Британски цветя в саксия

| от |

Много преди BBC да направи „уникално“ разследване за Слънчев бряг, нашите кореспонденти и тайни агенти на острова бяха пуснати по следите на британските „цветя в саксия“. Един материал на Бистра Блажева, Юлия Кошаревска и Александър Смилков.

С настъпването на есенният политически сезон, във Великобритания решиха да подновят евтината пропаганда – да спасим Острова от бедните емигранти.

Един от най – дейните политици във въпросната пропаганда е небезизвестният Найджъл Фарадж, популярен с националистическите си, расистки и анти-европейски изцепки. Което е доста забавно като се има предвид, че майка му е белгийка, а самият той е женен за германка.

UKIP leader Nigel Farage-1521974

Кой е всъщност Найджъл Фарадж?

Фарадж е един от основателите на UK Independence Party (UKIP), след като напуска Консервативната партия или по точно бива изключен от нея след подписването на Договора от Маастрихт. През 2006 става лидер на UKIP, която води до успех в изборите за Европарламент през 2009, като получава втори резултат, подкрепен от повече от два милиона гласоподаватели, побеждавайки Лейбъристите и Либерал Демократите.

През май 2013 на местните избори UKIP и Фарадж надминаха дори собствените си очаквания, спечелвайки 23% от гласоподавателите за общински съветници, заставайки на 2 точки зад управляващата Консервативна партия и с 9 точки преднина пред Либерал Демократическата партия спечелвайки 147 места в общините. И ако доскоро членове и депутати на Консервативната партия го наричаха „палячо” то сега им е като „трън в задника” с който трябва да внимават за бъдеще.

Интересното е, че политическите му послания са предимно насаждане на омраза и нетърпимост към всички, които не са англичани. Използва евтина пропаганда и ако средностатистически британец вече е гледал този филм първо с индийците, после с пакистанците, поляците и прибалтийските републики, то за средностатистическият емигрант тази тема става все по-чувствителна. Ако се питате дали г-н Найджъл Фарадж се притеснява от тази опасна игра, която е подел ще ви кажа – ни най-малко. Да ви напомня на г-н Сидеров или г-н Местан в България?

Любопитен факт е, че неговата кариера започва като учител 1981 година в Южна Англия и не след дълго бива уволнен за насаждане на фашистки лозунги сред учениците си. Явно националистическата му страст не е отскоро.

Nigel+Farage

Защо България и Румъния са двете държави в неговата добре скалъпена пропаганда?

  1. И двете държави са най-бедните в Европа.
  2. Населението и на България и на Румъния са предимно бели по цвят на кожата и християни. Никой не може да каже, че насажда междуверска нетърпимост или че бие „негрите”.
  3. Тук ще спомена само България – слаба дипломация и никаква реакция от страна на последните няколко правителства.

Гореизброените три точки осигуряват комфортна среда на г-н Фарадж.

Ако в крайна сметка се питате дали го интересува как живеят британците, ще ви кажа – не, не го интересува. Единственото което го интересува е да успее да спечели няколко места в Европарламента и да се готви за следващите парламентарни избари. До тогава ние българите ще сме му удобното плашило, с което да плаши средната класа в Англия или поне тези, които не знаят за какво става въпрос. Другите, които са наясно, знаят, че просто става дума за пари.

И докато Бистра ни разказваше кой е Фарадж, Юлия вече се беше добрала до интервю с член на UKIP.

След няколко месеца упорити опити да разговарям с някой представител на UKIP – английската партия, която е известна преди всичко с това, че очаква с нетърпение цунами от българи и румънци да залее Острова, най-сетне се намери един, който се съгласи да се видим. Казва се Марк и е президент на UKIP обществото в University of the West of England, Бристол.

ukip

Съпартийците му имат навика да не се държат особено нормално с журналисти. Някои дори биха казали, че те по принцип нямат навика да се държат нормално. За това и получих няколко препоръки да си взема бодигард за интервюто. Е, Марк, изглеждаше плашещо нормален и дори ми каза, че се радва, че Фил Колинс, който беше обяснил как чужденците трябва да се държат в изолационни центрове, се е отказал да говори с мен.

