Чия е тази независимост?

| от |

Да уточним в началото какво е журналистиката и какво правят журналистите. Бегъл прочит дори в Уикипедия, дава ясна представа за журналистиката.

Като разказ – обяснение за случващото се в живота ни и причините за това. Или както е казал Андрю Мар „Новините са това, което консенсусът от журналисти реши да бъдат.” По нашенските правила изречението трябва да се чете така – новините са това, което консенсусът от собствениците на медии реши.

Обикновено хората има друг прочит. Все повече и не само по избори, някои искат да чуят конкретно това, което им се иска. Викаме им кампании.

За разлика от тях журналистите би трябвало да знаят, че това не може да се случи, всеки да чува това, което иска. Не само заради задаването на въпроси, но и заради съпоставянето на отговорите, които правят новините. Прочитът у нас отново има нужда от редакция. Липсващото последно изречение е от значение. Защото новините са кратки и няма как в тях да влезе всичко, което журналистите са чули и имат предвид в други ситуации. Обикновено тогава говорим за метафори от политически порядък.

Затова хората не разбират за натиска върху журналистите, както и голяма част от уж разбираемите метафори.
Кои обаче са по-значимите метафори?

По-известните сполучливи опити за натиск върху журналисти са станали метафори. Кой не помни за старите, добри мобифони? Лошото е, че след метафорите не следва нищо. Нямат си ни майка, ни баща. Често нито дори се претендира в публичното пространство за авторски права. Което си е парадокс.

Защо една новина да е първа или в хроника често е крайно неразбираемо за хората, извън журналистите. В случаите, които новината отсъства, хората коментират отсъствието и това създава белите петна и влияе като ХААРП, подхранвайки всевъзможни теории на конспирацията. Викат му напоследък хибридна война, но си е чисто информационна.

В журналистиката обаче няма и не може да има само новини. Има и публицистика. А тя отдавна е в конкуренцията на сапунки и риалити формати. Особено в условията на изострена външно политическа медийна война и локални конфликти навсякъде по света.

Накратко казано, каквото и да Ви говорят за плурализъм и всички гледни точки, говорят Ви за пари и лобизъм. Не само защото няма как всички да се плезим като Айнщайн. Но и защото ходенето без чорапи не прави от неносещите ги Айнщайн.

Също както не прави от забавата с чорапи или не, публицистика.

По принцип и за независимостта по нашите земи има два прочита. Един за празник и един за делник. В делника пък се оказва, че колкото и да мислим нищо не зависи от всеки един от нас. Обикновено затова трябват и пари. И е редно да се знае кой и защо ги дава. И затова и за празниците имаме и друг прочит, като за извънредни почивни дни.

Малко друга метафора ни се получава и за празниците, по света ги има, у нас – не.
Но е добре поне за консенсуса за новините да има правила.

Например, както за политиците дори у нас има известни правила да публикуват имотното си състояние, така и за собствениците на медии е редно не само да знаем кои са, но какви опасни връзки имат помежду си и с политиците.

За да не питаме малоумно дълго КОЙ.

Инак забавата ще става все по-жълта. Добре е да знаем поне кой взема консенсусът за това какви новини ще чуваме. Поне след 106 години следва да го разкрием.

За да не минем в процедура по закриване…
И да търсим в социалните мрежи липсващите новини.

…Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перуши­на, което населява сивите прос­транства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко.

Иван Хаджийски, из „Оптимистична теория за нашия народ“, 1938 г.

 

 
 

#Bookclub: Оригиналните приказки на Братя Грим – за първи път на български

| от chronicle.bg |

Всички сме чели като деца приказките на Братя Грим. Десетки статии обаче говорят за „оригиналните“ приказки – онези, в които има много повече ужас и страх, отколкото в тези, които сме разлиствали като деца.

Зa пpъв път нa бългapcĸи eзиĸ излиза превод по opигинaлнитe нeмcĸи тeĸcтoвe нa пpocлoвyтитe пpиĸaзĸи, cъбpaни и paзĸaзaни oт Яĸoб и Bилxeлм Гpим. Издaниeтo вĸлючвa cтoтици пoяcнитeлни бeлeжĸи, илюcтpaции, биoгpaфични и poдocлoвни cпpaвĸи, ĸaĸтo и пoдpoбeн пpeдгoвop.

„Детски и домашни приказки“ излиза благодарение на издателство „Deja Book“.

Откъс от книгата можете да прочетете тук. 

