Босна и Херцеговина и изгубеният Иво Андрич (литературно пътешествие)

| от |

„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.

… Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“, из „Мостове, Иво Андрич

Елена БОЙЧИНОВА, лира.бг

Туроператорите много, много рядко предлагат литературни пътешествия. Преди няколко месеца, покрай кончината Габриел Гарсия Маркес в Колумбия много популярни станаха магическите пътешествия по местата, за които Габо пишеше. За българите обаче южноамериканската страна е далечна, екзотична и немного постижима дестинация. Нобелист в литературата обаче имаме много по-близо – Иво Андрич и неговата Босна и Херцеговина.

Близка, красива страна с великолепна природа, много планини, много реки… и най-вече – много мостове. Мостове, за които великият писател редовно пише – книгите „Мостове“ и „Мостът на Дрина“ са най-малкото, което може да споменем.

Мостът към живота на Андрич в родината му обаче изглежда изоставен, раздрънкан, с дупки, почти изгорен. Днес, повече от 120 години след рождението му, писателят продължава не само да не е пророк в своята Босна, колкото в далеч по-мегаломанската Сърбия, например, но и да е откровено недолюбван. В Сараево, Мостар и Травник Андрич е просто едно минало, известно име, живял и писал там и за там, но отричан от местните жители, които го смятат повече за предател и сърбин или хърватин.

Далеч по-приеман и тачен е нобелистът в Белград, където е гробът му, където има и музей, и училище. Разбира се, почитта към Андрич е голяма и във Вишеград, който е част от областта Република Сръбска в административното делене на Босна и Херцеговина.

С култа към неговото творчество се сблъсках още на входа на Новото гробище в Белград, където почиват тленните останки на писателя. „Не мога да повярвам, че идват хора от България, които да тачат Андрич. Той е голямо име, но предполагах, че при вас повече бихте се интересували от Аркан, например“, казва вдъхновено на входа един от охранителите, докато ни упътва към парцела с гробовете на най-влиятелните и признати сърби.

Там е и Андрич, малък гроб, с изкуствени цветя до него, на почетно място, близо до най-прочутите сръбски учени, спортисти, артисти, професори. Край него, но с общи паметни плочи с други, почиват Момо Капор и Милорад Павич. Явно за сърбите босненцът Андрич е голямото име, което заслужава отделен гроб.

Неговите произведения са на витрината на всяка една белградска книжарница – многотомни поредици, както и последното издание на сборник с всичките му романи са изложени редом до явно големия хит на пазара в Сърбия това лято „Изневяра“ на Паулу Коелю. В сараевските книжарници Андрич е забутан, почти невидим, а пълните красиви белградски издания на творчеството му напълно липсват.

Самият живот на Андрич донякъде предопределя отношението на съграждани и сънародници в Босна. Хърватин католик по рождение, той е сърбин в произведенията си – ползва диалекта „ekavian“ и кирилицата, използвани предимно от сърбите. Факт от биографията му са, че през Първата световна война, като член на „Млада Босна“ – просръбска националистическа организация, чиито членове убиват австрийския принц Фердинанд в Сараево – той е арестуван и задържан от австроунгарските власти. Той е босненец според темите, които най-често избира, включително и тази, която му печели Нобеловата награда.

Той е бил и все още е едновременно възхваляван и отхвърлян в Босна и Херцеговина. Когато започва конфликта през 1992 г. паметникът му във Вишеград е разрушен, в Сараево – също. В Загреб пък и до днес все още не са определили напълно позицията си по отношение на него и самият Андрич е бил склонен да твърди, че хърватската столица никога не го е приемала добре – вероятно поради това, че е ухажвал Белград. Загреб разглежда успеха му в светлината на открито просръбска ориентация. Белград признава Андрич много по-рано и през 1926 г. на 34-годишна възраст той става асоцииран член на Сръбската академия на науките и изкуствата.

