Босна и Херцеговина и изгубеният Иво Андрич (литературно пътешествие)

| от |

„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.

… Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“, из „Мостове, Иво Андрич

Елена БОЙЧИНОВА, лира.бг

Туроператорите много, много рядко предлагат литературни пътешествия. Преди няколко месеца, покрай кончината Габриел Гарсия Маркес в Колумбия много популярни станаха магическите пътешествия по местата, за които Габо пишеше. За българите обаче южноамериканската страна е далечна, екзотична и немного постижима дестинация. Нобелист в литературата обаче имаме много по-близо – Иво Андрич и неговата Босна и Херцеговина.

Близка, красива страна с великолепна природа, много планини, много реки… и най-вече – много мостове. Мостове, за които великият писател редовно пише – книгите „Мостове“ и „Мостът на Дрина“ са най-малкото, което може да споменем.

Мостът към живота на Андрич в родината му обаче изглежда изоставен, раздрънкан, с дупки, почти изгорен. Днес, повече от 120 години след рождението му, писателят продължава не само да не е пророк в своята Босна, колкото в далеч по-мегаломанската Сърбия, например, но и да е откровено недолюбван. В Сараево, Мостар и Травник Андрич е просто едно минало, известно име, живял и писал там и за там, но отричан от местните жители, които го смятат повече за предател и сърбин или хърватин.

Далеч по-приеман и тачен е нобелистът в Белград, където е гробът му, където има и музей, и училище. Разбира се, почитта към Андрич е голяма и във Вишеград, който е част от областта Република Сръбска в административното делене на Босна и Херцеговина.

С култа към неговото творчество се сблъсках още на входа на Новото гробище в Белград, където почиват тленните останки на писателя. „Не мога да повярвам, че идват хора от България, които да тачат Андрич. Той е голямо име, но предполагах, че при вас повече бихте се интересували от Аркан, например“, казва вдъхновено на входа един от охранителите, докато ни упътва към парцела с гробовете на най-влиятелните и признати сърби.

Там е и Андрич, малък гроб, с изкуствени цветя до него, на почетно място, близо до най-прочутите сръбски учени, спортисти, артисти, професори. Край него, но с общи паметни плочи с други, почиват Момо Капор и Милорад Павич. Явно за сърбите босненцът Андрич е голямото име, което заслужава отделен гроб.

Неговите произведения са на витрината на всяка една белградска книжарница – многотомни поредици, както и последното издание на сборник с всичките му романи са изложени редом до явно големия хит на пазара в Сърбия това лято „Изневяра“ на Паулу Коелю. В сараевските книжарници Андрич е забутан, почти невидим, а пълните красиви белградски издания на творчеството му напълно липсват.

Самият живот на Андрич донякъде предопределя отношението на съграждани и сънародници в Босна. Хърватин католик по рождение, той е сърбин в произведенията си – ползва диалекта „ekavian“ и кирилицата, използвани предимно от сърбите. Факт от биографията му са, че през Първата световна война, като член на „Млада Босна“ – просръбска националистическа организация, чиито членове убиват австрийския принц Фердинанд в Сараево – той е арестуван и задържан от австроунгарските власти. Той е босненец според темите, които най-често избира, включително и тази, която му печели Нобеловата награда.

Той е бил и все още е едновременно възхваляван и отхвърлян в Босна и Херцеговина. Когато започва конфликта през 1992 г. паметникът му във Вишеград е разрушен, в Сараево – също. В Загреб пък и до днес все още не са определили напълно позицията си по отношение на него и самият Андрич е бил склонен да твърди, че хърватската столица никога не го е приемала добре – вероятно поради това, че е ухажвал Белград. Загреб разглежда успеха му в светлината на открито просръбска ориентация. Белград признава Андрич много по-рано и през 1926 г. на 34-годишна възраст той става асоцииран член на Сръбската академия на науките и изкуствата.

 „Да, Босна е страна на омразата. Това е Босна. И по някакъв странен контраст, който може би и не е така странен и би могъл чрез внимателен анализ да се обясни лесно, може също така да се каже, че малко са страните, в които има толкова твърда вяра, възвишена сила на характера, толкова нежност и любовен плам, толкова дълбочина на чувствата, привързаност и непоколебима преданост, толкова жажда за правда. Но под всичко това се крият в някакви неподозирани дълбини вихри от омраза, цели урагани от сподавени и подтиснати омрази, които зреят и чакат своето време”, пише Андрич  в „Писмо от 1920 година”, включено в сборника „Мостове”.

