Беше ли Путин прав за Сирия?

| от |

Ишаан Тарур, в. „Вашингтон пост“

Каква разлика само за една година! По това време миналата година Западът се готвеше за военни действия срещу режима на Башар Асад, който бе обвинен в използване на химически оръжия срещу собствения си народ. До такава намеса така и не се стигна, не на последно място заради това, че общественото мнение в страни като Великобритания и САЩ бяха против нова намеса в Близкия изток.

Сега Съединените щати обмислят разширяване на въздушните удари по бойците на групировката „Ислямска държава“, която действа в Ирак и Сирия – бойци на терористична организация, която е водеща във войната срещу Асад.

териториите, завладени в Ирак от организацията „Ислямска държава“, продължителните репресии и избиването на религиозни малцинства там и в Сирия с право бяха осъдени от цял свят. „Не съм защитник на режима на Асад“, каза Райън Крокър, бивш американски посланик в Сирия. „Що се отнася до сигурността обаче, („Ислямска държава“) е най-голямата заплаха“.

Иронията на момента е трагична. За някои това не е кой знае каква изненада. Мнозина предупреждаваха преди време администрацията на Обама (и други правителства) да не настояват Асад да си отиде, от страх кой ще запълни вакуума.

Един от тези критици бе руският президент Владимир Путин, който предупреди САЩ да не се намесват в Сирия. В статия за в. „Ню Йорк таймс“ миналия септември той писа: „Военен удар ще увеличи насилието и ще отприщи нова вълна на тероризъм. Това може да подкопае многостранните усилия за уреждане на иранския ядрен проблем, израелско-палестинския конфликт и допълнително ще дестабилизира Близкия изток и Северна Африка. Може да изкара от равновесие цялата система на международното право и ред“.

Някои от кризите, които Путин изброи, се влошиха така или иначе, независимо от американското действие или бездействие. Но неговата настойчивост произлизаше от тълкуване на конфликта в Сирия, което бе по-хладнокръвно от интерпретациите, към които се придържаха отначало някои хора във Вашингтон. „Днес в Сирия не става дума за борба за утвърждаване на демокрацията, а за въоръжено противопоставяне между правителството и опозицията в една многоконфесионална страна“, писа Путин и допълни, че на хартия светския режим на Асад, въпреки злодеянията си, е стабилизираща сила в сравнение с това, което вероятно ще го замени.

Путин осъди увеличаващия се брой ислямистки кадри сред сирийските бунтовници: „Не може да не ни безпокои, че в Сирия воюват не само наемници от арабските страни, но и стотици бойци от редица западни държави и дори от Русия. Кой може да гарантира, че те тези бандити, придобили опит, няма да се озоват след това в нашите страни?“. 

Това притеснение днес публично се споделя от американски и европейски длъжностни лица, които са разтревожени от значителното присъствие на европейци в редиците на групировката „Ислямска държава“. Смята се, че британски джихадист, говорещ с лондонски акцент, е извършил шокиращата екзекуция на американския журналист Джеймс Фоули.

Фактът, че вниманието на Запада толкова драматично се измести от убийствата, извършвани от режима на Асад, към тези, извършвани от екстремисти, биещи се срещу Дамаск, показва колко сложна е войната, вследствие на която рухват граници и има политически сътресения в страни от целия Близък изток.

Казаното дотук не оправдава задължително Путин, който през последната година се превърна в лошо духче, създаващо проблеми на либералния световен ред. Както моят колега Адам Тейлър написа тази година, статията на руския президент звучи неловко за Москва на фона на агресивната й намеса в Украйна. Трудно е да повярваме в тържествените думи на Путин за непокътнатостта на международните системи, имайки предвид спорното анексиране през март от неговото правителство на суверенна украинска територия и продължаващата обструкция на опитите за дипломатическо уреждане украинската криза в Съвета за сигурност на ООН.

Други, скептични към позицията на Путин за Сирия, посочват, че Москва несъмнено има интереси, свързани с режима на Асад, който дава на Русия достъп до военноморска база в Средиземно море и е редовен купувач на руска военна техника.