Мани, мани.

Междувременно аз осъзнах как, когато стане въпрос за някой негов боен другар, започвам да туитя на латиница, за да не се налага да влизам в ненужни разговори след като Google преводачът си каже думата. Абсолютно безсмислено от моя страна, имайкки предвид колко богат на изрази, неподлежащи на превод, е българският език.

Бързата работа – срам за майстора. 

Марк започнал да се интересува от политика само преди година, но веднага припознал себе си във възгледите на UKIP.

Когато си затвориш една врата, пробваш да разбиеш друга.

Всички чужденци, запознати с положението на Кралството, се притесняват какво ще се случи с него, ако излезе от ЕС. Все пак повече от 50% от външната му търговия е със страни от ЕС. UKIP обаче са готови да се обърнат към широкия свят, а не да се ограничават само до някакви си 27 страни. Искат да развият още по-добри отношения с бившите колонии и да отворят обятията си за Китай, Бразилия и други.

Оставам, ама ми се заминава.

Какво ще стане с нас, студентите, и с висококвалифицираните имигранти е въпрос, чиито отговор не бяхме чули до сега. Е, няма да ни връщат вкъщи, при вкусната храна и хубавото време. Те просто искат да сложат лимит и критерии за подбор на пришълците от Европа. (Ние пък още не сме се сетили да ги пращаме на психологични тестове преди да се заселят по селата…)

Мечка страх, мене – не!

В България може и да се чуват гласове за това, че разрешаването на пушенето на обществени места било назадничaво и как трябвало да взимаме пример от Европа. UKIP обаче взeмат пример от Балканите и също искат да разрешат пушенето на определени за това места. Не се притесняват от негативни реакции, въпреки че, както казва младежкият им лидер в Бристол, „Ако си запалиш цигара на улицата в моя роден град, всички ще те гледат осъдително.”

Който не работи, не трябва да яде.

Заради големите социални помощи, които се раздават във Великобритания, има огромен брой млади хора без работа и извън образованието, които се наслаждават на живот по-добър от този на доста работещи. Какво би направила UKIP, за да спре тази тенденция? Ще инвестира парите, които ще спести от ЕС в създаването на нови работни места. UKIP май не забелязва, че и сега има не малко свободни позиции, но мотивацията за работа в някои групи на обществото е нищожна, а правителствени стратегии за увеличаване на активността сред младите изглеждат ненужни на Марк. „Нима държавата може да се намеси във възпитанието на младите,” пита той.

Четвърта власт

Марк знае, че картинката, която британските медии рисуват за първи януари 2014, когато, според тях, 29 милиона българи и румънци ще „наводнят” Острова е нерeалистична. Съветва ме да не вярвам на медиите.

Фурнаджийска лопата

Марк се съгласи, че:

–          Видеото на Фараж в България не е представително и може да пробваме отново да го поканим. (Има ли смисъл като няма значение?)

–          Кампанията на UKIP всъщност е била причината по-голямата част от хората  от двете балкански страни да разберат, че ако отидат във Великобритания в момента биха били подложени на ограничения за работа, но пък от 2014, ако отидат там, ще бъдат посрещнати с дебела пачка помощи (което не е така!). Без тази пропаганда едва ли много българи и румънци въобще щяха да се замислят да хванат самолета, за да се полутат на Лутън.  (Да би мирно седяло, не би чудо видяло.)

–          Европейската отстъпката за Обединеното Кралство, заради която всяка страна членка (дори и ние със съседите) плаща пари на Великобритания, не е добра идея. (Болен здрав носи.)

И така да обобщим:

Блага дума, железни врати и устата на UKIP отваря.

Една птичка пролет не прави – за това ти трябват малки фуражчета.

А английските медии говорят врели-некипели.

 MP-George-Galloway

Освен Фарадж, популярен у нас, британската флора има и други свои представители. За един от тях ни разказва Александър Смилков.

