Държавници и политици

| от | |

Иван Стамболов, www.5corners.eu

„Българските държавници са заприличали на политици, а политиците вече на нищо не приличат“ – каза ми вчера един приятел и ме накара да се замисля. Каква е разликата между политиците и държавниците и как едните могат да заприличват на другите? Един академичен въпрос, на който си заслужава да се отдели малко време.

Politician

На пръв поглед „държавник“ и „политик“ трябва да са синоними, защото и двете описват човек, който се занимава с държавни дела. Но очевидно все пак има някакви разлики и не съм аз първият, който се замисля за тях. Още в средата на 19 век богословът Джеймс Кларк е видял разликата между държавниците (statesmen) и политиците (politicians) в хоризонта на тяхното целеполагане. Докато политикът решава тактически задачи, задачите на държавника са стратегически. Политикът мисли до следващите избори, а държавникът – много отвъд тях. Това е така, може би защото политикът мисли предимно за интересите на партията си, а държавникът – за интересите на нацията. В идеалния случай интересите на партиите трябва да съвпадат с интересите на нацията, но практиката показва, че често те са не просто различни, а даже и антагонистични. Което, ако се замислиш, е абсурдно, но е факт, част от ежедневието и ние не му обръщаме внимание.

Така, на фона на тези два признака – краткосрочност/дългосрочност на задачите и партийни/национални интереси – се очертава и един трети, който различава политиците от държавниците. Това е признакът положителност/отрицателност на оценката. Държавникът е добър, защото мисли за всички и то в дългосрочен план. Политикът е лош, защото мисли само за себе си и то на принципа „ден да мине, самун да загине“. Вие сте престъпни политици, ние сме мъдри държавници. Вие политизирате всичко и извличате политически дивиденти, ние подхождаме държавнически в интерес на обществото.

Как изглежда всичко това у нас? При нас всичко е по-малко, всичко е по-дребно. Уж сме хилядолетна държава и от висотата на тези мащаби нашите политици трябва да мислят поне 50 години напред, а държавниците не по-малко от 500, а всъщност излиза, че политиците нямат кръгозор дори до края на мандата си и това може би е така, защото все по-рядко успяват да го завършат. Причината е, че нямаме чувство за историчност. Единици са тези, които са способни да видят и оценят процеси, надхвърлящи по продължителност собствения им живот. Колко хора започват нещо, което ще завършат внуците им? Колко хора си дават сметка, че цялата ни нова и най-нова история е последица от Кримските войни? Американците може да са на 200 години и ние много да ги презираме за това, но пък у тях и институциите, и традициите им са на 200 години, докато при нас през няколко години всичко започва отначало. Затова и нашите държавници приличат на политици, защото рядко могат да мислят повече от 10 години напред, а това е малко.

Що се отнася до партийните и националните интереси, то в България и това противопоставяне е ярко изострено. То е по-скоро противопоставянето между частния и обществения интерес, като под частен интерес можем да разбираме както партиен, така и корпоративен и личен интерес. И частният интерес у нас почти никога не съвпада с обществения. Затова човек, когато види да ремонтират улица, махва с ръка и казва: „Мани ги! Пак крадат, защото идва краят на мандата!“.

Всъщност, ако има някаква криза, то това е кризата на взаимното доверие. Никой на никого не вярва, когато стане дума за власт. Всички казват: „Крайно време е в политиката да влязат свестни, честни, умни и кадърни хора!“. Обаче ако случайно някой такъв човек реши да влезе в политиката, същите тези всички казват: „Ооо! Знаем те ние тебе, байнольо! И ти си дошел да краднеш и да лапаш!“. И на човека не знам досадно защо му стане, пък си вземе капата и отиде да върши нещо друго.

Всъщност Народният гений – този измислен малоумен персонаж – е очертал картината в крилати поговорки като „Ден година храни“, „След мен и потоп“, „Моето е мое, чуждото е общо“, „Балък лозе копа, юнак вино пие“ и т.н. Ние сме хитър народ, който гледа само да не настине и да не се мине. Ние сме крайни индивидуалисти, свикнали да се спасяват поединично. Затова нашите държавници са толкова дребни, че приличат на политици, а пък политиците на нищо не приличат.

Какво да се прави ли? Като начало няма да е излишно да се придържаме към един прост принцип: първо да се свърши работата и след това да се защитят всички останали интереси. Защото сега, увлечени в защитата на разнообразните частни интереси, все по-често забравяме да свършим работата. И освен това мисля, че е в интерес на всички Картаген да бъде разрушен.

Kuti-Държавници-и-политици

Илюстрации: Кариен Деру – “Политикът“; Иван Кутузов – “Замириса на море”

 
 

Ще има продължение на „Z-та световна война“

| от chronicle.bg, по БТА |

Американският режисьор Дейвид Финчър снима продължение на филма за зомби апокалипсиса „Z-та световна война“.