 „Да, Босна е страна на омразата. Това е Босна. И по някакъв странен контраст, който може би и не е така странен и би могъл чрез внимателен анализ да се обясни лесно, може също така да се каже, че малко са страните, в които има толкова твърда вяра, възвишена сила на характера, толкова нежност и любовен плам, толкова дълбочина на чувствата, привързаност и непоколебима преданост, толкова жажда за правда. Но под всичко това се крият в някакви неподозирани дълбини вихри от омраза, цели урагани от сподавени и подтиснати омрази, които зреят и чакат своето време”, пише Андрич  в „Писмо от 1920 година”, включено в сборника „Мостове”.

Било е така през 20-те години на миналия век, било е така през 90-те години, така до някаква степен е и днес. Босна е страна, в което националното е извън езика и националния химн и флаг, страна, в която религията продължава да играе важна роля в бита и ежедневието, страна, която дори се управлява на ротационен принцип от президенти, представители на трите етнически общности. Страна, пълна с мостове, но разделена от реки.

Да вземем за пример Сараево. Там пред очите ми, идващият от западния град Бихач Дамир, музикант и учител по пиано, само за минути стана лесна плячка за нападките на група ученици само заради по-различния си акцент. „Така е. Дори в Сараево, който е най-големият град в Босна, събрал хора от всички краища на страната, има огромно разделение. Никога не знаеш на какъв човек ще попаднеш. Трябва да се преструваш, да се преправяш, за да нямаш проблеми. Войната е свършила, но всички я помнят. Разделението го има“, споделя младият мъж, докато сядаме в един от най-популярните барове в столицата – Бар „Тито“ (поредната демонстрация за странностите на Босна – заведение, илюстриращо култа към бившия сръбски диктатор, бар, превърнал партизанското движение, а и войната през 90-те, в атракция).

Цитатът по-горе само малко обяснява неособено толерантното отношение на босненците към писателя. Босненците, които открито отричат мнението на писателя за народа им и го определят като вредно. „Да, Андрич е голямо име, но не го обичаме, много повече тачим Миленко Йергович, например“, признава ми 35-годишният Амир, собственик на хостел в Сараево.

Това обаче са същите граждани на Босна и Херцеговина, които по време на последното световно първенство по футбол, вместо заедно да стискат палци на националния отбор на страната при дебюта му на подобен форум, се разделяха и част от тях (хърватската) злорадстваха и вдигаха празненства с фойерверки при всяка негова загуба. Това са същите граждани на Мостар, например, които все още, над 20 години след войната, живеят разделени от река Неретва. Същите граждани на Босна, за които Старият мост в града, построен от наричания Микеланджело на Османската империя Мимар Синан (архитект), е само един източник на приходи и туристическа атракция, но не и свързващ духовно етносите от двете му страни.

 „И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира“, пише Андрич в „Знаци край пътя“. Днес, години по-късно, въпросите от толкова много войни в региона още седят. И почти всички хора в страната помнят поне една от тях. „Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх“, казва още нобелистът в „Ex Ponto“.

Колко ли страх трябва да са натрупали жителите на цяла Босна и Херцеговина в себе си?

Безразличието на местните към Иво Андрич стига дотам, че първият етаж на родния дом на писателя в китния Травник е превърнат… в бар. Самата къща не предразполага към поклонение към един гений. В нея е запазена стаята с детската му люлка, а останалото е просто изложбена зала на романите му на няколко езика, няколко снимки и факсимилета.

Безразличието обаче е безсилно, когато става въпрос за бизнес. Осъзнавам го във Вишеград. Градчето, което все пак е част от административната Република Сръбска, е превърнало Андрич в пари. И няма как. Тук е прословутият „Мостът на Дрина“, построен  поръчка на Мехмед паша Соколовичи – велик везир, взет за еничар като юноша от едно от селата в околността. Макар и затворен заради ремонт, величествената осанка на моста привлича десетки туристи, които срещу скромната сума от 2 лв. могат дори да се разходят с лодка по реката и да снимат. Градът е осеян с места, напомнящи, че Иво Андрич е живял в него – класната му стая, музей. Но най-противоречивото доказателство за присъствието на Андрич в бита му е Андричград.

