Атина в пресата на санкциите

| от |

Доколко лесно е за една страна, като Гърция, да плава в дипломатически триъгълник, съставен от гиганти, като Германия, САЩ и Русия? Съвсем не е лесно. Кризата в Украйна показа в цялото си величие сложността при упражняване на гръцката външна политика и слабостите в стратегията на страната, която понякога излъчва симптоми за това, че няма ясна цел.

Несъмнено равновесието на силите, което трябва да се спазва, е особено крехко и изисква деликатни подходи. В същото време онези, които следят случващото се в гръцката дипломация, не пропускат да отбележат, че в определени случаи плановете й са  подчинени на вътрешни политически цели. Отсъства обаче ясна стратегия и план, който би трябвало да доведе до предприемането на ограничени, но конкретни инициативи.

Трудностите нарастват и от обстоятелството, че като страна на западния лагер Гърция трябва да се придържа към някои твърди константи, особено в средите на Европейския съюз. Това пролича от неотдавнашните санкции срещу Москва, които страната ревностно искаше да избегне.

Все пак като държава, която макар и член на НАТО, закупила отбранителни системи от Русия, Гърция се стреми да балансира върху опънато въже при явни рискове за нея…Гръцкото правителство обаче в никакъв случай не е склонно, както впрочем личи и от неговите сигнали, да ревизира своите коалиции.

Атина е член на ЕС и на еврозоната. Тя все още е зависима в значителни степен от заемите на своите партньори. Това означава, че нейните политически или дипломатически действия са под въздействие до голяма степен на икономически параметри. През последните две години дори премиерът Андонис Самарас установи много тесни контакти с германската канцлерка Ангела Меркел, неоспоримата лидерка на ЕС, в опит да преодолее Рубикона на меморандумите, осигуряващи заеми за Гърция.

Връзката Самарас-Меркел се оценява като определяща по две основни причини. Първата е свързана с необходимостта от разбиране, което е нужно да бъде проявено от страна на председателя на ЕЦБ Марио Драги с оглед на предстоящите стрес тестове на гръцките банки през есента, а втората е в контекста на въпроса дали личната тясна връзка на Самарас с новия председател на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер ще даде резултат.

От тази гледна точка изключително трудно за гръцкото правителство е да се изправи пред Берлин и неговите „сателити“. При това следва да се има предвид, че предстои голямото договаряне по въпроса за устойчивостта на гръцкия дълг. В рамките на украинската криза обаче тесните връзки с Берлин усложниха нещата и Атина бе поставена в трудна ситуация.

Твърди се, че вицепремиерът и външен министър Евангелос Венизелос е изградил функционална връзка с германския си колега Франк-Валтер Щайнмайер. Атина застана на една позиция с Берлин, че украинската криза ще трябва да бъде решена с политически средства и предпочете ниската тоналност в общуването дори и по време на шестмесечното си председателство на Европейския съвет.

Даже и преди това, Атина се опита по всякакъв начин да остане далеч от сложния казус с Източното партньорство – един въпрос, който бе доминиращ и при посещението на руския външен министър Сергей Лавров в гръцката столица в края на 2013 г.

След трагичните събития на Майдана обаче, Венизелос поде инициатива и посети Киев – акт, който притесни руската страна, която се погрижи да изтече новина за нейното недоволство. Но гръцкият вицепремиер се въздържа да пристигне в Москва, която в крайна сметка бе посетена през пролетта от главния секретар на гръцкото външно министерство, посланик Анастасиос Мициалис, но без да стане ясно какъв е бил практическият ефект от тази визита.

Влошаването на ситуацията и особено свалянето на малайзийския самолет в Източна Украйна заставиха Германия да се задейства по-решително и да окаже натиск за по-строги санкции срещу Москва, тъй като топката вече бе в ръцете на канцлерката Меркел.

