Да се нагодиш към пейзажа

| от | |

Николай Николов, http://www.banitza.net

Много рядко гледам телевизия. Когато бях по-малък, дистанционното беше почти залепено за ръката ми и бях готов да се боря да го задържа с всички сили. Днес се чувствам непохватен с него, загубил съм връзката с бутоните.

533750_10153526417820416_91671752_n

И все пак проявих интерес, включих Нова телевизия и зачаках новини относно резултатите от изборите за Европейски парламент. Попаднах на репортаж от паркинг на Billa, където абитуриенти се забавляваха на жива музика. От интервюираните двама признаха, че са гласували, други две дами – че „просто нямали време“, появи се и защитник на тезата – „защо да гласувам, след като то нищо не се променя, бате?“. Всички те (гордо) заявиха, че въпреки всичко ще продължат развитието си в България, където, когато пораснат, ще променят нещата.

Този репортаж, както и различните програми, на които се натъкнах, предизвикаха желание у мен, което винаги съм смятал, че само предходните поколения притежават – да проговоря на екрана срещу мен. След няколко развълнувани и несвързани думи, реших да напиша нещо по въпроса.

Бързо се отказах, защото веднага почувствах горчивината и цинизма в мислите, които се опитвах да формулирам. Това, което исках да опиша е, че така както се предлагат пари от дадена партия на гласоподавателите, абитуриентите, които празнуваха своето завършване, не само не получиха, а дори дадоха стотици пъти повече, за да не им остане време да упражняват правото си на глас. Замислих се: Как не разбират тези млади хора, че промяната идва от тях самите, от развитието на чувството за принадлежност към българското общество?! От действието, а не от бездействието им?

Видях ги и на живо привечер пред парламента – момчетата далеч по-хомогенни от дамите – с  преобладаващо къса коса, впит костюм и набита походка на трениращ човек. Един от тях понечи да ме блъсне със снажните си рамена, докато се разминавахме на тротоара. Пушеше ванилова пура – аромат който ме преследва дълго след като се разделихме.

Истината е, че изпитвам силно негативни чувства към този стереотип на абитуриента – обяснявам си го като омраза към крайностите и липсата на естетика; омраза към фетишизма на свободата на избор и идентичността, свързани със състояние, фиксиранa визия и младост. Но това чувство не се заражда само като реакция, а е силно свързано с моето чувство за самота и различие. Моето място не е тук.

Това винаги води до дълги разговори с приятели, повечето от които припознавам като съмишленици, разкрасени с доза сарказъм, ирония, и вероятно надменност. Предполагам, че такъв разговор е допустим, когато е проведен сред приятели и остане личен. Но когато тези наблюдения придобият публично пространство, когато биват споделяни с публика, различна от собствената ни зона на комфорт, то тогава скромността и самокритиката трябва да надделеят.

Винаги се сещам за безкрайно неприятния феномен на разместената или счупена плочка, която ти напомня за своето съществуване най-искрено след дъжд. В Англия като че ли няма толкова плочки по тротоарите или просто не са толкова жадни за вниманието на минувачите. Там този феномен е рядкост. В София не е така, а маршрутът Метростанция Младост 1 – Стадион Васил Левски – Патриарх Евтимий, по който аз минавам, вече съм научил наизуст и знам как и къде да стъпвам, особено след дъжд. Истината е, че това идва от (донякъде нарцистичната ми) чувствителност към прецизността, както от и страха да не си изцапам обувките или дънките. И така по силата на обстоятелствата у мен се зароди навик и просто свикнах с егоцентричните софийски плочки. Въпрос на време.

Чудя се дали е така и със стереотипите – този на абитуриента (стереотип, който далеч надминава самия абитуриенски бал), на апатичния негласоподавател, на далавераджията или на модерната мацка, т.е. кифла. Дали с времето, според маршрута и събитията, ще привикна с тяхната (не-моя) същност и ще успея да ги възприема като част от съвремието и нормалността? Защото както аз, така и те, притежаваме егоцентризъм подобен на разклатените плочки – не случайно съм тук, обърни ми внимание, моля!

