Да се нагодиш към пейзажа

| от | |

Николай Николов, http://www.banitza.net

Много рядко гледам телевизия. Когато бях по-малък, дистанционното беше почти залепено за ръката ми и бях готов да се боря да го задържа с всички сили. Днес се чувствам непохватен с него, загубил съм връзката с бутоните.

533750_10153526417820416_91671752_n

И все пак проявих интерес, включих Нова телевизия и зачаках новини относно резултатите от изборите за Европейски парламент. Попаднах на репортаж от паркинг на Billa, където абитуриенти се забавляваха на жива музика. От интервюираните двама признаха, че са гласували, други две дами – че „просто нямали време“, появи се и защитник на тезата – „защо да гласувам, след като то нищо не се променя, бате?“. Всички те (гордо) заявиха, че въпреки всичко ще продължат развитието си в България, където, когато пораснат, ще променят нещата.

Този репортаж, както и различните програми, на които се натъкнах, предизвикаха желание у мен, което винаги съм смятал, че само предходните поколения притежават – да проговоря на екрана срещу мен. След няколко развълнувани и несвързани думи, реших да напиша нещо по въпроса.

Бързо се отказах, защото веднага почувствах горчивината и цинизма в мислите, които се опитвах да формулирам. Това, което исках да опиша е, че така както се предлагат пари от дадена партия на гласоподавателите, абитуриентите, които празнуваха своето завършване, не само не получиха, а дори дадоха стотици пъти повече, за да не им остане време да упражняват правото си на глас. Замислих се: Как не разбират тези млади хора, че промяната идва от тях самите, от развитието на чувството за принадлежност към българското общество?! От действието, а не от бездействието им?

Видях ги и на живо привечер пред парламента – момчетата далеч по-хомогенни от дамите – с  преобладаващо къса коса, впит костюм и набита походка на трениращ човек. Един от тях понечи да ме блъсне със снажните си рамена, докато се разминавахме на тротоара. Пушеше ванилова пура – аромат който ме преследва дълго след като се разделихме.

Истината е, че изпитвам силно негативни чувства към този стереотип на абитуриента – обяснявам си го като омраза към крайностите и липсата на естетика; омраза към фетишизма на свободата на избор и идентичността, свързани със състояние, фиксиранa визия и младост. Но това чувство не се заражда само като реакция, а е силно свързано с моето чувство за самота и различие. Моето място не е тук.

Това винаги води до дълги разговори с приятели, повечето от които припознавам като съмишленици, разкрасени с доза сарказъм, ирония, и вероятно надменност. Предполагам, че такъв разговор е допустим, когато е проведен сред приятели и остане личен. Но когато тези наблюдения придобият публично пространство, когато биват споделяни с публика, различна от собствената ни зона на комфорт, то тогава скромността и самокритиката трябва да надделеят.

Винаги се сещам за безкрайно неприятния феномен на разместената или счупена плочка, която ти напомня за своето съществуване най-искрено след дъжд. В Англия като че ли няма толкова плочки по тротоарите или просто не са толкова жадни за вниманието на минувачите. Там този феномен е рядкост. В София не е така, а маршрутът Метростанция Младост 1 – Стадион Васил Левски – Патриарх Евтимий, по който аз минавам, вече съм научил наизуст и знам как и къде да стъпвам, особено след дъжд. Истината е, че това идва от (донякъде нарцистичната ми) чувствителност към прецизността, както от и страха да не си изцапам обувките или дънките. И така по силата на обстоятелствата у мен се зароди навик и просто свикнах с егоцентричните софийски плочки. Въпрос на време.

Чудя се дали е така и със стереотипите – този на абитуриента (стереотип, който далеч надминава самия абитуриенски бал), на апатичния негласоподавател, на далавераджията или на модерната мацка, т.е. кифла. Дали с времето, според маршрута и събитията, ще привикна с тяхната (не-моя) същност и ще успея да ги възприема като част от съвремието и нормалността? Защото както аз, така и те, притежаваме егоцентризъм подобен на разклатените плочки – не случайно съм тук, обърни ми внимание, моля!