Главна роля изпълнява Брад Пит, който участва и в първия филм.

Премиерата беше планирана за юни 2017 г., но се наложи снимките да се забавят, заради бракоразводния процес на актьора с Анджелина Джоли. Датата на излизане на новия филм по екраните не е известна.

През август 2016 г. Брад Пит предложи на Дейвид Финчър да режисира продукцията.

Постапокалиптичният трилър „Z-та световна война“, заснет по романа на Макс Брукс, се появи по екраните през 2013 г. Брад Пит е продуцент на филма и изпълнява главна роля в него. В „Z-та световна война“ се описва историята на бившия сътрудник на ООН Джери Лейн, който се опитва да предотврати зомби апокалипсис. Филмът донесе над 540 милиона долара приходи от прожекции в целия свят и от търговска гледна точка стана най-успешният в кариерата на Брад Пит.

Дейвид Финчър е работил по филми, като „Боен клуб“, „Седем“ и „Странният случай с Бенджамин Бътън“, главни роли в които изпълнява Брад Пит. Други филми на режисьора са „Социалната мрежа“ и „Момичето с драконовата татуировка“.

 
 

„Историята на прислужницата“: какво трябва да знаете за сериала

| от chronicle.bg |

Когато през 1985 година канадската писателка Маргарет Атууд издава книгата си „Историята на прислужницата“ (The Handmaid’s Tale), светът е много различен. Романът е написан върху пожълтели листа и напечатан на германска пишеща машина, наета от Атууд, докато живее в Западен Берлин.

По това време Стената все още разделя обществото на две, а въздухът е наситен с усещането за Големия брат. Навсякъде цари чувство на недоверие.

В тази атмосфера се раждат светът на Гилаед и прислужницата Офред. В годините след създаването на романа, награждаван с редица престижни награди за литература,  Атууд винаги е казвала, че всичко, което се случва в нейната награждавана книга, е изградено по образ и подобие на неща от света около нас – от прислужниците на Яков в Библията до увеличаващите се нива на безплодие по света.

Това обаче не е спирало мнозина да се чудят дали Атууд всъщност не е пророк, особено като се има предвид как сериалът „Историята на прислужницата“ с участието на Елизабет Мос в ролята на Офред, се ситуира в 2017 година.

Действието в епизодите, създадени по романа, се развива в Гилаед – дистопично общество в близко бъдеще, в което темата за безплодието е водеща, а правата на жените са изпратени в миналото. За да гарантират приръста на населението си, властите в тоталитарната общност пращат млади и плодовити момичета в сексуално робство, за да помагат на заможните семейства да създават поколение.

Още преди премиерата на първия епизод от сериала, поддръжниците на Тръмп обвиниха шоуто в явен упрек към правителството му. Жени, облечени в костюми на прислужници, протестираха в Тексас срещу закон за абортите, а по време на женския марш през март имаше постери с известен цитат от книгата – „nolite te bastardes carborundorum“ („не позволявай на копелетата да те съсипят“).

Изглежда така, сякаш книгата е мрачно предсказание, в което Hulu са разпознали днешна Америка и затова са купили правата за създаване на сериала. Историята обаче е по-различна. Телевизията се заема със сериала през април 2016 година, когато Доналд Тръмп е кандидат за президент с малки шансове, а предизборната кампания тепърва се разгръща. Снимките на първи сезон са приключени около деня, в който новият американски президент полага клетва.

Това превръща „Историята на прислужницата“ в един от най-непреднамерено релевантните сериали в последните години.

Създателят на шоуто Брус Милър посочва, че ако сериалът по книгата на Маргарет Атууд звучи като анти-Тръмп изпълнение, то тогава авторката би трябвало да има умения за пътуване във времето. По думите му Гилеад има своя собствена политическа структура и тя е установена много отдавна.

Самира Уайли, една от звездите на шоуто и известен ЛГБТ активист, прочела книгата едва след като й дали ролята на Мойра – най-добрата приятелка на Офред. „Не бях запозната с „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд, преди да прочета сценария. Невежо си мислех: О, виж, те са написали тази история за това време…точно сега, това е невероятно. След това да разбера, че е писана преди повече от 30 години, за мен беше ненормално“.

За Елизабет Мос, която е и изпълнителен продуцент на сериала, той е станал още по-тежък след изборите през ноември, след които епизодите изглеждат малко по-близки до реалността.

Мос и Милър са категорични, че някои сюжетни линии могат да напомнят за САЩ днес, но всъщност сериалът се занимава с много по-универсален свят и разглежда оригиналните теми, заложени в книгата на Атууд.