 
 

6 лоши кино римейка

| от |

Този месец, преди точно 15 години, на голям екран излиза великолепната криминална комедия „Бандата на Оушън“. Джордж Клуни, Брад Пит, Мат Деймън, Кейси Афлек, Джулия Робъртс и Анди Гарсия, под режисурата на Стивън Содърбърг и майсторския сценарий на Тед Грифин, създават едно истинско удоволствие за гледане в този кино пъзел.

„Бандата на Оушън“ сам по себе си е римейк на известен филм от 1960-а година с Франк Синатра и Дийн Мартин. Но за разлика от нашата класация тук, е един от добрите примери в киното.

Петнайсет години след модерната си версия филмът вече е нещо като класика, която може да бъде гледана отново и отново, при това винаги да ви носи удовоствие и кеф, макар да знаете отговора на загадката в него. Може би, заради това или поради липсата на свежи идеи, но Холивуд вече прави повторен римейк на този филм, при това с жени.

След „Ловци на духове“ „Бандата на Оушън“ ще е следващия филм, който ще пострада от феминистичния удар, разстлал се като сив похлупак над меката на киното. Разбира се, това са само предположения, за които всеки гледал и двете версии на филма, се надява да не е прав.

Междувременно, докато чакаме женската версия на „Бандата на Оушън“ ние си припомняме шест ужасни римейка, с които киното е сбъркало. Много.

В галерията горе.

 
 

Досиетата CHR: Четирите хомосексуални „вещици“ от Сан Антонио

| от chronicle.bg |

Ужасен от начина на живот на група местни жени, американски съд праща в затвора четири латиноамериканки заради престъпление, което не са извършили. 15 години по-късно те са оневинени, благодарение на филм, който извежда на преден план ужасяващите причини за задържането им – хомофобия и откровена глупост.

Четворката от Сан Антонио попада в затвора заради противоречиви свидетелски показания и неверни „доказателства“ за физическо посегателство. Всичко това звучи като история за лов на вещици от XVII век, но се случва в края на XX век, когато страхът от сатанизъм и различна сексуалност държи в плен американската нация. Основното доказателство за вината им пред съда е фактът, че са лесбийки.

четворката от сан антонио

През 1994 година идва краят на продължила с години истерия за съдебно дело за сатанистки култ и сексъално насилие над деца в детска градина. Собствениците на дневен център за деца са обвинени в сексуално насилие, свързано със сатанистки култ. Носят се градски легенди за включването на животински жертвоприношения, кръвопускане и ритуални изнасилвания. След години, прекарани в ареста, Елизабет Рамирес, Касандра Ривера, Анна Васкез и Кристи Мейхю биват признати за виновни през 1998 година. Те са обвинени в групово изнасилване на двете малки племеннички на Рамирес – едната е на седем, а другата – на девет години.

Години по-късно бивш журналист и режисьорка се срещат, за да започнат снимките на филма „Southwest of Salem“ – филм, който проследява делото и осветлява слабите доказателства, на база които 4-те жени са хвърлени в затвора. Филмът проследява живота на жените – видеозаписи, интервюта със семействата, албуми със снимки. Ривера и Васкес живеят заедно и се грижат за децата на Ривера.

Деби Нейтън – журналист и писател, се свързва с Дебора Ешкенази с надеждата да направят нещо за арестуваната четворка. Първоначално идеята е за радиопоредаване, но след няколко срещи с жените в затвора, се появява идеята за филм, който съпътства битката им за свобода.

Животът на латиноамериканска лесбийка

Със сигурност това определение не е добро за жена, която живее в Тексас в средата на 90-те години. Оказва се много трудно за съда да намери съдебни заседатели, защото всички са пропити от хомофобия. Сред интервюираните за заседатели често се срещат реплики като: „Не се чувствам конфортно. Тя е лесбийка. Не се чувствам комфортно от това“.

“Би трябвало тези вещерски, ужасяващи жени да са правили онези неща с малките момиченца зад затворени врати, защото това правят лесбийките, нали?”, обобщава начина на мислене по темата Дебора Ешкенази. Прокурорът казва, че жените са си признали, че са хомосексуални – сякаш това признание е пряко доказателство за вината им. Инстиктивно хомосексуалността се приравнява на тормоз над деца и сатанистки ритуали.