За политика не се говори; не се и пита за (#)кой си гласувал/а. Стига се до спорове и караници, винаги има разногласия.

И все пак аз искрено се притеснявам за България, смятам че непрекъснатият цикъл на статуквото: “неинформирано общество – лоши държавници и политически елити – пасивност и отдалеченост от политическото”е убийствен. Тъжна работа, защото алтернативата не е недостижима.

И се връщаме на абитуриентите, които тези дни празнуват изкачването си на следващото стъпало в българското (гражданско) общество. В техните скъпи дрехи, усмивки и самочувствие, забавление с инцидентните комбинации между цигари-алкохол и наркотици, не се крие онзи фетишизъм, който споменах по-горе – крие се само експеримент с чувството за лична независимост, невинна наивност, очакване, вяра в безкрайността на младостта. Те са спокойни или може би още не правят планове за своето бъдеще, но с времето намират (не)мястото си и стават като плочките по тротоара. Разнородното се дисциплинира, но го няма лепилото и отделните частици се пропукват и разместват. Чакаме дъжд, за да се види точно колко неточно сме наблъскани.

Тъжно е, че толкова средства, време и усилия се отдават на тези абитуриенски балове – те не бива да са най-запомнящата се случка в живота на тези хора, би трябвало най-хубавите години тепърва да им предстоят.

Има ли за какво да копнеем, нещо, с което нашето бъдеще все пак да ни изненада? Отговорът на този въпрос ще е различен за всеки от нас и би могъл най-лесно да се определи от броя пъти, които балният костюм или рокля се обличат отново – като символ за това колко пъти пак ще успеем да превъзмогнем ежедневието и уеднаквяването. Някои стават и си лягат все едно са на бал, други складират и спомени, и дрехи дълбоко в историята. Всички се приспособяват според пред- или на-ложената отливка на това какъв човек можеш да бъдеш.

Казват, че литературата, писането и думите са най-важни в такива ситуации – служат за сплотяването на обществото – като бягство, но и като пътеводител. Уви, моите думи най-вече водят до изнервени спорове и съвети от типа ‘бъди по-широко скроен, момче!’. Явно загрижеността се заглушава от липсата на правилните думи и се запълва от насаждащото се чувство за нетърпимост.

България претърпява толкова тежка и жестока политическа (и културна) криза, а абитуриентите проявяват (на пръв поглед) безгрижност и празнуват. Но какво празнуват? И съответно, защо хора като мен непразнуват?

По пътя, по който сме се научили да прескачаме дадени плочки, сме загубили възможността за диалог между поколенията – просто сме много различни, истината на личната история непрекъснато воюва с представената ‘официална истина’, няма ги думите, нужни да опишат какво наистина е преживяно по отделните клони на твоето родословно дърво.

С това някак се наложи да свикнем, даже се появи и доза носталгия. Но най-неочакваното за мен е, че се загуби връзката между мен и моето поколение, т.е. хората без спомени за тоталитаризма. Първа степен абсолютно неразбирателство относно политически въпроси и неспособност за диалог; втора степен разрез на социалната среда и отдалечаване на приятели от детството; трета степен насилствено съжителство; четвърта и последна степен – онемяване. Вече няма какво да ни съедини, връзката окончателно е прекъсната и се засилва все повече колкото по-малки стават абитуриентите.

 
 

Диагноза „кучкар“

| от |

На пръв поглед кучкарите изглеждат като другите хора: имат очи, уши, носове, носят дрехи, ядат сандвичи и празнуват Коледа. При по-внимателно вглеждане, може да установите някои белези, които не са характерни за нормалните хора: топки косми в различни цветове, залепнали по палтата, топки, изскачащи от джобовете, свински уши за дъвчене в чантите, и най-очевидното: четириноги животни, влачещи се на каишка или тичащи свободно зад тях.

