Антируската мания

| от |

Оливие Зажек / Монд Дипломатик

С присъединяването на Крим към руската територия, утвърдено на 18 март от Владимир Путин, и с наложените на Кремъл санкции украинската криза доби мащабите на геополитическо сътресение. За да се разбере същността на конфликта, е необходимо да се отчетат гледните точки на всички действащи лица. В западните канцеларии обаче четенето на морал често измества анализа.

putin

ПРЕЗ последните седмици медийното отразяване на събитията в Украйна затвърди мнението, че за част от западната дипломация кризите не отразяват асиметрия между интересите и възприятията на надарени с разум действащи лица, а представляват поредни сблъсъци между Доброто и Злото, предопределящи курса на историята.

Русия е много подходяща за подобни сценарии, които имат предимството да са съвършено прости. За голям брой коментатори това е варварска държава, управлявана от казаци, която може да бъде уподобена на полумонголска пустош, подвластна на изпаднали подражатели на КГБ, които кроят мрачни заговори в услуга на невротични царе, затънали в ледените води на своите егоистични сметки. Усамотени и откъснати от днешната епоха, тези самодържци бавно местят фигурите върху големи шахматни дъски от слонова кост, вместо да четат Икономист. От време на време потапят някоя атомна подводница заради удоволствието да замърсят Баренцово море, докато чакат да предизвикат незаконен референдум у „близките съседи“, с цел да възстановят СССР.

Едно резюме на общите приказки, публикувани в западната преса от петнадесет години насам – не само от началото на украинската криза – би очертало фолклорния образ на това, което обикновеният читател би запомнил за политиката на Руската федерация. Това общо взето негативно възприятие, близко до карикатура, е свързано с една добре вкоренена традиция. Тя се опира на внушенията, че руският светоглед е тоталитарен и„лъжовен“, както и на предполагаема приемственост между Йосиф Сталин и Владимир Путин. Това е любима тема на френските коментатори и на американските неоконсервативни мозъчни тръстове. Тази традиция черпи сили от разказите на европейски пътешественици от Ренесанса, които още навремето оприличавали „варварите“ руси на страховитите скити от античността.

Събитията на Майдана (Площада на независимостта) в Киев са пример за несъстоятелност на анализа, основан на подобна демонология. Разделена езиково и културно между Изтока и Запада, Украйна може да гарантира сегашните си граници само като поддържа вечно равновесие между Лвов и Донецк – символите на европейския и руския ѝ полюс.

Да се бракосъчетае с единия или с другия, би означавало да се отрече от собствените си основи и следователно да отключи безвъзвратния механизъм на едно разделение по чехословашки модел. Тя е вечна геополитическа годеница.

Украйна не може да „избира“. Ето защо се задоволява с предложенията за скъпи годежни пръстени: 15 милиарда долара от Русия, обещани през декември 2013 г., и веднага 3 милиарда от Европейския съюз, като допълнение към проваленото споразумение за асоцииране. На всеки от претендентите тя отпуска подлежащи на отмяна гаранции: Харковското споразумение от 2010 г. за удължаване до 2042 г. на срока на руската морската база в Севастопол или договорите за аренда на обработваеми земи за европейските магнати. Като свеждат това геокултурно съжителство между трима до насилствен брак с Москва, експертите се поддават на антируската мания и показват силна аналитична недостатъчност. Те, които упрекват Путин, че се придържа единствено към политиката на силата, проявяват не по-малко осъдителна едностранчивост, като ограничават собствената си перспектива до поглъщането на Украйна от евроатлантическата общност в ролята на освободител.

Противно на това, което се писа, вътрешното равновесие на тази крехка нация бе нарушено не на 27 февруари 2014 г., когато въоръжени лица поеха контрола над парламента и правителството на Крим – този зрелищен обрат бе изтълкуван като отговор на Путин заради бягството на украинския президент Виктор Янукович на 22 февруари. Повратът всъщност стана между тези две събития, по-точно на 23 февруари, когато новите ръководители на Украйна взеха абсурдното решение да отменят статута на руския като втори официален език в източните области – закон, който изпълняващият длъжността президент до момента отказва да утвърди. Къде се е видяло осъден на разчекване сам да подкара конете?

