Арменско гости по Орешарски

| от | |

Иван Стамболов, 5corners.eu

Има такъв лаф, когато прекомерно се заседиш някъде: „То, нашето, стана арменско гости“. В случая терминът „арменско гости“ описва нечие натрапчиво присъствие, което упорито отказва да се превърне в отсъствие, въпреки желанието на домакините.

Plamen-Oresharski-1

Сегашното правителство на БСП, ДПС и Атака, начело с десния експерт Орешарски, е един такъв гостенин, който не разбира от намеци, прозевки и чести поглеждания към часовника. След като в продължение на цяла година гражданите, които би следвало да се разглеждат като работодател на правителството, маршируваха по жълтите павета с настояването служителят им да напусне работното си място; след като политическите сили и институциите на най-високо ниво признаха, че това управление няма да го бъде и даже насрочиха дати за разпускане на парламента и предсрочни избори, вчера отново се прокраднаха гласове, че кабинетът можело и да не подаде оставка, защото имало да се довършват неща, които не подхождало да се довършват от кабинет в оставка.

Какви ли биха могли да бъдат тези неща? Заради какво това невнятно мнозинство с още по-невнятното си правителство се е вкопчило във всяка минута власт?

Разбира се, мнозинството и правителството биха могли да отговорят, че са захванали много дела в името на общественото благо, които искат да довършат и да оставят след себе си ярка следа на достойно управление. Още някой километър пътища, още някоя детска градина, още някоя важна реформа в правосъдната система, образованието или здравеопазването… Не, мнозинството и правителството даже не си правят труда да излъжат с някакъв отговор от този род.

Вместо това, когато се видя краят на управлението, започнаха да се обявяват по няколкостотин обществени поръчки дневно. Във вестниците се появиха снимки на директорски кабинети, затрупани от папки с нарочно задържани договори, чакащи съответния рушвет, за да се придвижат нататък. Приеха се набързо закони, бетониращи „наши хора“ на доходоносни позиции, дълго след като „нас“ вече няма да ни има.

Проведе се грозна атака срещу банковата система. Банковият сектор се превърна в поле на сблъсък на интереси, отново свързани с парите за онзи „Южен поток“, който уж нямаше да се строи, ама досега не е спирал. И никой не се интересува, че в този сблъсък са заложени съдбите на стотици хиляди хора. Важното е „ние“ да се налапаме. Затова е скъпа всяка минута власт!

Накрая, като капак на всичко, нашето причудливо правителство реши да изврати държавния бюджет толкова нагло, че даже собствената му партия-патрон отказа да го подкрепи. С което циркът стана абсолютен. За обикновения наблюдател вече не е ясно откъде произтича властта в тази държава и накъде изтича.

Никой във властта не крие, че единствената причина да стои в нея е да граби. Сегашното ни управление е като някой навлек, нелегално промъкнал се на парти, когото охраната е заловила и е тръгнала да изхвърля навън – охраната го тегли за краката, а той с едната ръка се е вкопчил в шведската маса, а с другата тъпче в устата си каквото успее да докопа.

Ако трябва да влезем отново в метафората с арменското гости, ще видим как в дома ни се е разположила компания простаци и нито нашите намеци, нито сънливите погледи, които си разменяме, я карат да се сети да си тръгне. Нахалните ни гости се протягат по диваните, ровят в хладилника и се самообслужват с каквото обичат – отварят си биричка, режат салам и не се интересуват какво ще закусваме утре. Такива гости не можеш да изгониш с многозначително мълчание, намаляване на музиката, отчаяни погледи към часовника и приглушено прозяване. Тях трябва, когато за пореден път запалят „последна“ цигара и обещаят, че ей сегичка си тръгват, да ги хванеш за яката и за дъното на панталоните, да ги повдигнеш така, че долните им гащи хубаво да се впият, и да ги изхвърлиш навън. Няма да е лошо да има и един прощален ритник, за да затупуркат ситно-ситно надолу по стълбите. С което излизам от метафората.

Чудя се кое е по-възмутително – макар че аз много трудно се възмущавам, по-скоро се дразня. Та, питам се кое е по-дразнещо – дали това, че някакви безогледни, исторически изпълзели кой знае откъде наглеци, разтреперани от лакомия крадат и грабят каквото видят, като не се интересуват какви последици ще има този грабеж за другите, или това, че го правят, без изобщо да се притесняват, правят го открито и пред всички, не крият, че борбата им за власт не е стремеж към управление, а борба за лапане. Те дори вече смятат за добър вкус отдалече да се вижда, че властта не е служба, а далавера. Че ако служиш, си шматка, а ако лапаш, си тарикат. Но не са виновни те – каквато публиката, такива и актьорите.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

HP ZBook 15u със значително подобрение на процесора

| от chronicle.bg |

 

HP обяви подобрение преносимата си работна станция HP ZBook 15u.

Тези, които сте имали досег до HP ZBook 15u, знаете, че със своя 15.6“ дисплей станцията е една добра комбинация от мобилност и стойност. С тегло от от 1.9кг. (4.18lbs)3 и 19.9 мм. дебелина, работната станция може да се похвали с висока производителност. Захранва се с новите седмо поколение Intel® Core™ i5 и i7 процесори4, с да 32 GB DDR4 памет5, професионална графична карта AMD FirePro™, 2TB2 дисково пространство, включително и по избор HP Z Turbo Drive G25, и FHD touch или UHD дисплей.

Батерията е с дълъг живот и се поддържа от HP Fast Charge, осигуряваща бързо презареждане до 50% от батерията само за 30 минути.

Мобилната работна станция ZBook 15u има обща системна надеждност, гарантирана от 120 000 часа тестване в HP’s Total Test Process и е проектирана да отговори на MIL-STD 810G стандартите. Потребителите могат да се възползват от Windows 10 Pro1 и богатите функции на ISV сертифицираната видео карта AMD FirePro™ 3D с 2GB видео памет, проектирана да работи с всички професионални приложения на преносимата работна станция ZBook 15u.

HP ZBook15u_Touch_G4_with_Hand_Solidworks

Тази мобилна работна станция е оборудвана с конфигурация, подсигуряваща висока сигурност и лесна управляемост, включително водещата в индустрията BIOS функция за защита – HP Sure Start Gen8, която следи състоянието на BIOS, възстановява платформата без намеса, връща BIOS до обичайното му състояние и предлага функционалност за централизирано управление.

Интегрираните Trusted Platform Module (TPM), Smart Card Reader и по избор Finger Print Reader5 осигуряват защита на данни, имейл и потребителски документи. HP ZBook 15u има множество портове включително USB 3.1 Gen 1 port, DisplayPort™ 1.2 и други.

Мобилната работна станция HP ZBook също така идва и с предварително инсталираната HP Remote Graphics Software за отдалечени работни групи, HP Performance Advisor за оптимална производителност и HP Velocity за по–надеждно и бързо сърфиране мрежата.

HP ZBook 15u е достъпно сега със стартова цена от €1,090 без ДДС.

 

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.

 

 
 

Нова партида чудесни реклами

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме срамотии.

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.