Дори когато тези знаци са налице, все още не е сигурно, че имате пред себе си истински кучкар. Винаги съществува възможността да се натъкнете на нормален собственик на куче, който не е обсебен от животното си, но трябва да сте наясно, че шансовете за това са много малки. Кучкарите са хора, които може да изглеждат като скучни членове на обществото, до момента, в който по улицата не мине бебе ши тцу, облечено в коледно елече. В този момент тези иначе примерни служители, свестни работодатели, добри родители и верни приятели, изпадат в амок и започват да подпискват и да издават нечленоразделни звуци на умиление и възхита. Кучкарите са хората, които пазаруват в HIT с отегчени физиономии до мига, в който не минат покрай зоомагазина, зад чиято витрина тримесечна болонка бори петмесечна немска овчарка, при която гледка тези странни хора се разтичат като локви върху количката с покупките. Кучкарите приличат на онези плюшени играчки, които изглеждат безопасно безмълвни и симпатични, докато не натиснете скритото в шкембето им копче, при което играчката започва да пее фалшива мелодия, мигновено пресъздаваща атмосферата на филм по роман на Стивън Кинг. Тези хора имат интегрирани бутони, които се активират при определени думи като „куче“, „кученце“, „любимец“, „разходка“, „зоомагазин“ , „играчка“ др. Изпуснете ли се да изречете на глас някоя от тези думи или лексеми, рискът кучкарят да ви припознае за „свой човек“ е огромен. И от този момент нататък започвате да се плъзгате стремглаво по наклонената плоскост на безкраен и безумен разговор, в който единствен герой е някой на име „Джако“ или „Сара“. Герой, който очевидно е обладал съзнанието на стопанина си и той несъмнено ще се опита да ви вкара в неговата матрица.

Вижте кои са петте абсолютно непогрешими признака, които трябва задействат пожарната аларма в главата ви, защото ако някой от тях е налице, си имате работа с кучкар:

1. Винаги, навсякъде, по всяко време, има космарлак

Повечето хора се борят с присъствието на косми в дома и по дрехите си, но не и кучкарите. Те не могат да заспят, ако във възглавницата им поне един час не се е валяло куче и не пият кафето си, ако в него не плуват поне три кучешки косъма. Лепките за изчистване на козина могат да срещнат в дома им, в колата им, в чантите им и в офиса им, но въпреки тях, космите са тяхна втора кожа. И те нямат против. Ако питате някой заклет кучкар, той ще ви каже, че ако се озове някъде далеч от кучето си за седмица, започва да страда от остра абстиненция от кучешка козина и започва да гали всякакви космати неща, само и само да се почувства по-близо до любимеца си. Ако видите мъж, който с психопатско изражение тайно гали косматото палто на някаква дама в трамвая или жена, която с налудничав поглед се хвърля да гали всеки пекинез, с който се размине по улицата – това са кучкари.

2. „Виж как гледа тук, докато й говоря за влиянието на червеевите дупки върху ръста на икономиката в Боливия, всичко разбира!“

Кучкарите придават на кучетата интелигентност, която би сложила Стивън Хокинг в малкия си джоб. Една позната, например, твърди, че нейното куче обича да гледа исторически филми и се разстройва от тъпи американски екшъни. Друг приятел пък е убеден, че кучето му разбира кога звъни синът му, защото вибрациите в тона на лаенето са различни, когато се обажда той, и когато звъни някой друг.