Путин не можеше и да мечтае за по-уместен повод от тази нелепост, за да предприеме кримската си маневра. Бунтът, довел до падането на Янукович (избран през 2010 г.), а след това и до отделянето на рускоговорящия Крим от киевската орбита, е следователно само последната до момента проява на културната трагедия в Украйна, тази източна Белгия.

И в Донецк, и в Симферопол рускоговорящите украинци като цяло не са толкова чувствителни, колкото се твърди, към пропагандата на големия руски брат – разшифроването ѝ с чувство на фаталистична ирония е станало за тях втора природа. Стремежът им към истинска правова държава и край на корупцията не се отличава от този на галицийските им сънародници. Путин знае всичко това. Но той знае също, че това население, което държи на езика си, не би заменило Александър Пушкин и спомена за Великата отечествена война срещу абонамент за списание Правилата на играта на Бернар-Анри Леви. Според едно проучване от 2011 г. 38% от украинците говорят руски у дома си. А ето че авантюристичното и реваншистко решение от 23 февруари изведнъж показа, че Москва казва истината. За украинския изток не е проблем, че новото правителство на страната е взело властта, сваляйки избрания президент, а че първото му решение беше да накара половината от своите граждани да преклонят глава.

Двуполюсни фантазии и шпионски романи

ИМЕННО на този ден Майданът загуби Крим, за който никой не е забравил, че е „подарен“ на Украйна от Никита Хрушчов през 1954 г. От този факт следва забележката на Михаил Горбачов на 17 март, ден след референдума на кримското население за присъединяване към Русия: „Ако навремето Крим бе присъединен към Украйна по съветските закони (…), без да се иска мнението на народа, днес този народ е решил да поправи грешката. Това е достойно за поздравления, а не за санкции.“ Думите му подействаха като студен душ за Брюксел, където съгласувано с Вашингтон се подготвяше серия от санкции срещу Москва (ограничения за пътуване и замразяване на авоарите на украински и руски отговорни лица).

Ако това, което иска Русия, не е основателно, нормално е първо да се разберат доводите ѝ и чак след това, ако трябва, да бъде осъждана. Да не забравяме, че Украйна може да загуби не само Крим, ако продължителното общуване с любезната Виктория Нюланд я подтикне да се включи в НАТО. Някои от ключовите фигури в новото правителство, в което има четирима министри на ултранационалистическата партия „Свобода“, са привърженици на тази идея.

Може би е време да се спре използването на израза „студена война“ в статиите, посветени на Русия. Освен че е исторически несъстоятелен, той служи главно за оправдание на натрапчиви двуполюсни фантазии по модела на Павлов. Джон Маккейн, бивш кандидат на републиканците за Белия дом и признат експерт по международна политика от Аризона, даде типичен пример за това, като разобличи Путин, „руски империалист и апаратчик от КГБ“, окуражен от „малодушието“ на Барак Обама. Вероятно претоварен от работа покрай медицинските осигуровки на своите сънародници, Обама не си бил давал сметка, че „агресията в Крим (…) вдъхва смелост на други агресори – от китайските националисти до терористите на „Ал Кайда“ и иранските теократи“. Какво да се направи? „Трябва да се превъоръжим морално и интелектуално, отговаря бившият съекипник на Сара Пейлин, „за да попречим на Путинската тъма да обгърне още повече човечеството.“Наставления, които макар да разобличават теократите, злоупотребяват с теологичната фразеология.

Вашингтон и Брюксел, в доста сходен стил, изглежда са се споразумели да раздухват жарта на украинската криза, вместо да я потушават. Настрани от тези крайности, неустрашимата Ангела Меркел разговаря с Путин по телефона (на руски). Двамата не само се чуват, а и се разбират. Позициите им били диаметрално различни? Това им дава основание не да се обиждат, а да влизат в диалог и да преговарят, стъпка по стъпка.

В Лондон, Париж и Вашингтон препрочитат шпионските романи на Том Кланси. В Берлин и Москва, „студени“ столици, свързани чрез икономиката, енергетиката (40% от германския газ е руски) и спомена за военната ордалия на Източния фронт, се взират в картите на Mitteleuropa (Средна Европа), чиито горещи линии изглежда само те наистина знаят. Твърдата позиция на канцлерката към Москва не ѝ пречи да възприема обективните причини за нервността на Путин, от една страна, и от друга – реалните му възможности да маневрира.

