„Бомба“ във формата на кръст

| от |

Възпоменателният кръст на мястото, откъдето сръбски войници навремето са убивали цивилни в Сараево, е провокация, твърдят анализатори. Днес повече от всякога е необхдимо да не се разпалват наново етническите страсти. Репортаж на Дойче веле.

По време на войната в Босна хълмът Златище е една от крепостите на армията на Република Сръбска в района на бойните действия край Сараево. По време на 4-годишната обсада на града преданите сили на обвиняемия в Хагския военен трибунал Радован Караджич избиха около 10 000 души, повечето от които са цивилни. Много от тях са застреляни от снайперисти именно от това място на хълма Златище, където преди няколко дни беше поставен възпоменателен кръст в памет на повече от 6 500 убити в Сараево сърби. Председателят на „Съюза на логорашите“ на Република Сръбска Бранислав Дукич казва по този повод, че съюзът е изпълнил даденото си обещание за изграждане на кръст на хълма. „Издигнахме този паметник, за да го вижда Бог, да го виждат и съхраняват и сърбите“, заяви Дукич пред агенция СРНА.

Идеята за кръста има 6-годишна история. Още през 2008 година „Съюзът на логорашите“ обяви инициативата за изграждане на кръст на това място по примера на кръста край град Мостар. Първоначалната идея е била кръстът да е 26 метра висок и 18 метра широк и върху него да бъдат изписани имената на 5 800 загинали, отвлечени или безследно изчезнали сръбски войници и цивилни.

Провокация и подстрекателство към война

Възмутени граждани на Сараево определиха поставянето на кръст на хълма Златище като провокация. „Той е издигнат с цел да започне война“, казва жител на босненската столица. А друг допълва, че това е само една от поредицата сръбски провокации, каквато например беше изграждането на църква до мюсюлманските гробища в Поточари. „Така мислят около 90 на сто от хората в Сараево – не само боснеци, а също и сърби и хървати“, допълва друга местна жителка.

Политици от Република Сръбска, които подкрепиха издигането на възпоменателния кръст на хълма Златище, твърдят, че това е само временно решение. Според тях тепърва предстои изграждането на истински кръст на хълма. Заместник-председателят на Камарата на народите в босненския парламент Саша Кошарац заяви, че изобщо не го интересуват нито реакциите на Сараево, нито мнението на Върховния представител на международната общност за Босна и Херцеговина. „Това си е техен проблем“, казва Кошарац. Службата на Върховния представител излезе със съобщение, в което се казва, че „религиозните символи не могат да бъдат използвани за подклаждане на напрежение“. В този смисъл от компетентните органи се очаква по най-бързия начин да се погрижат за изпълнение на всички законови разпоредби, с цел да не бъде допуснато засилване на напрежението. Гражданските и религиозните общности трябва да работят за процеса на помирение, посочват още от Службата на Върховния представител.

Кой е разрешил това?

Тъй като възпоменателният кръст е издигнат в разгара на предизборната кампания, кметът на община Източен Стар Град и член на Сръбската демократическа партия (СДП) Бойо Гашановик определи инициативата като дело на Съюза на независимите социалдемократи (СНСД). „Това не може да е дело на сърбин. Необходимо е да се спазват законите. В случая процедурата предвижда съгласието на владиката, който трябва да благослови начинанието. Не може просто така за една нощ да вдигнеш кръст. Мен като кмет също никой не ме е питал за това, а общината не е издавала разрешение“, казва Гашановик. Според него начинът, по който кръстът е бил поставен на хълма, „не подхожда на сърбите“.

Журналистът от Сараево Сенад Пеканин смята, че поставянето на възпоменателния кръст на хълма Златище е „примитивна провокация“ на Милорад Додик. „Мисля, че най-добрият отговор на тази провокация е предложението на Младежкия форум на нашата партия: да се постави знакът „минус“ на някой от хълмовете край Сараево – като напомняне за безобразията, страданията и варварското отношение към миналото. Идеята е заимствана от казаното от гражданин на Мостар, който беше определил гигантския кръст над града като „един голям плюс за Мостар“. „Поставянето на кръст над Сараево е доказателството, че фашизмът е жив, а с нашата реакция ние показваме, че и духът от Сараево е жив“, казва Пеканин за ДВ.

„Кръстът на срама“

Главният редактор на седмичното електронно издание „Спектър“ Властимир Мийовик смята, че трябва да се намесят Върховният представител на международната общност Валентин Инцко и британските сили от ЮФОР и да премахнат този „Кръст на срама и провокацията“. „Много политици вероятно оправдават поставянето на кръста и тайно желаят тази бомба със закъснител да избухне. Милорад Додик се нуждае от тази „бомба“ във формата на кръст, особено сега, когато наближават изборите, на които сърбите би трябвало да го накажат за осемгодишното диктаторско управление в Република Сръбска“, казва Мийовик.

Държавната поземлена комисия на Босна и Херцеговина преди две години не одобри стартирането на проекта за изграждане на паметник на хълма Златище. Върховният представител Валентин Инцко призова за преразглеждане на решението от 2012 г., с което парцелът Златище е изваден от Държавния поземлен фонд и предаден за стопанисване на местните власти в Република Сръбска.

 
 

Рецепта за гъбено ризото

| от Росица Гърджелийска |

Росица работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия. Днес ви предлагаме рецептата й за гъбено ризото. 

След всичките пържоли, мезета, ядки, баклави, баници имам нужда да хапна нещо топло и семпло. Деликатният вкус на гъбеното ризото винаги ми напомня, че пролетта ще се завърне бързо и слънцето отново ще изгрее. И запомнете – бялото вино в рецептата е за готвене, а не за пиене.
Нужни съставки:

1 литър пилешки или зеленчуков бульон

1 голяма глава лук

2 глави чесън – накълцани на дребно

1 тиквичка

400 гр гъби – нарязани

90 гр пармезан – настърган

2 с.л. зехтин или олио

1 с.л. масло

400 гр ориз за ризото

2 ч.ч. бяло сухо вино

пресен копър за сервиране

Начин на приготвяне:

Загрейте 1 с.л. зехтин в дълбок тиган. Добавете гъбите и чесъна и гответе докато гъбите омекнат – около 15 мин. Прехвърлете в друг съд гъбите и соковете от тях.

Добавете към същия тиган 1 с.л. зехтин и добавете нарязаната на много дребно тиквичка и лук. Гответе 10 минути.

Добавете ориза към лука и тиквичката и разбъркайте, за да се овъргаля ориза в мазнината. Когато оризът стане златист и леко прозрачен започнете да добавяте вино до пълното му абсорбиране в ориза. Започнете да добавяте постепенно бульона по същия начин, малко по малко докато, оризът напълно поеме цялата течност и омекне до степен „ал денте“, не прекалено твърд, но не и прекалено сварен.

Махнете ориза от котлона, добавете към него гъбите, заедно с техните сокове, маслото, пресен лук (чайвс) и малко пресен копър за украса.

DSCN7507

 
 

Най-известните „голи” корици

| от chronicle.bg |

Рано или късно в кариерата на всяка звезда идва момент, в който трябва да прецени: съгласна ли съм/съгласен ли съм да го направя. Става дума за поставянето на собственото голо тяло върху корица на списание.

Част от най-известните имена  в киното са се снимали без дрехи – дори не е нужно да говорим за всички снимки на Памела Андерсън за Playboy.

Не само еротичните списания обаче работят с плътта на моделите си.

Корицата на Time с Бенедикт Къмбърбач го доказва.

В галерията събрахме най-известните „голи” корици на всички времена, които включват част от най-известните лица днес. Вижте ги.

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.