3. „Тук не е излязъл много добре, по принцип е по-фотогеничен“

Единствените хора, които могат да съперничат на кучкарите по досада, са майките на малки деца. Нищо не може да се сравни с упоритостта на млада майка или запален кучкар (от двата пола), когато трябва да ви покажат снимките на своите най-големи любови. Подобно на майката, кучкарят ще ви преследва като хрътка, за да ви покаже видео, в което дакелът му за първи път се среща с този необичаен по нашите ширини през зимата феномен – снегът. Той ще ви показва обширни галерии на смартфона си, в които померанът Тоби е заснет на маса, на стол, под маса, под стол, на диван, под диван, в парка, в планината, на тревичка върху покривка, на тревичка върху шал, че и директно върху тревичката, без нищо друго под себе си. Ще ви обяснява надълго и нашироко как Тоби има снимки пред катедралата във Варна, пред НДК, на Мадарския конник, Рилските езера, Царевец, Перперикон и къде ли още не. И няма да ви остави на мира, докато не се възторгнете на ръба на патологичния екстаз от нещата, които прави кучето му.

4. „I love dogs, because people suck“, „There are no ugly dogs, only ugly people“ и други афоризми

Въпреки че в обществото твърде рядко може да се намери ситуация, която да изисква реално избиране на куче пред човек или на човек пред куче, кучкарите често демонстрират, че кучетата са по-добри от хората. По-сърдечни, по-добри, безкористни в обичта си и винаги красиви. Тяхната кучелюбяща житейска философия често се бърка от другите хора с човеконенавистна, което поражда серии от спорове и злокобни вражди. Когато куче ухапе човек, те са убедени, че е било предизвикано. Когато куче се сбие с куче, те са сигурни, че стопанинът поне на едното, не го е възпитал достатъчно добре и това е причината животните да се сбият. Освен това, тяхното верую, заключаващо се във вездесъща обич към кучето, обикновено се изтипосва във формата на различни слогани, които красят чашите им за чай и тениските им.

5. „Не е достатъчно моето куче да е щастливо, трябва всички кучета да са щастливи“

Наскоро бях на бизнес среща с колежка, която водеше тежки финансови преговори с бъдещи клиенти. Във върховия момент на своя устрем да договори перфектната цена, тя чу кучешки лай, долитащ през прозореца. Преговорите бяха мигновено прекъснати, тъй като колежката изтича през прозореца и видя на улицата куче, което изглежда нещастно. Веднага се започна операция по спасяване: прибиране, пускане на обяви, организиране на група за намиране на собствениците във Facebook. Горките клиенти останаха да висят на масата с глупавите си бизнес предложения, а малкият кучо, набързо наречен „Топчо“, беше прибран на топло, закаран до ветеринарна клиника за преглед и обгрижен. Мечтата на кучкарите е 80% от държавния бюджет да бъдат отделени за построяване на приюти за бездомни кучета, с условия, които биха накарали мениджърите на Hilton да се срамуват в ъгъла. И не се съмнявайте, ако имат възможност да строят приюти с всеки излишен лев, те ще го направят.

Текста писа Цветелина Вътева. Кака на две красиви, фотогенични, ужасяващо интелигентни кучета. И един котарак. Собственик на много окосмени дрехи. Почитател на чая с козина. Досаден събеседник, тормозещ околните със снимки на кучетата си. Горд притежател на чаша с надпис „DOGS. Because people suck“. Мечтаеща за кучешки приюти с пет звезди и за продължителност на кучешкия живот поне колкото човешкия. И привърженик на идеята, че всички кучета заслужават да бъдат щастливи.

 
 

Хайде да идва новият „Шерлок“!

| от |

След няма и година и един месец, минали в тегаво чакане, на малкия екран ще се появи новият, четвърти поред сезон на, нека си признаем честно, един от най-добрите сериали за последните години – „Шерлок“.

Шоуто, което направи Бенедикт Къмбърбач мега звезда, при това за няма и месец, се завръща за четвърти и засега, последен път на екран.

„Кометата на ВВС“, както феновете иронично наричат най-смелия проект на канала, стартира през 2010 година. По онова време модерна версия на най-известния книжен детектив, създаван някога, звучи като лоша научна-фантастика. Та какво може да прави Шерлок Холмс в XXI век и да е все така уникален, като мъжа създаден преди близо два века от сър Артър Конан Дойл? Хората са скептични и по-скоро негативно настроени към проекта, но накрая се оказва, че не са прави.