Дипломати отбелязват, че Атина е искала да избегне този развой на нещата, за да не се окаже в трудна ситуация. Санкциите обаче донесоха контрамерки от страна на Москва за европейската селскостопанска продукция, които макар и да не са тежък удар за гръцкия износ, то на пи ар ниво имаха негативен ефект за гръцкото правителство.

Наред с това те натежаха и върху вече понамръщените гръцко-руски отношения. Последвалите действия „напред-назад“ с дадените устни уверения, които не се сбъднаха, за изключване на гръцките стоки от руския списък, а също и настъпилият смут около това какво би могла да направи посланичката на Гърция в Москва, по-скоро са знак за липсата на ясни планове от страна на гръцката дипломация.

Връзката на Атина с Германия обаче промени баланса в отношенията с трансатлантическия съюзник – САЩ. Това впрочем се вижда и от много дискретното присъствие на американското посолство в гръцката столица, а и от неговите селективни контакти с гръцки политици и правителствени фактори.

Вашингтон следи внимателно действията на гръцката страна и вижда, че докато Атина говори за ролята си на „остров на стабилността“, тя няма ясен план да капитализира условията, които се оформят в нейна подкрепа в по-широкия регион на Югоизточна Европа.

Познавачи на гръцко-американските отношения съзират все пак един опит на Самарас да укрепи по-нататък отношенията с Вашингтон след десет години на привързаност на Атина към германската колесница заради меморандумите, осигуряващи заеми на Гърция.

Поддържайки дългогодишни, честни и искрени отношения с американския фактор, премиерът Самарас очаква подкрепа от САЩ на преговорите за гръцкия дълг.Точна за това след няколко дни военният министър Димитрис Аврамопулос ще се опита да възползва от визитата си във Вашингтон, за да информира американския си колега относно постиженията на гръцката икономика.

Показателно за бездействието, а може би и за нервността, която цари във външнополитическото ведомство след руското ембарго, бе неговото съобщение, призоваващо де факто европейските партньори на Гърция да поискат от Турция да не се възползва от вакуума, който ще възникне на руския пазар от ембаргото върху европейските земеделски стоки.

Явна е опасността гръцката икономика да бъде повлияна от руското ембарго и на практика да бъдат провалени болезнените финансови усилия на страната. Тревогите се засилват и от евентуална ескалация на руските контрамерки и те да се отразят и на доставките на природен газ за Гърция, като например Москва да затвори кранчетата за подаваното синьо гориво през Украйна. Гръцката зависимост от руския природен газ е огромна, макар „цинични“ наблюдатели да виждат в това шансове за гръцката енергийна дипломация.

 
 

Красивата дъщеря на Младия папа

| от chronicle.bg |

В последната седмица луксозната модна къща „Бърбъри” обяви за свое ново лице Айрис Лоу. Ако това име не ви говори нищо, то нека ви разкажем за 16-годишната дъщеря на Джъд Лоу и Сейди Фрост.

Модата не и е чужда – най-малкото нейна кръстница е супермоделът Кейт Мос.

Преди година дъщерята на Джъд Лоу, който влезе в ролята на глава на римокатолическата църква в сериала „Младият папа“, се снима за корицата на тинейджърския вариант на Vogue. Тази година тя ще бъде лице на червило на „Бърбъри” – каквито в предишни години са били Кейт Мос, Кара Делевин и Лили Джеймс. Това е първата модна рекламна кампания, в която Лоу се снима.

„Бърбъри” и друг път са се оглеждали сред поколенията на световни звезди за кампаниите си. Преди две години Ромео Бекам участва заедно с Наоми Кембъл в реклама на марката, а миналото лято брат му Бруклин стана лице на британска кампания на „Бърбъри”.

Със сигурност кампанията ще отвори много врати и пред дъщерята на Джъд Лоу.

Вижте в галерията няколко факта от живота й.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.

 
 

Мила, няма такива реклама

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме срамотии.

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.