През март 2011 г. в сянката на продемократичните въстания в Тунис и Египет, сирийски демонстранти излязоха по улиците. Техните до голяма степен мирни демонстрации бяха потушени с твърда ръка и насилие от силите за сигурност. В последствие въстанията прераснаха в конфликт, а сега – в междурелигиозна война, която отне живота на най-малко 191 000 души, както посочи ООН тази седмица.

Някои във Вашингтон твърдят, че ако правителството на Обама бе започнало да въоръжава и подсилва „умерената“ сирийска опозиция по-рано, екстремистките сили, които гледаме по новините, нямаше да се сдобият с такова влияние и сила. Както обаче специалистът по Близкия изток Марк Линч обясни в „Маймунска клетка“ (блог на „Вашингтон пост“), това е изпълнено с надежда, наивно предположение. Трудно е да си представим сценарий, в който по-пряка американска намеса в сирийския конфликт с цел свалянето на Асад, нямаше по някакъв начин да се окаже изгодно за ислямистките фракции, замесени в конфликта.

Повече от три и половина години по-късно няма връщане назад – много вода изтече, и много кръв се проля. Струва си обаче да вземем предвид за какво настоя правителството на Путин малко след като насилието започна. В статията си за „Ню Йорк таймс“ Путин напомни на читателите, че „от самото начало Русия се бори за мирен диалог, който да помогне на сирийците да разработят компромисен план за собственото си бъдеще“. Този „план за бъдещето“, настояваха руснаците, трябва да включва преговори между правителството и опозицията – нещо, което опозицията тогава  напълно отхвърли.

През ноември 2011 г. външният министър на Путин, Сергей Лавров, разкритикува други чуждестранни сили, включително САЩ, че не притискат опозицията да седне на масата за преговори с режима на Асад. „Чувстваме отговорност да направим всичко възможно да започнем международен диалог в Сирия“, каза Лавров на среща в Хавай на външните министри от Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество.

Арабската пролет бе в своя разцвет и американски длъжностни лица смятаха смяната на режима в Сирия за свършен факт. Изглежда, сметките се оказаха съвсем грешни. Сега конфликтът е твърде развит, крайно поляризиран, в много напреднала фаза, а страданието и травмата за милиони сирийци са прекалено големи, за да има вариант за помирение. Много вероятно е Русия просто да е опитвала да представи в по-добра светлина престъпленията на режима на Асад, повтаряйки като папагал призивите на Дамаск за диалог, които опозицията дълго време смяташе за неискрени. Шансовете за такова сближаване на един по-ранен етап, от днешна гледна точка, изглеждат лъч светлина в мрака, който след това погълна Сирия. /БТА/

 
 

Норвегия строи единствения в света корабен тунел

| от chronicle.bg |

През последните години десетки моряци са изгубили живота си във водите, където се срещат Норвежко и Северно море.

Заради това крайбрежната агенция на Норвегия е решила да изкопае „корабен тунел“ – за да  създаде едно по-сигурно преминаване на търговските плавателни съдове.

По план съоръжението ще струва 272 милиона щатски долара.

Тунелът ще бъде с височина от 46 метра, 36 метра широк и дълъг една миля (1,6км). Норвежкият парламент е отделил един милиард норвежки крона за проекта „Национален план за транспорта за 2014-2023″. Очаква се строителство да започне през 2018г.

Корабите ще осъществяват достъп до тунела от север в Селе, с южен достъп чрез Молдфйорд. Това е най-тясното място на полуостров Стад. Настоящото предложение за тунела включва и мост в близост до южния достъп, така че пешеходците да могат да виждат корабите, които преминават.

Източник: The Verge

 
 

Помните ли тези сериали? А бихте ли ги гледали пак?

| от chronicle.bg |

В последните години телевизията направи бум в създаването на сериали.

Епизодите не отстъпват по качество на многомилиардни холивудски продукции, а зрителите им се умножават.

Имаше обаче и друго време в телевизионната история – времето на ситкомите.

