаването на ясни доказателства за руска подкрепа за сепаратистите в Източна Украйна, или след свалянето на самолета от полет МН17 на малайзийските авиолинии – беше натикването на руския президент в ъгъла без никаква възможност да действа, освен да приеме политическото унижение. Или да отвърне с още по-силен удар.

Путин не е човек, който лесно се отказва; той е боец и очевидно не е готов да се изложи с деескалация в отговор на западните санкции, след като толкова лично се беше ангажирал с проблема. Допълнителните санкции от края на юли на практика нямат никакъв ефект – Русия продължава да обстрелва Украйна с артилерийски огън и по същество обвини Киев и Запада за свалянето на малайзийския самолет.

Ако Западът наистина иска Путин да намали напрежението, трябва да му осигури възможност за изход, която не включва явно отстъпление заради западните санкции. Това е от съществено значение, като се вземе предвид, че от негова гледна точка украинската криза е свързана колкото с регионалната сигурност, толкова и с консолидирането на вътрешната власт (рейтингът му е рекордно висок).

В тази светлина рискът от по-нататъшни санкции е, че Западът маргинализира по-добри възможности, особено ролята на ООН или може би на други организации като например Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ – група, която включва и Русия) като посредници в конфликта, което би могло да предостави на Путин възможност да запази реномето си, докато отстъпва.

Защо да не се престорим, че приемаме за чиста монета тревожните руски изявления за хуманитарната ситуация в Източна Украйна (или да накараме руснаците да докажат, че ситуацията наистина е тежка – зависи от интерпретацията) и не подкрепим изпращането на една международна наблюдателска мисия под ръководството на ООН или ОССЕ в Източна Украйна?

Ако обаче се задават още санкции, те трябва да бъдат конфигурирани по такъв начин, че да се задействат при определени условия: да кажем, ако Москва изпрати „мироопазващи“ части без разрешение на ООН или влезе в пряк сблъсък с украински части. За да бъдат наистина разубеждаващи, санкциите трябва да бъдат ясни и обвързани с бъдещи действия, като по този начин помогнат за блокирането на някои от възможностите за реакция на Русия.

До днес обаче санкциите бяха използвани повече като опит да се постигне промяна в руското поведение след заклеймено събитие, а това е по-скоро наказание, отколкото възпираща мярка. Удовлетворяващо е, ако искате да видите Русия наказана за свалянето на МН17, но ползата е малка, ако целта е деескалацията в този конфликт. Санкции, изискващи Путин да промени курса си на действие, налагат той да направи нещо, което според него би било унизително; санкции, които предупреждават за последствия, изискват от него единствено да не извършва определени действия.

Освен това, всякакви бъдещи санкции трябва да отправят послание, че ще имат непосредствен краткосрочен ефект. Настоящите санкции от трета степен в крайна сметка може и да нанесат сериозен удар срещу Русия и краткосрочният им ефект може дори да е калкулиран от пазарите, но те въпреки това изглежда се възприемат от Путин като дългосрочен проблем, за чието решаване се очакват пазарлъци при изготвянето на какъвто и да е бъдещ план за деескалация.

Ако Западът е сериозен в намерението си да попречи на явната руска агресия срещу суверенна държава, но въпреки това признае собствените интереси на Москва в този конфликт, той би трябвало да потвърди каузата си като признае, че санкциите му са по-скоро разубеждаващи, отколкото наказателни и би трябвало да се обърне към ООН или ОССЕ за истински международен мироопазващ или наблюдателски контингент, който да предостави на Путин възможност да отстъпи, без да се унижава. В противен случай, ако Русия се намеси по-категорично в Източна Украйна, западните политици ще останат само с две неблагоприятни възможности: или ефективно да приемат свършения факт, както стана с Крим, или да реагират с половинчати мерки, които само ще провокират допълнително руския президент, който смята, че единственият начин да излезе от ъгъла, в който е притиснат, е чрез битка. /БТА/

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Най-добрите корици на една легенда

| от chronicle.bg |

Тя не е просто модел, а същинска икона на тази професия. Тя е изпълзяла от провинциално градче до Лондон и е покорила най-грандиозните модни сцени в света. Тя е имала ниско самочувствие в училище.

Тя е известна и с дивия си начин на живот – алкохол, наркотици, партита. Тя получава 4 млн. долара за фотосесия с Calvin Klein. Тя влиза да се лекува от депресия в психиатрична клиника след раздялата си с Джони Деп. И все пак, продължава да обича лошите момчера, втурвайки се във връзка с Пийт Дохърти.

Тя е забъркана в един от най-шумните кокаинови скандали, които историята познава.

Тя е Кейт Мос и днес навършва 44 години.

Вижте в галерията най-добрите снимки от кариерата й.

 

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.