Било е така през 20-те години на миналия век, било е така през 90-те години, така до някаква степен е и днес. Босна е страна, в което националното е извън езика и националния химн и флаг, страна, в която религията продължава да играе важна роля в бита и ежедневието, страна, която дори се управлява на ротационен принцип от президенти, представители на трите етнически общности. Страна, пълна с мостове, но разделена от реки.

Да вземем за пример Сараево. Там пред очите ми, идващият от западния град Бихач Дамир, музикант и учител по пиано, само за минути стана лесна плячка за нападките на група ученици само заради по-различния си акцент. „Така е. Дори в Сараево, който е най-големият град в Босна, събрал хора от всички краища на страната, има огромно разделение. Никога не знаеш на какъв човек ще попаднеш. Трябва да се преструваш, да се преправяш, за да нямаш проблеми. Войната е свършила, но всички я помнят. Разделението го има“, споделя младият мъж, докато сядаме в един от най-популярните барове в столицата – Бар „Тито“ (поредната демонстрация за странностите на Босна – заведение, илюстриращо култа към бившия сръбски диктатор, бар, превърнал партизанското движение, а и войната през 90-те, в атракция).

Цитатът по-горе само малко обяснява неособено толерантното отношение на босненците към писателя. Босненците, които открито отричат мнението на писателя за народа им и го определят като вредно. „Да, Андрич е голямо име, но не го обичаме, много повече тачим Миленко Йергович, например“, признава ми 35-годишният Амир, собственик на хостел в Сараево.

Това обаче са същите граждани на Босна и Херцеговина, които по време на последното световно първенство по футбол, вместо заедно да стискат палци на националния отбор на страната при дебюта му на подобен форум, се разделяха и част от тях (хърватската) злорадстваха и вдигаха празненства с фойерверки при всяка негова загуба. Това са същите граждани на Мостар, например, които все още, над 20 години след войната, живеят разделени от река Неретва. Същите граждани на Босна, за които Старият мост в града, построен от наричания Микеланджело на Османската империя Мимар Синан (архитект), е само един източник на приходи и туристическа атракция, но не и свързващ духовно етносите от двете му страни.

 „И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира“, пише Андрич в „Знаци край пътя“. Днес, години по-късно, въпросите от толкова много войни в региона още седят. И почти всички хора в страната помнят поне една от тях. „Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх“, казва още нобелистът в „Ex Ponto“.

Колко ли страх трябва да са натрупали жителите на цяла Босна и Херцеговина в себе си?

Безразличието на местните към Иво Андрич стига дотам, че първият етаж на родния дом на писателя в китния Травник е превърнат… в бар. Самата къща не предразполага към поклонение към един гений. В нея е запазена стаята с детската му люлка, а останалото е просто изложбена зала на романите му на няколко езика, няколко снимки и факсимилета.

Безразличието обаче е безсилно, когато става въпрос за бизнес. Осъзнавам го във Вишеград. Градчето, което все пак е част от административната Република Сръбска, е превърнало Андрич в пари. И няма как. Тук е прословутият „Мостът на Дрина“, построен  поръчка на Мехмед паша Соколовичи – велик везир, взет за еничар като юноша от едно от селата в околността. Макар и затворен заради ремонт, величествената осанка на моста привлича десетки туристи, които срещу скромната сума от 2 лв. могат дори да се разходят с лодка по реката и да снимат. Градът е осеян с места, напомнящи, че Иво Андрич е живял в него – класната му стая, музей. Но най-противоречивото доказателство за присъствието на Андрич в бита му е Андричград.

Изумително място – напълно изкуствен туристически мини-квартал, който в момента се строи на нещо като полуостров, образуван при сливането на реките Дрина и Рзав. Има си магазини, кино, статуи, няколко малки улици, църква и кой знае още какво предстои да се появи. Странна идея – да строиш атракция тип Дисниленд за Нобелов лауреат. Явно обаче действа, защото в края на септември и въпреки нестабилното време беше пълно с туристи, които се снимаха пред статуята на писателя или пред книжарницата, в която наред с книгите, наредени по-скоро като за изложба, се предлагат … десетки бутилки местно вино.

  „Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.”