Сериалът по книгата на Маргарет Атууд може да се гледа в България по HBO.  Вижте в галерията жените в основните роли. 

 
 

Райна Косева: какво е да бъдеш жена-пилот

| от chronicle.bg |

Райна Косева е пилот в националния превзовач „България Ер“ и има 5 500 летателни часа. Тя управлява Embraer 190.

Описва професията си като изключително интересна и красива. „Малко професии могат да предложат такива гледки, каквито ние виждаме всеки ден. Особено красиво е когато полетът е рано сутрин и виждаме изгрева на слънцето –първо от ниско, а после, когато сме високо над облаците и всичко е огряно от слънчевите лъчи“, казва Райна.

Решението ѝ да се захване с пилотската професия е било напълно случайно и импулсивно. Детската й мечта била да стане хирург. Това обаче се променя в 11 клас, когато с нейни приятели се записали за парашутисти в аероклуб „Божурище“. Там имала възможност да лети и пилотира малки самолети.

Capture

Така тя се влюбва в небето и вместо в Медицинския университет, кандидатства в Техническия за специалност „Авиационна техника и технологии“ и завършва през 2003 година.

За разлика от много пилоти, които никога не са попадали в стресиращи ситуации, Райна има няколко. Преди да работи в „България Ер“, тя е била пилот в карго компания. Спукана гума на основния колесник при кацане и отказ на двигател при излитане са най-сериозните проблеми, с които тя и екипажът е трябвало да се справи, докато е пилотирала самолет в карго компанията. И в двата случая обаче е категорична, че е била подготвена.

„На повечето пилоти никога не се е случвало да им спре двигателят на самолета. На мен ми се случи – не беше страшно, защото бях подготвена. Това е една от ситуациите, в които всички трябва да знаем как действаме дори насън. С командира тогава действахме по процедурите и приземихме самолета без други щети. Освен основното обучение през което минаваме, на всеки 6 месеца се провеждат т.нар. тренажори – тренировки, където всички пилоти в изкуствени условия трябва да упражняваме уменията си в такива ситиации. Когато обаче ми се случи в реална среда, всички колеги и инструктури бяха много впечатлени и един през друг идваха да ме разпитват. Един командир дори се пошегува, че един гърмян заек е много по-скъп от други два негърмяни“, спомня си Райна.

17918753_1389105864484275_131290256_n

Откакто е пилот в „България Ер“ не се е сблъсквала с подобни аварии.

“Усещането при пилотиране на новите самолети Embraer (б.р марка самолет) e изключително! Никога не съм имала възможността да шофирам чисто нова кола, но съдбата ми подари емоцията да карам нов самолет. Всичко е много спокойно, издържано до краен предел от гледна точка на сигурност и безопасност“, категорична е тя.

За вълнуващи истории и хора, с които се е запознавала на борда на авиокомпанита, Райна може да разказва много.
Най-ярко си спомня, когато се срещнала с Боби Михайлов. Тогава тя е била втори пилот и старшата стюардеса с широка усмивка й казала, че той е на борда.

„Аз съм страшен футболен фен и когато разбрах, че той е на борда, поисках автограф. Подадаох летателната си книжка на стюардесата и я помолих да отиде при него и да му поиска автограф. Тя започна да ми се смее, хвана ме за ръката и ме заведе при него. И така, освен много печати, признания и удоствоверения, в книжката си вече имам и автограф от Боби Михайлов“, казва през смях тя.

Друга спортна легенда, с която се е срещала отново на борда, е Кубрат Пулев.

„Да си пилот е много динамично, разнообразно и отговорно. Може би и това ми харесва най-много“, категорична е Райна.
В свободното си време се отдава на децата си. Заедно ходят на ски, плуване. Запалени са и по туризма, като най-много обичат да пътуват заедно.

 
 

Пенелопе Крус: Олеле, каква жена!

| от chronicle.bg |

Пенелопе Крус е много неща. Танцьорка, актриса, бивша съпруга на Том Круз, настояща съпруга на Хавиер Бардем, носителка на „Оскар“. И на последно, но не и по важност място, една от нааааай-сексапилните, страстни и красиви актриси в Холивуд.

Днес тя навършва 43 години и смятаме, че е съвсем в реда на нещата да й честитим както си можем – не с пост във Facebook, а с галерия, чрез която читателите ни да си спомнят добрите й роли и да ги прегледат пак.

Включили сме в тази  галерия особена компилация от филми, в които Крус играе много добре, такива, в които самите филми имат безспорни качества, и някои, които не си струват гледането като продукции и актьорска игра, но в тях Пенелопе просто е ужасно секси.

Ами това е. Без повече приказки. Придвижвайте се бързо към снимките, знаем че това чакате.