За политика не се говори; не се и пита за (#)кой си гласувал/а. Стига се до спорове и караници, винаги има разногласия.

И все пак аз искрено се притеснявам за България, смятам че непрекъснатият цикъл на статуквото: “неинформирано общество – лоши държавници и политически елити – пасивност и отдалеченост от политическото”е убийствен. Тъжна работа, защото алтернативата не е недостижима.

И се връщаме на абитуриентите, които тези дни празнуват изкачването си на следващото стъпало в българското (гражданско) общество. В техните скъпи дрехи, усмивки и самочувствие, забавление с инцидентните комбинации между цигари-алкохол и наркотици, не се крие онзи фетишизъм, който споменах по-горе – крие се само експеримент с чувството за лична независимост, невинна наивност, очакване, вяра в безкрайността на младостта. Те са спокойни или може би още не правят планове за своето бъдеще, но с времето намират (не)мястото си и стават като плочките по тротоара. Разнородното се дисциплинира, но го няма лепилото и отделните частици се пропукват и разместват. Чакаме дъжд, за да се види точно колко неточно сме наблъскани.

Тъжно е, че толкова средства, време и усилия се отдават на тези абитуриенски балове – те не бива да са най-запомнящата се случка в живота на тези хора, би трябвало най-хубавите години тепърва да им предстоят.

Има ли за какво да копнеем, нещо, с което нашето бъдеще все пак да ни изненада? Отговорът на този въпрос ще е различен за всеки от нас и би могъл най-лесно да се определи от броя пъти, които балният костюм или рокля се обличат отново – като символ за това колко пъти пак ще успеем да превъзмогнем ежедневието и уеднаквяването. Някои стават и си лягат все едно са на бал, други складират и спомени, и дрехи дълбоко в историята. Всички се приспособяват според пред- или на-ложената отливка на това какъв човек можеш да бъдеш.

Казват, че литературата, писането и думите са най-важни в такива ситуации – служат за сплотяването на обществото – като бягство, но и като пътеводител. Уви, моите думи най-вече водят до изнервени спорове и съвети от типа ‘бъди по-широко скроен, момче!’. Явно загрижеността се заглушава от липсата на правилните думи и се запълва от насаждащото се чувство за нетърпимост.

България претърпява толкова тежка и жестока политическа (и културна) криза, а абитуриентите проявяват (на пръв поглед) безгрижност и празнуват. Но какво празнуват? И съответно, защо хора като мен непразнуват?

По пътя, по който сме се научили да прескачаме дадени плочки, сме загубили възможността за диалог между поколенията – просто сме много различни, истината на личната история непрекъснато воюва с представената ‘официална истина’, няма ги думите, нужни да опишат какво наистина е преживяно по отделните клони на твоето родословно дърво.

С това някак се наложи да свикнем, даже се появи и доза носталгия. Но най-неочакваното за мен е, че се загуби връзката между мен и моето поколение, т.е. хората без спомени за тоталитаризма. Първа степен абсолютно неразбирателство относно политически въпроси и неспособност за диалог; втора степен разрез на социалната среда и отдалечаване на приятели от детството; трета степен насилствено съжителство; четвърта и последна степен – онемяване. Вече няма какво да ни съедини, връзката окончателно е прекъсната и се засилва все повече колкото по-малки стават абитуриентите.

 
 

Мелания Тръмп носи Ralph Lauren на церемонията

| от chronicle.bg |

Всички погледи бяха насочени към Мелания Тръмп, докато съпругът й се заклеваше във вярност към американските граждани, а тя ставаше първа дама.

За церемонията г-жа Тръмп беше избрала елегантна бледа синя рокля с жакет с голяма яка, изработен от същата материя и ръкавици. Тоалетът е дело на иконичния дизайнер Ралф Лорън.