Джордж Галоуей – бивш лейбърист, който е изгонен от партията заради позицията си относно войната в Ирак, като дори публично критикува Блеър за инвазията. Всъщност историята му с Ирак и Саддам Хюсеин е доста стара, още от началото на 90-те, когато Галоуей е гост на Хюсеин и публично хвали качествата му на лидер. По-късно става ясно, че Галоуей е получавал средства по програмата Петрол срещу храни (познато?), но парламентарната комисия в САЩ има доказателства само за получаване на средства в сметката на една от бившите му жени и следователно не могло да се каже дали се е облагодетелствал от тези пари.

Също така Галоуей публично подкрепя Хамас, Палестина и въобще всичко, което е против Израел и САЩ. След напускането на лейбъристите, той основава партия Респект и е избран за депутат от Брадфорд на последните избори, където 26% от населението е азиатско, т.е. Пакистан, Индия, Бангладеш и други мюсюлмански страни. Брадфорд има най-бързорастящото като брой младо население в Британия извън Лондон, като това са предимно азитци. Галоуей никога не е обявявал публично дали е приел исляма, но последните му 3 брака са с мюсюлмани и то все по ислямски обичай. Освен това е подкрепян от ислямистки партии в Британия, а по време на кампанията преди няколко години из цял Брадфорд имаше стикери, знамена и флагчета на Респект. Има разбира се и бели симпатизанти, но основната част от електората му, по мое наблюдение, са азиатци.

Правният факултет на University of Bradford миналата година получи покани за вечеря, организирана от Респект, на която са поканени местните правни фирми. Понеже аз учех в Брадфорд, реших да отида от любопитство. Тогава модерна тема беше Арабската пролет и революциите в Северна Африка. Бил съм на няколко партийни сбирки/конференции в България, но такова нещо не бях виждал досега. Естествено, с качването си на трибуната Галоуей започна със Салам Алейкум; обръща се към хората с „братя и сестри“. Изобщо не крие заиграването си с религиозната карта, поне не и на подобни сбирки. Речите напомнят на нещо средно между лидер на секта и Хитлер – говори бавно и тихо и когато стигне до нещо съществено постепенно повишава тон и накрая направо започва да крещи като обезумял. Поема дъх и повтаря процедурата. Луда работа, но не може да му се отрече, че има качества на оратор. Приказките бяха против намесата на Запада в Либия, малко плюене по Израел и после още малко против САЩ и „криминалното правителство“ на Британия.

Нарича победата в Брадфорд „британската пролет“, но победите му се ограничават само до там, на изборите в Rotherham миналата година Респект печели едва 8%. Клоуните от UKIP и BNP са къде-къде по-голяма заплаха за трите големи партии, така че най-вероятно Галоуей няма да получи повече слава.

А, и на всичкото отгоре не ходи в Парламента, имаше статистика как е отсъствал от поне 80% от сесиите. Направо е готов да си го доведат в България я от БСП, я от ДПС. Няма само Бинев да си води клоуни от UK.

 
 

Мила, няма такива реклама

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме срамотии.

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Виктория Бекъм може да съди Spice girls

| от chronicle.bg |

След юридическия огън между Анджелина Джоли и Брад Пит, нова може би още по-изненадваща и бурна съдебна война се появи в шоубизнеса.

Виктория Бекъм изпрати агресивни заплашителни писма на колегите си от Spice girls Мелани Браун, Мелани Чизхолм, Ема Бънтън и Гери Хорнър. В тях съпругата на английския футболист Дейвид Бекъм предупреждава за война, ако певиците изпълняват песни, за които тя има авторски права.

Три от дамите – Гери Хорнър, Ема Бънтън и Мелани Браун, планираха турне по повод 20 години от създаването на групата. Турнето трябваше да се казва GEM (от англ. – скъпоценен камък), което е абревиатура от първите букви на момичетата.

Гери първа се отказа, за да се фокусира върху множащото й се семейство. През октомври миналата година тя съобщи, че очаква детенце. Така остави Ема и Мелани сами да се оправят с правния въпрос.

„Това е невероятно тъжен начин нещата да приключат, особено след всичко, което групата е преживяла заедно“, каза източник близък на Spice girls. „Момичетата са потресени.“

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.