Изумително място – напълно изкуствен туристически мини-квартал, който в момента се строи на нещо като полуостров, образуван при сливането на реките Дрина и Рзав. Има си магазини, кино, статуи, няколко малки улици, църква и кой знае още какво предстои да се появи. Странна идея – да строиш атракция тип Дисниленд за Нобелов лауреат. Явно обаче действа, защото в края на септември и въпреки нестабилното време беше пълно с туристи, които се снимаха пред статуята на писателя или пред книжарницата, в която наред с книгите, наредени по-скоро като за изложба, се предлагат … десетки бутилки местно вино.

  „Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.”

(Иво Андрич, „Мостове”, из „Мостове”)

Това пътуване трябваше да е търсене на Иво Андрич и местата, описвани от него. Защото е твърде повърхностно разсъждението, че Андрич описва градове и мостове, хора и истории. Той описва балкански архетипи. Всичките му книги са такива – разказват модели на поведение както между хората, така и между народите, защото просто тук едва ли е възможно нещата да се случват по различен начин. И тези модели на поведение все още са факт, независимо от опитите на по-големи международни сили да сложат рамки между етносите и религиите. И в това няма нищо лошо. Стига да можеш да приемеш, че цял живот ще живееш в реалност, приличаща на турско (босненско) кафе: черна, но топла; горчива, но сладка; с каймак, но и с утайка.

Фото: Автора

 
 

Матю Макконъхи: Златното момче от Тексас

| от |

Повечето хора откриват магията на Матю Макконъхи едва когато го открива и Академията и му връчва заслужен „Оскар“ за безспорно най-доброто му изпълнение до момента в „Клубът на купувачите от Далас“.

Възходът на Макконъхи обаче започва малко по-рано. Дори още преди „Истински детектив“, където той печели адмирации и фенове.

Още преди да се впусне в аферата на „Клубът на купувачите от Далас“, която му отнема години, заради намирането на финанси и свалянето на безброй килограми, Макконъхи вече се е заявил като мъж, който може да играе почти всичко, в продукциите „Адвокатът с Линкълна“, „Кал“ и „Весникарчето“.

Този тексаски рейнджър сменя рязко кино имижда си някъде през 2009-а, когато прави и последната романтична комедия във филмографията си до момента. И това са „Призраци на бивши гаджета“. Но ако сте почитатели на захаросания жанр, ще успеете да оцените чудесния Макконъхи и химията му с Дженифър Гарднър и Ема Стоун в този guilty pleasure филм, който може да ви донесе удоволствие, ако се освободите от предразсъдъците си.

През 2010-а Макконъхи поема към света на сериозното кино, като първо влиза в ролята на Мик Халър, персонаж написан и измислен от писателя Майкъл Конъли, който го поставя в центъра на своята книжна спин-офф поредица, която да подкрепи най-известните му книги – тези за детектив Хари Бош. Почитателите на Конъли харесват Макконъхи в ролята на адвоката аутсайдер и така възходът на чудото, което днес познаваме като Матю Макконъхи „един от любимите ми актьори“, започва.

Следват независимите „Кал“, „Вестникарчето“ и сериалът Eastbound & Down. Във всички тях тексасецът е различен и адски добър, което по някакъв необясним начин учудва публиката. Може би не са го очаквали от мъж, наречен „мистър тяло“ преди няколко години.

И да, Матю Макконъхи е и „мистър тяло“ и безобразен актьор с потенциал на лъв на голям екран. Той смело поема роли и се гмурка в тях с ожесточеност на олимпийски шампион. И това му носи само положителни неща.

Краткото му появяване във „Вълкът от Уолстрийт“ остава един от многото адски добри моменти във филма. Разбира се, че шоуто там принадлежи на Ди Каприо, но Макконъхи е мини бог в своята мини пет минутна вселена, дадена му от Скорсезе.