(Иво Андрич, „Мостове”, из „Мостове”)

Това пътуване трябваше да е търсене на Иво Андрич и местата, описвани от него. Защото е твърде повърхностно разсъждението, че Андрич описва градове и мостове, хора и истории. Той описва балкански архетипи. Всичките му книги са такива – разказват модели на поведение както между хората, така и между народите, защото просто тук едва ли е възможно нещата да се случват по различен начин. И тези модели на поведение все още са факт, независимо от опитите на по-големи международни сили да сложат рамки между етносите и религиите. И в това няма нищо лошо. Стига да можеш да приемеш, че цял живот ще живееш в реалност, приличаща на турско (босненско) кафе: черна, но топла; горчива, но сладка; с каймак, но и с утайка.

Фото: Автора

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

Филмите, селектирани в „Петнайсетдневката на режисьорите“ в Кан

| от chronicle.bg, по БТА |

В паралелната секция „Петнайсетдневката на режисьорите“ на кинофестивала в Кан бяха селектирани 19 филма от 1649 предложени пълнометражни ленти.

Сред финалистите фигурират „Un beau soleil interieur“ на френската режисьорка Клер Дени с участието на Жерар Депардийо и Жулиет Бинош, музикалната комедия на Брюно Дюмон „Jeannette, l’enfance de Jeanne d’Arc“ и „Alive in Paris“ на Абел Ферара.

„Тази година постъпиха с 67 кинотворби повече от миналата 2016-а в паралелната секция „Петнайсетдневка на режисьорите“. Сред тях фигурират пет филмови дебюта и пет френски, пет американски, три италиански и седем ленти на жени-режисьорки“, заяви директорът на програмата Едуард Уайнтроп.

„Петнайсетдневката“ ще бъде открита с прожекцията на комедията „Un beau soleil interieur“. „Харесваме кинотворците, които изпробват нови неща, така че и ние се опитваме да дадем своя принос, като ще стартираме паралелната секция с комедия“, коментира Уайнтроп.

Сред другите включени заглавия фигурират лентите на Шон Бейкър „The Florida Project“, „The Rider“ на Клои Жао, „Patty Cakes“ на Кери Мърниън, „West of the Jordan River“ на Амос Гитай и др.

 
 

Късометражна програма за първи път на „София филм фест за учещи“

| от chronicle.bg, По БТА |

Късометражна програма ще има за първи път в Дискусионния клуб за българско и европейско кино „София филм фест за учещи“ – в пролетното издание, което започва днес в Дома на киното и ще продължи до 26 юни, съобщават организаторите.

Прожекциите са всеки понеделник от 18.00 ч. Входът е безплатен за ученици и студенти. Лектори са кинокритикът Антония Ковачева, директор на Филмотеката, и режисьорът проф. Георги Дюлгеров.

Българското кино отново е важен акцент в пролетната селекция. Традиционно ще има срещи с творческите екипи на филмите. Българска е и първата късометражна програма – от три заглавия – носителите на наградата „Джеймисън“ /Jameson/ за най-добър български късометражен филм за 2017 и 2016 г. – „Дрехи“ на Веселин Бойдев и „На червено“ на Тома Вашаров, както и „Любов“ на Боя Харизанова.

Пълнометражните родни продукции са „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, вдъхновен от съдбата на певицата Леа Иванова, предизвикалият огромен зрителски интерес „Воевода“ на Зорница София – по спомени на очевидци и разказа „Румена войвода“ от Николай Хайтов, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – с наградата за най-добър балкански филм и наградата на гилдията на българските кинокритици на 21-вия СФФ и още много отличия, „Семейни реликви“ на Иван Черкелов, интригуваща мозайка от три истории за разрушеното човешко общуване между героите – съпрузи, братя, родители и деца.

Пролетната програма започва с един от най-обсъжданите филми на 2016 г. – носителя на шест „Оскар“-а „La La Land“ на младия режисьор Деймиън Шазел с Райън Гослинг и Ема Стоун. Финалът е с „Т2 Трейнспотинг“ на Дани Бойл, в който рамо до рамо с Юън Макгрегър и Джони Лий Милър блести талантливата млада българска актриса Анжела Недялкова.
Останалите заглавия са „Патерсън“ на Джим Джармуш, номиниран за „Златна палма“, „Хулиета“ на Педро Алмодовар, „Панама“ на младия сръбски режисьор Павле Вучкович, номиниран за „Златна камера“ в Кан.

 
 

Déjà Vu или да градиш бъдещи спомени

| от Ана Динкова |

Колко истории има около виното, за виното и след виното – истории, които са се превърнали в спомени, в разкази, в романи. За разлика от многото други напитки, виното носи особен дух, класа, и винаги има характер – дали добър или лош, следва да се разбере сетивно.