Не че сега няма комедийни сериали като The Big Bang Theory („Теория за Големия взрив“). Преди 10-20 години обаче всички теми можеха да бъдат поставени на малкия екран през епизоди.

Повечето от тях днес изглеждат архаични и малко странни. Макар че наскоро стана ясно, че ще има нови епизоди от „Уил и Грейс“, колко от вас биха седнали да гледат сериала днес и то – след „Как се запознах с майка ви“ и „Модерно семейство“, които по съвсем различен начин гледат и на странните семейства, и на приятелствата.

Предлагаме ви в галерията списък със ситкоми, които може би не бихте гледали днес. Все пак обаче се надяваме, че помните поне най-знаковите от тях.

 
 

Намерената фотография на Жан-Мари Дона пристига в България

| от chronicle.bg |

Френският колекционер, издател и автор на фотокниги с „намерена фотография“ – Жан-Мари Дона, ще бъде специален гост на третата среща на платформата за фотокниги “ПУК!”.

Той ще представи част от колекцията си, наброяваща над 20 000 фотографии, които събира в продължение на близо 30 години, като ги изнамира по архиви, антикварни магазини и битаци по време на своите пътувания. В неговите проекти, тези анонимни наглед обикновени фотографии, придобиват нов артистичен смисъл.

По време на срещата, озаглавена „Photo Vernaculaire”, Жан-Мари Дона ще разкаже повече за намерената фотография, начина си на работа и фотокнигите си, публикувани в лимитиран тираж.

В една от тях озаглавена „Teddybär”, той поглежда към историята на Германия по едновременно особен, смущаващ и закачлив начин. Тя включва над 200 снимки на жени, деца и войници от Вермахта, позиращи до хора облечени като полярни мечки. Друга негова книга „Rorschach”, представя серия от банални природни пейзажи, отразяващи се във вода, обърнати на 90 градуса. Показани по такъв начин, тези кадри, заснети от различни фотографи между 1890 г. и 1950 г., изглеждат като концептуална работа на един и същ автор. Освен тях Жан-Мари Дона ще представи останалите свои книги „Blackface”, „Predator” и „Affreux Noël”.

Жан Мари Дона е роден в Париж през 1962 г. След повече от 30 години в издателския бизнес, през 2005 г. създава „Innocences” – свое издателство за фотокниги (www.innocences.net). Част от неговата колекция с намерена фотография е показвана по време на фестивала Rencontres d’Arles през 2015 и публикувана в някои от най-престижните издания като „The Guardian”, „Der Spiegel”, „Le Monde”, „Huffington Post”, „Vice” и „Vogue”.

„ПУК!“ е платформа за представяне на фотокниги с библиотека и поп-ъп книжарница, основана от Никола Михов, Тихомир Стоянов и Росен Кузманов. Целта на платформата е да създаде среда за популяризиране и издаване на фотокниги в България, като си сътрудничи с автори, издателства и фестивали в областта на фотографските и независимите издания.

Възползвахме се от случая, за да вземем блиц интервю от Жан-Мари Дона. Все пак на хората, които вадят части от миналото и ги показват в светлината на настоящето, създавайки изкуство, трябва да се дава път и гласност.

Ето какво ни разказа той:

За непросветените: що е то „намерена фотография“?

Най-общо казано това са снимки от неизвестни автори. Могат да бъдат семейни, студийни, паспортни и като цяло снимки за спомен. Освен любителски могат да бъдат професионални, които нямат естетически качества и са извадени от оригиналния им контекст. Да речем, аз колекционирам снимки от каталози на фризьорски салони, от застрахователни компании, на частни детективи, също и снимки от полицейски радари.

Къде най-често ги откриваш?

Най-много подобни снимки се намират по битаците и антикварните магазини. Понякога участвам и в търгове, където една фотография може да стигне до хиляди евро, но подобни интересни и скъпи кадри намирам на боклука, където са си безплатни.

Има ли хора, които ти дават свои снимки, за да ги включи във фотокнигите?

Да, изпращали са ми, но по-скоро вече след като хората са видели книгата и тогава ми изпращат подобни фоторафии.