Появилата се информация, че Лорън ще работи заедно с Карл Лагерфелд по тоалета на Мелания Тръмп не е вярна. Лагерфелд няма нищо общо с модното решение на първата дама. Или поне не под лейбъла на Chanel, което може да означава, че е германският дизайнер е работил през своя собствен лейбъл.

 
 

Кой е човекът, задминал Бил Гейтс по богатство

| от Getty Images |

Всички знаят Zara, но никой не знае за Амансио Ортега – основателят на марката, който редовно задминава Бил Гейтс по богатство.

Акциите на основната му компания Inditex се качиха с 2,5%. Според Forbes това е увеличило състоянието на Ортега до 79,5 милиарда долара. Гейтс има само 78,5 милиарда.

Въпреки огромните капитали на испанеца, малцина са чували за него. Това е така, защото той строго пази личния си живот в тайна и рядко дава интервюта в медиите.

Амансио Ортега основава модния гигант Zara с тогавашната си съпруга Росалия през 1975 година. Днес търговската му компания Inditex SA, която притежава Zara, Massimo Dutti и Pull&Bear, има над 6,600 магазина в цял свят.

През август 2013 година, бившата му съпруга и съосновател на Zara Росалия Мера умира на 69 години. Тя е най-богатата жена в Испания. Повече биография за Амансио в галерията.

 
 

Джеймс Макавой: Добър британски вкус

| от |

Джеймс Макавой е британското секси чудо на модерното кино. Той е различен и по един начин хашлашки приятен не само за гледане, но и за опитване във всякакви форми. Макавой е от тези актьори, които ти се струва, че са изключително специфични, но когато го изгледаш в пет различни роли, разбираш, че този иначе дребен мъж с добри обноски, може да изиграе всичко. И той наистина го прави.

От влюбен мъж, през професор, до настървен до пръсване его маниак Макавой може да се похвали с многообразна и пъстра филмография в британското и американското кино.

От комерсиални блокбастъри до адаптации по Ървин Уелш той се раздава на екран и винаги е удоволствие да бъде гледан.

Роден в Глазгоу, Шотландия, кариерата на Джеймс Макавой започва през 1995-а с британския трилър The Near Room, след като се запознава с актьора Дейвид Хаймън. Тогава Джеймс е на 16 и кариера в актьорството не му се струва чак толкова атрактивна. Вместо това, кандидатства в Кралските военоморски сили и бива приет веднага. В крайна сметка някъде там се включва и Кралската консерватория на Шотландия и Макавой избира нея. Докато завърши образованието си през 2000 година британецът е направил няколко участия в сериали и дори работи по cheese хоръра „Басейнът“.

След това кариерата му поема лек и плавен подем, може би заради таланта му, и той снима сериалите „Децата на Дюн“ и „Играта“ за ВВС, който по-късно е адаптиран и на филм с Бен Афлек и Ръсел Кроу. Участва и в британската версия на Shameless в цели два сезона. Някъде там се запознава с бившата си вече съпруга Анн-Мари Дъф и продължава бавния си и приятен поход из британското кино.

Големият пробив на Макавой идва през 2007-а, когато играе главната роля във великолепния „Изкупление“, адаптация по романа на Иън Маккелън. Ролята му носи номинации за БАФТА и Златен глобус и купчина други награди. Печели му и приятел в лицето на Бенедикт Къмбърбач и му отваря вратите към необятното кино на Холивуд.

От там насетне Макавой подбира ролите си внимателно. Играе в нискобюджетния секси шедьовър „Транс“ на Дани Бойл и същевременно приема ролята на младия професор X в новите версии на X-men. Той играе доктор и активист в „Последният крал на Шотландия“, редом до Форест Уитакър, което му носи БАФТА за изгряваща звезда и същевременно е циничен и арогантен комарджия в романтичния „Пенелопе“.

И всички тези роли му стоят чудесно.