Виното някак естествено предразполага към споделяне с хора, както и за комбиниране с храна, пък било то и малки хапки, сирена или леки мезета, пинчос, тапас – зависи къде сме и най-вече с кого сме.

Нека ви разкажа повече за вината от серията Déjà Vu. Първото, което ме грабва в тях, е колко добре подхожда името “Déjà Vu” на концепцията, че виното е в началото на велики истории…

„В настроение за вино“ е посланието на марката, което подкрепям безусловно.

Вината Déjà Vu на Винарска изба Братя Минкови са произведени от внимателно подбрани собствени лозови масиви в Карнобатския край. Избата разполага с над 4 200 декара собствени лозя, което дава възможност да се подберe най-подходящото грозде за направата на всяко вино от серията.
Името Déjà vu е елегантна подсказка за това, че сортовете, използвани за създаването на вината от серията, произхождат от Франция. В същото време тези вина са направени от лозя расли на родна почва и гроздето носи характера и спецификата на родния климат – точно както и значението на фразата déjà vu – нещо, което сякаш вече сме преживели, познато и ново едновременно.

Пролет е, дните стават дълги, светли, топли – и естествено водеща роля заема бялото вино.

Déjà Vu Совиньон Блан и Семийон е едно много нежно вино, като усещането за финес и свежест идва още от отварянето на бутилката и наливането в чашата, в която забелязваме красивия светло-жълт цвят с игриви зелени отблясъци. Второто, което забелязваме е „носът“ или ароматът, в който улавяме нотки на чемшир, коприва, зелена ябълка и леки цитруси. Но всеки може да открие нещо свое, като мириса на прясно окосена трева по време на разходка в парка в някой слънчев пролетен следобед. След като отпием от виното откриваме и минерални нюанси, които придават една кристална свежест. После следва и леката пикантност, която дава на виното характер и индивидуалност. Вкусът на виното е елегантен и остава изненадващо благ и освежаващ. Важно е да се знае, че белите вина трябва да се поднасят охладени между 8 и 10°С, но не и прекалено студени, защото тогава ароматите и вкусовете им не могат да се разгърнат достатъчно добре. Това вино е прекрасно за споделяне с компания в края на работния ден, поднесено със свежи салати, сирена и леки зеленчукови или морски предястия.

Photo1

Déjà Vu Совиньон Блан и Семийон е отличено със Сребърен медал от Decanter World Wine Awards 2016. Сещате се колко са важни наградите OSCAR в киноиндустрията, нали? Е, наградите Decanter World Wine Awards са нещо подобно в света на виното. Журито на този конкурс е познато със своите строги и взискателни критерии и има нелеката задача да избере най-добрите вина от над 16 000 претендента от цял свят. Да получиш призвание като сребърен медал при това положение, е не само въпрос на престиж, това е истинско доказателство за качество.

Второто вино, което дегустирам е Déjà Vu Шардоне – едно чудесно завръщане към класическите шардонета. Виното е отлежало няколко месеца във френски дъбови бъчви, които са направили финия му аромат по-впечатляващ и запомнящ се.

Déjà Vu Шардоне е свежо и комплексно вино, с нюанси на цитрус, приятно комбинирани с фини цветисти нотки, а нежният елегантен вкус има един много сочен и богат на аромати финал – подобно на залеза в хубава лятна вечер.

Идеалната температура за поднасяне и на това вино е между 8 и 10°С, като може да се консумира самостоятелно като аперитив или да се комбинира със свежи зеленчукови предястия, морски деликатеси и фини и нежни ястия от бели меса – в идеалния случай с ефирни сметанови сосове.

Déjà Vu Шардоне е носител на златен медал от Concours Mondial de Bruxelles 2016. Този конкурс съществува над 20 години и е сред най-строго организираните винени конкурси на света. Ежегодно над 9000 вина и спиртни напитки от 55 страни в света се борят за признанието на журито, което се състои от 320 професионални съдии от 40 националности. Представители на конкурса имат практиката да посещават избите производители и да правят контрол на наградените вина след присъждането на наградите. Това е много строг похват, но гарантира легитимността на резултатите и качеството на виното.

Вината от серията Déjà Vu са идеалната селекция за личната винарна на всеки градски любител на виното, за да придобие представа за някои от класическите сортове и купажи – нещо като gourmet pack за всеки, който иска да си подари винена наслада. Тези вина са и много добър подарък, с който можете да зарадвате най-близките си приятели всеки път, когато отивате на гости.