„Шерлок“ е шоу, в което или се влюбваш веднага или започваш да не понасяш още от първия му епизод. „Study in Pink“, базиран на един от кратките разкази на Дойл, излиза официално на 25 юли 2010 година. Месец по-рано ВВС пускат първата версия на същия епизод онлайн. Гледанията и свалянията са в хиляди. Епизодът по-късно е леко редактиран, променен и премонтиран и излиза официално на екран.

Взависимост от това коя версия сте гледали, може и да не сте харесали сериала още от първите му минути. Неофициалната версия, каквато се води неизлъчения епизод, е по-дълга, по-бавна и да, една идея по-различна.

Ще се учудите, но има хора, които рязко намразват сериала именно заради този епизод и така и не му дават повече шанс. Тяхна грешка. „Шерлок“ е поп-културно явление за телевизионния бизнес и е новаторство във времето, в което зрителят трудно успява да бъде изненадан.

Модерният „Шерлок“ няма време за губене. Сериалът базира първите си два сезона, излезли в рамките на шест месеца един от друг, на най-известните произведения на Конан Дойл и набързо вкарва вътре най-известните персонажи от света на детектива – Айрийн Адлър, професор Мориарти, инспектор Лестрейд, Майкрофт Холмс и разбира се, доктор Уотсън. Ще се учудите, но дори и второстепенните персонажи в сериала са базирани на такива, измислени от британеца и присъстващи в оригиналните му истории.

„Шерлок“ е феномен. На пръв поглед в него няма нищо уникално – та той адаптира произведия написани през 1800 година, не измисля нито един нов случай или персонаж за своя герой – и същевременно е най-новаторското хрумване на модерния развлекателен бизнес. Пълен е със случки и неща, които телевизията сякаш открива чак сега. И най-важното, успява да запали искрата по известния детектив отново.

Всеки век има свой Шерлок, казват различни експерти. Толкова уникално е творението на Артър Конан Дойл. За XXI век този Шерлок се нарича Бенедикт Къмбърбач. Независимо доколко това се харесва на някои или не. Независимо колко пълнометражни филма се направят за този детектив. Независимо колко нови книги излязат, се напишат, адаптират и прочие.

„Шерлок“ изстрелва Къмбърбач и Фрийман в стратосферата на мега-звездите. До момента, близо 40-годишните британци, са играли в телевизията, киното, при това във висококласни продукции, театъра и грандиозният успех все някак им се изплъзва. „Шерлок“ е game changer за тях. Той дава ударен ход на кариерите им и влива свежа кръв в леко скучния пейзаж на новите имена и еднотипни актьори, които се появяват ежегодно в Холивуд.

След грандиозния успех на първите си два сезона „Шерлок“ си взима почивка от цели 2 години. В днешно време, пък и в което и да е време, няма телевизионна продукция, която може да си позволи такава пауза. Това е лукс. Но ето, че „Шерлок“ го прави и това по никакъв начин не намалява фен-базата му. На 24 декември 2013 година, когато Шерлок Холмс трябва да се завърне от мъртвите, Twitter прегрява от тагове, хаштагове и прочие модерни версии на онлайн ентусиазма, заради старта на шоуто. Страницата на ВВС блокира от фенове, решени да гледат новия епизод онлайн.

Сезон 3 минава точно като комета – веднъж на 100 години – и отново отива в почивка, за да се завърне на 1 януари 2015-а (времевите паузи в „Шерлок“ са толкова огромни и различни, че могат да се мерят само с начина, по който Градска мобилност отчита времето между отделните трамваи – тоест, то граничи от сега до плюс безкрайност).