Макавой е единственият актьор, който е обмислян да изиграе мистър Дарси в адаптацията на „Гордост и предрасъдъци“, но в крайна сметка играе първообраза на персонажа – единствената любов на Джейн Остин – Том Лефрой – в „Да бъдеш Джейн“.

Джеймс Макавой е вкусен за пробване във всичко – от романтика до трилър.

А дори и за тези, които нямат чак толкова големи изисквания към диапазона на актьорите на голям екран, могат да си отдъхнат – Джеймс Макавой е просто адски секси. Освен че може да изиграе всичко, може да ти поднесе чай гол и да го направи с финеса на джентълмен и вида на арогантен и възбуждащ коцкар. Малко са като него, затова се радваме, че той съществува.

От тази седмица може отново да го гледате на кино. Този път в трилъра на М. Найт Шамалан „На парчета“. Там Макавой отново се раздава и играе цели четири образа и го прави забележително. Не, че някога сме се съмнявали.

И докато се подготвяте за трилъра на М. Найт, в който Джеймс може и малко ще ви стресне, ви предлагаме част от чудесните му роли. Защото няма нищо по-добро от атрактивен британец в хубаво кино.   

Вижте ги в галерията горе.

 
 

48 години Range Rover

| от chronicle.bg |

Две минути са кратко, но достатъчно време за Land Rover да чества една автомобилна икона.

Land Rover показват еволюцията на своя луксозен SUV автомобил в рамките на четири поколения чрез анимация с продължителност 120 секунди.

Специално поръчаният клип е създаден, за да отбележи ключови дати в историята на автомобила, тъй като производството на оригиналния модел с две врати бива спряно преди 23 години през този месец (януари), а SVAutobiography Dynamic ще бъде пуснат в продажба из целия свят.

Историята на Range Rover започва с 26-те модела преди масовото производство, които са носели емблемата Velar в опит да скрият идентичността си – „velare“ означава „скривам“ на италиански – направена от букви от емблемата Land Rover, която обикновено стои отпред или отзад на автомобила. Следва  класическия модел Range Rover с две врати, като изображенията показват следващите поколения, завършвайки с най-мощната версия – SVAutobiography Dynamic с 550 к.с., конструирана от отдела Special Vehicle Operations (SVO) на Jaguar Land Rover.

Когато е пуснат за първи път на пазара през 1970 г., Range Rover е един от първите автомобили, осигуряващи постоянно задвижване на всички колела, докато при много други това все още е било избираемо. През 1971 г. оригиналният модел е наречен „образцов продукт на индустриалния дизайн“, когато става първия автомобил, изложен в световноизвестния музей Лувър в Париж, и оттогава е начело на иновациите в дизайна и инженерните решения.

Вариантът с четири врати е представен през 1981 г., последван бързо от първото приложение на автоматична трансмисия в Range Rover през 1982 г. През 1989 г. луксозният SUV е първият автомобил 4х4, оборудван с антиблокираща система на спирачките (ABS), а през 1992 г. става първият в света SUV с електронен контрол на сцеплението и автоматично електронно въздушно окачване.

Пионерните инженерни решения продължават през 2012 г., когато RangeRover става първия в света изцяло алуминиев SUV автомобил. Наскоро, през 2014 г., луксозният SUV стана първият автомобил, използващ усъвършенстваната полуавтоматична технология All-Terrain Progress Control (ATPC) на Land Rover, която в своята същност е офроуд автопилот за автономен контрол на скоростта по всякакъв терен.

Последният модел, включен в анимацията, SVAutobiography Dynamic, споделя двигателя си V8 с високооценения Range Rover Sport SVR и е специално калибриран да осигурява 680 Нм въртящ момент и ускорение от 0 до 100 км/ч само за 5,4 секунди. Подобренията в интериора, включително кожената тапицерия с ромбоидна шарка и контрастни шевове, придават изключителен финес и привлекателност.

 От пускането му на пазара преди 48 години флагманът на LandRover е достигнал над 1 700 000 продажби в цял свят и си е спечелил репутацията на върхов луксозен автомобил за всякакъв терен.