Междувременно става ясно, че бащата на племенничките на Рамирес е бил обсебен от нея. Той й предложил брак, когато разбрал, че е бременна, но тя отказала. Следват обвиненията в сексуално насилие. От страх да не отнемат детето й, бременната в петия месец Рамирес оказва пълно съдействие на в;ластите. Тя отрича да е виновна за сексуалното насилие над деца и отказва споразумение с прокуратурата. Получава 37.5 години затвор.
Съдът разчита основно на показанията на децата, за да разпореди осъдителните присъди.

четворката от сан антонио

Една от племенничките на Рамирес вече е в своите 20 години и признава, че е излъгала. Разказва, че леля й и нейната сексуална ориентация са били голям проблем за семейството. Всичко това става ясно по време на снимките на филма „Southwest of Salem“. Момичето разказва, че е лъгало, защото родителите му не били съгласни с избора на Рамирес и начина й на живот. Така баща му спечелил и битката за попечителство, която водел. Медицинското лице, удостоверило насилието – д-р Нанси Келог, също признава, че доказателствата й за изнасилване били неверни. Въпреки че жените са на свобода от 2013 година, едва тази седмица Апелативният съд в тексас потвърди, че на фона на сегашните доказателства съдебните заседатели през 90-те години не биха дали осъдителна присъда на жените. И не само това – въпреки прекараните години в затвора, криминалното им досие ще бъде заличено, а четирите могат да получат милиони долари обезщетение от държавата, позволила животът им да бъде пропилян заради мизогиния и хомофобия.

 
 

Диагноза „кучкар“

| от |

На пръв поглед кучкарите изглеждат като другите хора: имат очи, уши, носове, носят дрехи, ядат сандвичи и празнуват Коледа. При по-внимателно вглеждане, може да установите някои белези, които не са характерни за нормалните хора: топки косми в различни цветове, залепнали по палтата, топки, изскачащи от джобовете, свински уши за дъвчене в чантите, и най-очевидното: четириноги животни, влачещи се на каишка или тичащи свободно зад тях.

Дори когато тези знаци са налице, все още не е сигурно, че имате пред себе си истински кучкар. Винаги съществува възможността да се натъкнете на нормален собственик на куче, който не е обсебен от животното си, но трябва да сте наясно, че шансовете за това са много малки. Кучкарите са хора, които може да изглеждат като скучни членове на обществото, до момента, в който по улицата не мине бебе ши тцу, облечено в коледно елече. В този момент тези иначе примерни служители, свестни работодатели, добри родители и верни приятели, изпадат в амок и започват да подпискват и да издават нечленоразделни звуци на умиление и възхита. Кучкарите са хората, които пазаруват в HIT с отегчени физиономии до мига, в който не минат покрай зоомагазина, зад чиято витрина тримесечна болонка бори петмесечна немска овчарка, при която гледка тези странни хора се разтичат като локви върху количката с покупките. Кучкарите приличат на онези плюшени играчки, които изглеждат безопасно безмълвни и симпатични, докато не натиснете скритото в шкембето им копче, при което играчката започва да пее фалшива мелодия, мигновено пресъздаваща атмосферата на филм по роман на Стивън Кинг. Тези хора имат интегрирани бутони, които се активират при определени думи като „куче“, „кученце“, „любимец“, „разходка“, „зоомагазин“ , „играчка“ др. Изпуснете ли се да изречете на глас някоя от тези думи или лексеми, рискът кучкарят да ви припознае за „свой човек“ е огромен. И от този момент нататък започвате да се плъзгате стремглаво по наклонената плоскост на безкраен и безумен разговор, в който единствен герой е някой на име „Джако“ или „Сара“. Герой, който очевидно е обладал съзнанието на стопанина си и той несъмнено ще се опита да ви вкара в неговата матрица.

Вижте кои са петте абсолютно непогрешими признака, които трябва задействат пожарната аларма в главата ви, защото ако някой от тях е налице, си имате работа с кучкар:

1. Винаги, навсякъде, по всяко време, има космарлак

Повечето хора се борят с присъствието на косми в дома и по дрехите си, но не и кучкарите. Те не могат да заспят, ако във възглавницата им поне един час не се е валяло куче и не пият кафето си, ако в него не плуват поне три кучешки косъма. Лепките за изчистване на козина могат да срещнат в дома им, в колата им, в чантите им и в офиса им, но въпреки тях, космите са тяхна втора кожа. И те нямат против. Ако питате някой заклет кучкар, той ще ви каже, че ако се озове някъде далеч от кучето си за седмица, започва да страда от остра абстиненция от кучешка козина и започва да гали всякакви космати неща, само и само да се почувства по-близо до любимеца си. Ако видите мъж, който с психопатско изражение тайно гали косматото палто на някаква дама в трамвая или жена, която с налудничав поглед се хвърля да гали всеки пекинез, с който се размине по улицата – това са кучкари.