Стивън Мофат и Марк Гатис – сценарист и актьор по професия и създатели на сериала, в едно свое интервю казват, че когато им хрумнала идеята за модерен Шерлок, просто се молели ВВС да кажат „да“ на проекта. Защото телевизията се дърпа в продължение на няколко години. А какво и как ще правят те, за да го осъществят, си е тяхна работа.

В момента екипът на „Шерлок“ – от актьорите през режисьорите и сценаристите – е толкова зает с ангажименти по други проекти, че нямат време да направят нови епизоди за продукта, който ги направи толкова известни и желани. И това е жалко. Защото „Шерлок“ заслужава много сезони.

Сезон 4 обаче е на път. Той вече е изсниман, под строги мерки за сигурност и зоркия поглед на телевизията, в студения Кардиф. „Шерлок“ отдавна не се снима в Лондон. Всъщност от първия си епизод насам, защото вероятността там нещо да остане в тайна и някой да не види някоя сцена, е абсолютно невъзможно.

Ето ви един любопитен факт: първи епизод е сниман на реалната „Бейкър Стрийт“ 221В. Това не се е случвало никога след това. По онова време улицата е затворена и снимките текат, начело с Бенедикт Къмбърбач и Мартин Фрийман на сета, и никой не забелязва или дори и да го прави, не го вълнува какво се случва. Днес този вариант е мираж.

Сезон 4 на „Шерлок“, след един тотално страничен епизод, тръгва на 1 януари 2017 година. След него, в три поредни седмици, следват още 3 епизода. The Six Thatchers, The Lying Detective и The Final Problem, чиято първа снимка показва завръщането на Мориарти, ще бъдат излъчени съответно на 1-ви, 8-ми и 15-ти януари. И оттам-нататък не се знае накъде.

Sherlock Шерлок

Засега „Шерлок“ е в пауза. Но пък е като оргазъм или комета… зависи от гледната точка. Случва се рядко, но пък как!        

 
 

Фитнес треньор качи 32 килограма с благородна цел

| от chronicle.bg, по diply.com |

За всички нас, които не сме Крис Хемсуърт и магическата му диета, да поддържаш добро ниво на фитнес е много трудно. 35-годишният фитнес инструктор от Ню Йорк Адонис Хил знае какво е усилието да сваляш килограми, защото е преминал през това два пъти.

Когато е на 27 бизнесът на Хил се срива и той изпада в депресия и качва килограми. След това обаче открива фитнеса като своя страст и сваля цели 45 килограма.  Адонис превръща фитнеса и в кариера.

Половин десетилетие след личния си успех, Хил решава да помогне на своята клиентка Алиса да свали драстично количество килограми като самият той качва 32 килограма. Идеята е треньорът да мотивира клиента си като си постави същата цел и тренира заедно с него.

В крайна сметка, след месеци усилени упражнения и няколко фалстарта, Алиса успява да свали 26 килограма. Това е достатъчно близо.

 
 

WhatsApp спира за милиони стари телефони

| от chronicle.bg |

Ако използвате по-стар модел смартфон, то вероятно до месец ще трябва да се сбогувате с мобилното приложение за споделяне на информация и провеждане на чат-разговори WhatsApp.

Според официалното изявление на създателите, първите, при които ще бъде спряно функционирането на приложението са мобилните устройства със стара версия на Android, Windows и Apple. Това ще се случи до края на тази година. До юни 2017 от списъка ще бъдат зачеркнати и по-старите модели на Blackberry и Nokia.

Пълният регистър на платформи, при които поддръжката на WhatsApp ще стане невъзможна са – Android 2.1 и 2.2, Windows Phone 7 и iPhone 3GS/iOS 6. До юни чат приложението с над милиард ползватели няма да е валидно вече и за BlackBerry, включително за BlackBerry 10, Nokia S40 и Nokia Symbian S60.

„Искаме да фокусираме усилията си върху мобилните платформи, които имат най-широка употреба“, допълниха от дъщерната фирмата на Facebook.