Коя е най-старата фотография от колекцията? 

Най-старата фотография е от 1885 година, снимката е на забулени жени от Египет. А най-новата е панорамна рентгенова снимка на зъбите ми.

Коя ти е любимата фотография от твоята колекция?

Те са две! Първата ми любима снимка е на 6 годишно момче във военноморска униформа от 1920г., а втората е от 1945г. на 6 годишно момиче, която държи в ръка първата снимка.

Колко снимки наброява вашата колекция и колко време ви отне да я съберете?

Започнах колекцията преди 30 години и в момента наброява над 20 000 снимки. От тогава отделям по два часа всеки ден на архива си.

Откъде може да се купят фотокнигите?

Книгите и всичко около работата ми може да бъде открито тук,  а на предстоящата среща този четвъртък във Френски институт от 19:00 часа ще представя 5 от книгите ми и ще имате възможност да ги закупите на място.

В галерията може да видите част от снимките, които колекционира Жан-Мари Дона.

 
 

Никол Кидман е „Кралицата на пустинята“

| от chronicle.bg |

В последните седмици гледаме Никол Кидман предимно на малкия екран.

Тя играе Селест в сериала на HBO “Големите малки лъжи” – сексапилна юристка, зарязала кариерата заради семейството си, жертва на домашно насилие.

Предстои обаче скоро да я видим и на големия екран в друга роля, която несъмнено също и подхожда – на британската журналистка и пътешественичка Гертруд Бел в биографичния филм на Вернер Херцог „Кралицата на пустинята“. Официално премиерата на филма се състоя през 2015 на Международния филмов фестивал в Берлин, където продукцията беше посрещната с негативни отзиви и слаб рейтинг. Той дори беше определен като голямото разочарование на фестивала.

Въпреки че вече може да бъде гледан в България, той най-накрая ще бъде разпространен по кината в САЩ и на видео на 14 април.

Наскоро беше пуснат и нов трейлър, който да популяризира филма.

В главната роля влиза Никол Кидман, а поддържащи роли имат Джеймс Франко, Робърт Патинсън и Деймиън Люис.

Във филма виждаме носителката на Оскар Кидман в ролята на новаторката Гертруд Бел, която се отправя от Англия към Техеран, в търсене на своята свобода. Това е история за една велика жена, която не се вписва в обществените рамки на Викторианска Англия, и която разбива стереотипите на епохата си, ставайки първата жена, пътуваща сама из Близкия Изток.

Пътешествието й донася романтична среща с Британски офицер (Джеймс Франко), заплахи от строги култури, белязани от брутално потисничество над жените, и запознанство с известния Т. Е. Лорънс, известен като Лорънс Арабски (Робърт Патинсън).

Забележителна фигура за епохата си (1868-1926), агент на Британското разузнаване по време на Първата световна война и една от най-важните политически фигури, тя участва в начертаването на границите на Ирак, в началото на 20-те години на ХХ в. „Колкото по-дълбоко се потапяме в пустинята, толкова повече всичко заприличва на сън. На всяка стъпка в пустинята, животът и огънят ме притежават. Сърцето ми не принадлежи на никого, само на пустинята.“, заявява героинята на Кидман в трейлъра.

„Мисля, че съм добър в подбора на актьори и това е важна част от професията ми“, разказва Херцог пред „IndieWire” за избора си на актьори.

„А Никол Кидман е идеална за ролята. Превъплъщението й няма аналог. Не съм виждал подобно нещо почти от десетилетие от нито една актриса в нито един филм. Феноменално е. Лесно е да вземеш звезда с голяма пазарна стойност… Не, случаят не е такъв. Трябва да има химия. Ако липсва спойката между актьорите, накрая ще имаш едно мъртвородено бебе. Знаех, че спойката между нея и Джеймс Франко и химията й с Деймиън Люис ще проработят. Така и стана. Това е ключът към кастинга“, азва още той.

Херцог е режисьор и сценарист на продукцията, заснета в Мароко и Йордания.