В това отношение Меркел се различава от Янукович, който не беше много наясно с психологията на своя „закрилник“: „Русия трябва да действа, зовеше изгнаникът на 28 февруари. Понеже познавам характера на Путин, се питам защо е толкова въздържан и защо пази мълчание.“ Тук е и същността на проблема – сваленият украински президент действа и говори, без да се претоварва с информация, без да отчита дългосрочните последици, нито пита за мнението на съгражданите си. Той не вниква в логиката на Путин, чиято мисловна нагласа, под външно грубовати форми, му повелява да знае докъде да стигне, без да прекали. Противно на Янукович и на привържениците на безкрайното разширяване на НАТО и Европейския съюз.

Руският президент само косвено изигра военната карта (чрез възпиращото проникване в Крим на руски войски без отличителни знаци, съчетано с учения по границата), за да може впоследствие по-успешно да насочи контранастъплението си по юридическата плоскост. След референдума от 16 март 2014 т. темата за сепаратизма на полуострова е вече въпрос от сферата на международното право. Върху него обаче тежи сянката на косовския прецедент – първороден грях, който кара западните държави да се оплитат в собствените си противоречия.

Двоен стандарт

НЕОБХОДИМА е спешна оценка на дългосрочните последствия върху геополитическия баланс, за да се овладее „ефектът от промяната“. С други думи, да се възприеме подход на взаимодействие (Wechselwirkung) – понятие, което стратегът Карл фон Клаузевиц включва във всички логически двубои, разрешавани чрез сила или заплаха за употреба на сила. В западното словоборство се наблюдава панически отказ от „нестабилни и променливи положения“, който свежда дипломатическата практика до спазматични рефлекси. Русия смята, че в международните отношения съществуват двойни стандарти. Сходен е и анализът на Китай, който на 16 март се въздържа при гласуването в Съвета за сигурност на ООН на резолюция, осъждаща политиката на Русия в Крим.

Афганистан през 2001 г., Ирак през 2003 г., Либия през 2011 г. били алтруистично дело на държави пророци, които можели да бъдат винени единствено за несръчност в захласа на освободителната си мисия. Другите действащи лица, напротив, бранели интересите си само по пътя на осъдителни агресии. Според Франсоа Оланд референдумът от 16 март бил„псевдодопитване, защото не съответства на вътрешното украинско законодателство и международното право“ (изявление от 17 март). На 17 февруари 2008 г., девет години след военна операция, извършена без съгласието на ООН, албанският косоварски парламент гласува за независимост на автономната сръбска провинция Косово, срещу волята на Сърбия, с подкрепата на Франция и САЩ. Русия и Испания отказаха и все още отказват да признаят това нарушение на международното право. Както и… Украйна.

Три приоритетни задачи стоят пред украинците: геополитически баланс между Русия и Европа, културна и езикова равнопоставеност между гражданите от източната и западната част на Украйна, край на корупцията на елитите. Независимо дали са „демократични“ или „проруски“, те са бъркали в една и съща каца с мед, използвали са същите съветници по комуникация. Само на тази цена може да се осигури „неприкосновеността“ на териториалната цялост, която днес, въпреки твърденията на късопаметните дипломати, не е по-солидна, отколкото тази на Чехословакия през 1992 г., на Сърбия през 1999 г. и на Судан през 2011 г.

Украинското предизвикателство не е външно, а вътрешно. Както отбелязва социологът Георг Зимел, „границата не е пространствен факт със социологически последствия, а социологически факт с пространствено изражение“. Въпросът не е дали Путин е превъплъщение на Иван Грозни, а дали украинските „елити“ ще бъдат на висотата на предстоящите задачи и ще се превърнат в инженери по обществено изграждане, способни да възстановят единството на многолика страна. Тогава ще настъпи желаният ден, в който Украйна най-сетне ще заслужи границите си.

