Без история накъде?

| от | |

Автор: Юлия Кошаревска

Сайтът „Българска история” скоро стана на две години. Две години, които въобще не бяха обикновени за младежите зад проекта – Иван, Марио, Мартина, Ивомир и Мартин. През тези две години имаше много срещи с различни хора, писане на материали за сайта, лекции и сесии, уроци пред деца и възрастни в цяла България, филми, прожекции, походи и още куп други интересни инициативи, с които екипът се стреми не само да ни припомни забравени уроци от училище, а и да обясни защо историята е важна.

Всичко започва с Facebook страницата, създадена на шега, докато момчетата се готвят за кандидат-студентски изпити. Тя прераства в сайт (http://www.bulgarianhistory.org/ ), а скоро след това започва да излиза от онлайн пространството. Вече има и други автори, които пишат статии за сайта: Елена Гиздавкова и Иво Владимиров.

10152860_10152300614974699_899827265_n

Преди броени дни пък излезе първата книга на екипа –  „Българската история в 100 личности.” Целта ѝ е да събуди интереса на всички към историята – не като предмет от училище, а като извор на важни уроци, вдъхновение и знания защо сега сме там, където сме.

Ето какво ми разказаха самите те по повод на последните новини около тях. 

Какво всъщност ви кара да продължавате да развивате „Българска история” вече повече от две години, въпреки всички трудности?

Благодарение на работата ни около сайта и най-вече на инициативите, с които излизаме извън интернет се запознахме с изключително много хора, които въпреки всички трудности в България се опитват да променят нещо и да живеят достойно. Това са възрастните хора, с които се срещнахме по време на обиколките ни из България в търсене на легенди и предания, това са младите хора от различни организации, които ежедневно се занимават с изключително интересни дейности, всяка от които помага по някакъв начин на държавата ни. Точно тези неща амбицират и нас да продължаваме с двойно повече желание и енергия, въпреки трудностите, които ежедневно срещаме.

Не можем да отречем обаче, че освен запознанството ни с толкова активни личности, работата по сайта ни показа и другата страна на България, която далеч не е толкова приветлива. Няма смисъл да обясняваме какво визираме – навярно на всички ни е ясно. Но именно бедността, мизерията и хилядите проблеми на нас ни действат изключително мобилизиращо, вместо да ни смазва и отказва да действаме. Така че комбинацията от тези две неща е основният ни източник на вдъхновение, което не вярваме, че е възможно да изчезне. Просто трябва да се прави нещо за тази държава България.

10011361_10152300614989699_1714279296_n

Как протича един ваш обикновен ден?

Първото нещо, което правим и което не се е променило в последните две години е да публикуваме между 7 и 10 поста във фейсбук страницата ни. След това проверяваме някакви неща по сайта, ако има нови материали ги слагаме, ако не, се захващаме да пишем. Отговаряме на мейли, срещаме се с хора – общо взето ежедневието ни е напълно свързано с работата по сайта и другите ни инициативи. За добро или зло, студентството и университета останаха на втори план, но те все пак също са част от един наш ден, особено по време на сесията.

Имаше ли момент, в който си казахте, че е време да се върнете към нормалния за 20-годишни момчета живот?

Не мислим, че живота ни е чак толкова ненормален – има доста хора на нашата възраст, които правят доста интересни неща. Иначе и за момент не ни е минавало през главата да се откажем от това, с което се занимаваме. Дори не можем да си представим какво би било ежедневието ни без „Българска история“, а и не искаме.

10002947_10152300614979699_557126596_n

Как решихте да напишете книгата?

Идеята за книгата се появи през месец септември. Тогава с нас се свърза Момчил Тодоров, който е собственик на издателството БГ Учебник. Именно негова е идеята за написването по подобен род книга. Сподели ни, че отдавна иска да направи това нещо, но в наше лице най-после е намерил и подходящите автори. Това леко ни смути, защото никога не сме си представяли, че можем да напишем книга, но той в крайна сметка успя да ни убеди да се захванем с това. През следващите няколко месеци се захванахме усилено на работа и днес книгата вече е на пазара.

Кой трябва да я прочете?

Когато започвахме да я пишем си казахме, че искаме тя да се хареса и на хората, които никога не са се интересували от историята. Опитахме се да представим живота и дейността на всяка една от личностите по един неангажиращ начин, който да не затормозява читателя с прекалено много информация. Именно заради това, тази книга далеч не е най-подробната и не претендира да има тежестта на един научен труд. Нейната цел е да отключи интереса на хората към дадена личност или към историята като цяло. Стане ли това, значи сме си свършили работата.

10000259_10152300614969699_1381992196_n

В историята ли е бъдещето на България?

В историята е един от ключовете към по-добро бъдеще на България. Точно заради това ние трябва да я познаваме добре, но не само славната, а и трагичната. Тази част от историята дори е много по-важна, защото показва какви грешки е допускал народа ни преди години и ако ние се вгледаме в тях и ги осъзнаем няма да ги допуснем отново днес.

Каква е следващата ви инициатива?

Докато писахме книгата и търсехме информация за една от личностите в нея – Луи Айер решихме именно с него да е свързана следващата ни инициатива. Идеята ни е да направим филм за този забравен герой, тъй като живота му е наистина изключителен. Той е един от онези чужденци, които се влюбват така силно в България в началото на XX век, че не само прекарва най-активните си години тук, а дори губи живота си на фронта, биейки си срещу французи – народ, говорещ майчиния му език. За жалост днес тази личност е почти забравена и чрез нашия филм ще се опитаме да поправим това.

От какво имате нужда, за да я осъществите?

Със сигурност от средства. Ще се стремим това да е най-качественият видео продукт, който сме правили до момента. Иска ни се също така да посетим и всички важни места, които по някакъв начин са свързани с живота на Луи Айер – като се почне от Швейцария, мине се през Лом, Русе и Силистра и се стигне до Дойран, където той губи живота си. Именно заради това в момента работим усилено по намирането на спонсори, които да ни помогнат лентата да бъде наистина на ниво.

986619_10152300614994699_554406883_n

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.

 
 

Рон Уизли в трейлъра на сериалa „Гепи“

| от chronicle.bg |

Култовият филм „Гепи“ на режисьора Гай Ричи, с Брад Пит и Джейсън Стейтъм, ще бъде адаптиран в сериал. Дистрибутор е сайтът Crackle.

Мнозина са скептични по въпроса дали филмът би могъл да стане на сериал и действително – новите актьори не са коравите мъже, които бихме очаквали.

В ролите ще видим Люк Паскуалино от „Скинс“ и „Снежен снаряд“, Ед Уестуик от „Клюкарката“ и… Рупърт Гринт, който разбира се играе Рон Уизли във филмите за Хари Потър. Сериалът има 10 епизода, създадени от Алекс Де Раков, който обещава да запази хумористичното настроение на оригиналния филм от началото на века.

Гринт играе Чарли, двадесет-и-нещо-годишен лидер на банда от малки натегачи. Можем да очакваме бус пълен със златни кюлчета, уговорени боксови мачове и неадекватна престрелка с мъж в халат на цветя.

Трейлърът ни дава достатъчно, за да се закачим, въпреки че по-радикалните фенове може и да не са доволни от променения актьорски колектив и сюжет.

Сериалът излиза на 16 март.

 

 

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.