2. „Виж как гледа тук, докато й говоря за влиянието на червеевите дупки върху ръста на икономиката в Боливия, всичко разбира!“

Кучкарите придават на кучетата интелигентност, която би сложила Стивън Хокинг в малкия си джоб. Една позната, например, твърди, че нейното куче обича да гледа исторически филми и се разстройва от тъпи американски екшъни. Друг приятел пък е убеден, че кучето му разбира кога звъни синът му, защото вибрациите в тона на лаенето са различни, когато се обажда той, и когато звъни някой друг.

3. „Тук не е излязъл много добре, по принцип е по-фотогеничен“

Единствените хора, които могат да съперничат на кучкарите по досада, са майките на малки деца. Нищо не може да се сравни с упоритостта на млада майка или запален кучкар (от двата пола), когато трябва да ви покажат снимките на своите най-големи любови. Подобно на майката, кучкарят ще ви преследва като хрътка, за да ви покаже видео, в което дакелът му за първи път се среща с този необичаен по нашите ширини през зимата феномен – снегът. Той ще ви показва обширни галерии на смартфона си, в които померанът Тоби е заснет на маса, на стол, под маса, под стол, на диван, под диван, в парка, в планината, на тревичка върху покривка, на тревичка върху шал, че и директно върху тревичката, без нищо друго под себе си. Ще ви обяснява надълго и нашироко как Тоби има снимки пред катедралата във Варна, пред НДК, на Мадарския конник, Рилските езера, Царевец, Перперикон и къде ли още не. И няма да ви остави на мира, докато не се възторгнете на ръба на патологичния екстаз от нещата, които прави кучето му.

4. „I love dogs, because people suck“, „There are no ugly dogs, only ugly people“ и други афоризми

Въпреки че в обществото твърде рядко може да се намери ситуация, която да изисква реално избиране на куче пред човек или на човек пред куче, кучкарите често демонстрират, че кучетата са по-добри от хората. По-сърдечни, по-добри, безкористни в обичта си и винаги красиви. Тяхната кучелюбяща житейска философия често се бърка от другите хора с човеконенавистна, което поражда серии от спорове и злокобни вражди. Когато куче ухапе човек, те са убедени, че е било предизвикано. Когато куче се сбие с куче, те са сигурни, че стопанинът поне на едното, не го е възпитал достатъчно добре и това е причината животните да се сбият. Освен това, тяхното верую, заключаващо се във вездесъща обич към кучето, обикновено се изтипосва във формата на различни слогани, които красят чашите им за чай и тениските им.

5. „Не е достатъчно моето куче да е щастливо, трябва всички кучета да са щастливи“

Наскоро бях на бизнес среща с колежка, която водеше тежки финансови преговори с бъдещи клиенти. Във върховия момент на своя устрем да договори перфектната цена, тя чу кучешки лай, долитащ през прозореца. Преговорите бяха мигновено прекъснати, тъй като колежката изтича през прозореца и видя на улицата куче, което изглежда нещастно. Веднага се започна операция по спасяване: прибиране, пускане на обяви, организиране на група за намиране на собствениците във Facebook. Горките клиенти останаха да висят на масата с глупавите си бизнес предложения, а малкият кучо, набързо наречен „Топчо“, беше прибран на топло, закаран до ветеринарна клиника за преглед и обгрижен. Мечтата на кучкарите е 80% от държавния бюджет да бъдат отделени за построяване на приюти за бездомни кучета, с условия, които биха накарали мениджърите на Hilton да се срамуват в ъгъла. И не се съмнявайте, ако имат възможност да строят приюти с всеки излишен лев, те ще го направят.

Текста писа Цветелина Вътева. Кака на две красиви, фотогенични, ужасяващо интелигентни кучета. И един котарак. Собственик на много окосмени дрехи. Почитател на чая с козина. Досаден събеседник, тормозещ околните със снимки на кучетата си. Горд притежател на чаша с надпис „DOGS. Because people suck“. Мечтаеща за кучешки приюти с пет звезди и за продължителност на кучешкия живот поне колкото човешкия. И привърженик на идеята, че всички кучета заслужават да бъдат щастливи.