 
 

BBC разследва изтеклия финал на новия сезон на Sherlock

| от chronicle.bg |

BBC разследва източника, който е разпространил нелегално финалния епизод от четвъртия сезон на хитовия сериал Sherlock.

Миналата събота, четвъртият епизод от последния сезон на сериала, озаглавен „His Final Problem“, изтече онлайн с руско аудио. От BBC са започнали пълно разследване по отношение на източника, който е разпространил серията.

“ВВС молят феновете на поредицата да останат верни на продукцията и да не свалят епизода ”, споделя в Twitter продуцента на сериала Сю Върчу.

След като разследването приключи, от ВВС смятат да издадат пълен отчет по отношение на това дали руският телевизионен оператор, Пeрвый канал, който се бе сдобил с първото копие на епизода, е виновен за ситуацията.

 
 

Трейлър на новата любовна история „The Discovery“

| от chronicle.bg |

Освен сериали, Netflix вече включва в портфолиото си и филми.

Днес на бял свят се появи първият трейлър на любовната история „The Discovery“ с Руни Мара и Джейсън Сийгъл.

Действието ще се развива в свят, в който задгробният живот е научно доказан, в резултат на което милиони хора започват да се самоубиват, за да стигнат „от другата страна“.

Режисьор е Чарли Макдауъл, а ето го и трейлъра:

The-Discovery-movie

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Омара Портуондо празнува 70 години на сцената в София

| от chronicle.bg |

Омара Портуондо Buena Vista Social Club, която прослави кубинската култура по целия свят, ще отпразнува живота и музиката по най-подходящия възможен начин – със специално турне.

Кубинката ще отбележи своя 85-и рожден ден и 70 динамични години на сцената заедно с изключителни гост-звезди и ще ни припомни, че изкуството няма възраст, а само качество. По изрично желание на легендарната певица, София е една от спирките в тази фиеста, която ще отрази различни аспекти на дългата ѝ кариера, минавайки през най-обичаните класики, любовта ѝ към елегантното кабаре, паметните години с Buena Vista Social Club и настоящите ѝ творчески търсения.

На 28-и април, в зала 1 на НДК, Омара Портуондо ще ни отведе на едно задушевно прощално пътешествие с кубинската музика.

Omara_Portuondo_Sofia

Омара израства в Хавана. На 15 години започва да работи като танцьорка в бляскавия клуб Тропикана, където сестра ѝ е певица. Силата ѝ обаче също се оказва пеенето – от работата ѝ с пианиста Франко Емилио се ражда нов стил  –  “fillin” (feeling), а Омара се превръща в Кралицата на филинга – тази симбиоза между джаз и бразилска боса нова.

Кариерата ѝ се развива в женската формация Cuarteto D’Aida. По това време квартетът подгрява едни от най-големите звезди като Бени Море, Едит Пиаф, Бола де Ниеве и Нат Кинг Кол, а клуб Тропикана е в своя пик на популярност и успех.

В кризисната точка от американско-кубинските отношения сестра ѝ и много други музиканти остават в Маями. Омара решава да се върне в Куба, а там се е отворила празнина, благодарение на която  кариерата ѝ процъфтява – първо с реформирания Cuarteto D’Aida, а след 1967 г. и като солов артист.

През 1997 г., когато се очаква да намали темпото, проектът Buena Vista Social Club се отразява на творческия ѝ живот и известност по целия свят. Едноименният филм на Вим Вендерс предизвиква фурор, а Салман Рушди нарича годината „лятото на Buena Vista”.

Соловият албум на Омара от 2000 г. взима Грами, следват редица записи и турнета, както и звездни колаборации, като тази с кубинския джаз пианист Чучо Валдес. Тя е първата жена на поста Международен посланик на Червения кръст. В последните години има концерти по целия свят, от Royal Opera House в Лондон до Latin Passion festival в Хонконг.

На 28-и април в зала 1 на НДК ще имаме възможността да се докоснем до една ера, чийто завеси бавно и елегантно се спускат, оставяйки публиката винаги да иска още.

Билетите за концерта на Омара Портуондо са на цени от 50 до 110 лв. и са достъпни в бензиностанции OMV, The Mall, Билетен център НДК, Български пощи и мрежата на Eventim.bg.