Оттам насетне следват „Интерстелар“ и „Истински детектив“, а от другата седмица ще може да го гледате и в чудесния Gold, който някак минава незабелязано от повечето хора. А не трябва. Матю Макконъхи е титаничен в него.

След рязката промяна в актьорския си имидж и кариерното си развитие, Макконъхи става малко по-избирателен в ролите си. Той подбира внимателно сценариите, които да чете и режисьорите, с които да снима. Затова някак нямаме търпение да го гледаме в „Тъмната кула“ по Стивън Кинг, където това златно момче играе Мъжът в черно. Иначе ви го препоръчваме в Gold, от другата седмица обаче.

Междувременно ви черпим с най-добрите му роли. Някои сте гледали, а някои сигурно сте пропуснали, но ние сме тук за да ви ги покажем. В галерията горе. 

 
 

Анимираната симфония на живота

| от chronicle.bg |

Кратката форма в киното е обект на внимание от хиляди режисьори и аниматори по света.

Днес пък е петък – ден като никой друг. Затова ще ви покажем „Symphony no. 42″ – една късометражка, която ни представя 47 нерационални сцени за връзката между човек и природа.

 

Symphony no. 42 from Reka Bucsi on Vimeo.

 
 

Повече плодове и зеленчуци – по-дълъг живот

| от chronicle.bg |

Хапването на повече плодове и зеленчуци може да удължи значително живота ви, сочи изследване, проведено от Imperial College в Лондон. Според тях промяната в хранителнитeлния режим може да предотврати преждевременната смърт на 7.8 милиона души годишно.

Екипът на университета е идентифицирал и конкретни плодове и зеленчуци, които могат да намалят риска от рак и сърдечни болести, съобщава Би Би Си.

Анализите показват, че дори и в малки количества, плодовете и зеленчуците имат положителен ефект върху здравето. Колкото повече, толкова по-добре. Малък банан, круша или три препълнени лъжици спанак например.

Изводите са направени от 95 отделни проучвания за хранителните навици на 2 млн. души.

С по-нисък риск от рак е свързана консумацията на зелени зеленчуци – като спанака, на жълти зеленчуци – като чушките и на кръстоцветни зеленчуци (например карфиол).

По-малък риск от удар и сърдечни заболявания носи хапването на ябълки, круши, цитрусови плодове, салати, кръстоцветни зеленчуци.

Резултатите от изследването, публикувани в Международния журнал по епидемиология, сочат, че повече плодове и зеленчуци в диетата предотвратяват и ранната смърт.

Ако всеки ден консумирате по 200 грама, намалявате риска от сърдечно-съдови заболявани с 13%, а ако изяждате по 800 грама – с 28%. Същите количества могат да намлят риска от рак с по съответно – 4% и 13%.

200 грама плодове или зеленчуци на ден намаляват риска от преждевременна смърт с 15%, а по 800 грама – с до 31%. Все още обаче няма доказателства, които да покажат по-големи ефекти при още по-голяма консумация на плодове и зеленчуци.

Ясно е обаче, че те намаляват нивата на холестерола, кръвното налягане и помагат на кръвоносните съдове и имунната система.

 
 

Продадени са 15 хиляди билета за „Евровизия – 2017″

| от chronicle.bg, по БТА |

Досега са продадени 15 хиляди от общо 70 хиляди билета за телевизионния конкурс „Евровизия – 2017″,, който ще се състои в Киев през месец май, предаде ТАСС.

Агенцията цитира съобщение на вицепремиера на Украйна Вячеслав Кириленко. „На 14 февруари започна официалната продажба на билети, като първият беше закупен от победителката на „Евровизия 2004″, нашата Руслана“, заяви Кириленко. По неговите думи досега са били продадени около 15 хиляди пропуска от 52 страни в света.

Петдесет и два процента от билетите са били пласирани в Украйна, а останилите четиридесет и осем – в чужбина. Най-много продажби са били реализирани във Великобритания, Германия и Русия.