Арафат остава емблематичен лидер за палестинците 10 години след смъртта си

Сара Бенайда от Франс прес

Десетилетия наред той олицетворяваше борбата на палестинците за независимост. Десет години след смъртта си Ясер Арафат остава национален герой за палестинския народ, недочакал все още собствена държава.

На 11 декември 2004 г. Арафат умира като президент на една агонизираща Палестинска автономна власт с неясен статут. Десет години по-късно неговият приемник Махмуд Абас получи от ООН статут на държава наблюдател за Палестина. Но всъщност 66 години след създаването на Израел палестинците имат само надежди за собствена държава.

Международното признание се бави, но Арафат остава за тях „национален символ, защото виждат в него човек, който никога не се е предавал и е посветил живота си на каузата“, казва Нейтън Браун от центъра „Карнеги“.

До последните си дни, обсаден в главната си квартира в Рамала – с израелски булдозери под прозорците, той остава човекът, противопоставил се на Израел. Затова „Арафат бе олицетворение на палестинската кауза“, твърди Карим Битар от Института за международни и стратегически отношения (IRIS).

„Неговата победа е, че успя да превърне Палестина от хуманитарна кауза в истински национален въпрос“, добавя Ксавие Абу Ейд, говорител на Организацията за освобождение на Палестина, основана и ръководена от Арафат чак до смъртта му.

Маслинена клонка и пушка

Защото същият човек, който в края на 1974 г. бе заявил в ООН: „Дойдох с маслинена клонка в едната ръка и пушката на борец за свобода в другата. Не допускайте да изпусна маслинената клонка“, избра в крайна сметка дипломатическото решение и започна трудно развиващ се мирен процес, достигнал през 2000 г. до мъртва точка.

Обсипван с нападки от израелците като „терорист“, прогонен от Йордания през 1970 и от Ливан през 1982 г., Арафат надява одеждите на лидер, търсещ държава – без никога да захвърли вечната си униформа и куфията, традиционната карирана кърпа за глава.

„Арафат пръв взе мъчителното решение да признае през 1988 г. границите от 1967-а – оставяйки в чужди ръце 78 процента от историческа Палестина, той отвори път към съвместно съществуване“, напомня Абу Ейд.

През 1993 г. Арафат решава да подпише споразуменията от Осло, очертали за известно време възможността за създаване на палестинска държава. Историческото му ръкостискане с израелския премиер Ицхак Рабин в Белия дом слага край на 27-годишното му изгнание и го поставя начело на Палестинската автономна власт.

Но „за да се утвърди отново в Палестина, той прави огромни отстъпки, без да получи гаранции, че колонизацията и окупацията ще спрат“, отбелязва Битар.

Десет години след смъртта му палестинците все още правят опити да се сдобият със своя държава. Стремежът им е да прокарат този месец в ООН решение против израелската окупация, която да бъде прекратена до две години. Проектът обаче може да се провали заради поредното вето на САЩ.

„Мъченик“ на каузата

Въпреки неуспеха на процеса от Осло, продължаващата окупация и колонизация палестинците пазят спомена, че Арафат „при всичките си грешки изпрати послание, което отекна от бежанските лагери в Ливан чак до палестинците в Чили, а междувременно бе чуто в Газа и на Западния бряг“, изтъква Абу Ейд.

Защото този „романтичен персонаж“, в какъвто го превръща неговата легенда, много добре борави с думите. По време на втората интифада той възхвалява „съпротивата“, за да обсеби движение, което нито е замислил, нито мобилизирал.

Той вдига тълпите на крак дори след смъртта си – когато връщат тялото му в родината, хиляди палестинци се отправят към Рамала.

Защото през 2004 г. Арафат става „мъченик“ на каузата – причините за смъртта му все още се разследват, тъй като проби, взети след ексхумация на останките, доказват възможността да е бил отровен.

И все пак, добавя Битар, Абу Амар, както е партизанското му име, е „революционер, но не и държавен мъж; той е едноличен властник; не успя да изгради институции и да планира бъдещето“.

Оттогава, чезнещ в сянката на бляскавия си предшественик, Абас мъчно успява да впечатли както израелците, така и палестинците: освен от окупацията те страдат от разногласията между Фатах – движението на Абас, и ислямистите от Хамас, които не бързат да върнат ключовете от властта в Газа.

„Арафат никога не би допуснал разцепление“, единодушно уверяват палестинците.

„Дори Хамас тачи паметта му“, отбелязва Браун. Склонило преди месеци на помирение с Фатах, ислямисткото движение може би ще разреши тази година на своите опоненти за пръв път да организират на 11 ноември в Газа възпоменателни церемонии за годишнината от смъртта на Арафат.