Животът в комплекса Бояна в началото на 90-те години

| от |

Автор: Дейвид Стоукс за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След споменът от фотоалбума на Кристин Дей за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Дейвид Стоукс за животът в комплекса Бояна в началото на 90-те години.

david-stokes-2-1-500x375

Къща № 5 в комплекса Бояна през 2007 г. Британски съвет ползва къщата в периода 1991-1994 г.

 

Дейвид Стоукс е директор на Британски съвет България между 1991-1997 г. Той е първият британски дипломат, който учи български език, докато живее в местно семейство. Българското министерство на външните работи отравя към него молба „да ръководи Британски съвет като в Западна Европа”. Днес Дейвид и съпругата му Пепи делят времето си между Русе, Чичестър и къщата им в Стара планина.

„Предпочитам да си спомням комплекса такъв, какъвто беше някога – без джиповете и съмнителните подобрения на някои сгради. И все пак промените там (или липсата им) символизират прехода, който се случваше навсякъде в страната.” – Дейвид Стоукс 

 

david-stokes-1

 

Комплексът в Бояна се състоеше от няколко вили, в които до края на 1989 г. живееха високопоставени правителствени и партийни лидери. Къщите разполагаха със собствени системи за сигурност, както и с екстри, като почивен център с закрит плувен басейн и ресторант, от който можеше да си поръчаш храна за вкъщи. Главният вход и бариерата бяха откъм улица „Секвоя”, а оградата около комплекса имаше видеокамери за наблюдение.

Сред по-малко известните факти след оставката на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. е, че предишните обитатели на комплекса бяха принудени да напуснат и, под ръководството на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК), комплексът бе предоставен на дипломати. Единствено Живков продължи да живее в комплекса под домашен арест в дискретна вила близо до входа.

На британско посолство и Британски съвет бяха отпуснати четири къщи и в продължение на седем години аз живях в три от тях.

През август 1990 г. за първи път се отправих към комплекса, но наличието на лодка върху покрива на колата ми доста притесни охраната на бариерата. Все пак след десетминутни преговори ме насочиха към Къща 2. На влизане забелязах, че пред пътеката има дълбока канавка. Трима работника, хванали мотики, стояха наблизо и наблюдаваха как ще се развие ситуацията. Опитите ми да ги накарам да запълнят канавката още същия ден не дадоха резултат и затова трябваше да приложа принципа „направи си сам” хванах лопатата и след няколко часа вече можех да откарам колата и ремаркето до гаража. Трябва обаче да добавя, че въпреки неприятното начало, след като опознах работниците, те се оказаха много услужливи. Един от тях се грижеше за градината.

Бях предупреден, че за около месец телефонните връзки ще бъдат ограничени. Можеше да звъниш през централа, която се намираше в Министерството на вътрешните работи, но нямаше номер за приемане на външни обаждания. Причината беше, че телефонната централа на комплекса, разположена в сграда на съседния Панорамен път, трябваше тепърва да бъде пренастроена за новата мисия. Този проблем се разреши преди Коледа, но от време на време сигналът се губеше. И макар че не трябваше да се влиза в сградата на Панорамен път, когато нямаше сигнал, ми се налагаше да го правя и да убеждавам оператора да провери кабелите, за да възстанови връзката.

Посетителите на комплекса в Бояна неизменно се интересуваха от привилегиите, с които са се ползвали предишните обитатели. Най-голям интерес предизвикваше домашното кино, в което се бяха прожектирали филми, непоказвани пред широката публика в киносалоните. Всяка къща бе снабдена с кабинка и стойка за 16-милиметров прожекционен апарат. Имаше и прозорче за светлинен сноп, а когато домашното кино не се ползваше, прозорчето стоеше затворено. Някои от политиците бяха оставили спомени от времето на власт, като особено популярни бяха хвалебствените поздравления за рождените им дни. Един от любимите ми предмети бе красив модел двигател, изпратен от железопътни работници до бивш министър по повод петдесетгодишнината му.

Преди промените страхът от ядрено нападение бе голям и във всеки дом бе изградено скривалище, обикновено в мазето до централното парно. В скривалището имаше на склад бели гащеризони, шапки, материали за затъмняване на прозорците, а цялата площ бе защитена от солидни стени и тежка метална врата. Много се съмнявам, че тези способи щяха да бъдат ефикасни при необходимост, но със сигурност всяваха чувство на страх от отсрещната страна. За най-малкия ми син най-хубавата част от оборудването бе противогазът и той отказваше да си ляга вечер без да има един на нощното му шкафче.

В момента, в който започна процесът на реституцията, животът в комплекса се усложни: някогашните собственици на имотите или потомците им се появяваха отвсякъде в опит да върнат това, което им се полага. Ако се съди по броя на хората, които твърдяха, че са били родени в къщите в Бояна (петима претенденти само за Къща 2!), човек можеше да се помисли, че навремето районът е гъмжал от родилни домове, а не от луксозни вили. БОДК защитаваше много добре договорите за дипломатическите жилища, но дори и така се наложи да се откажем от някои вили заради силен юридически (и не чак толкова законен) натиск.

Днес комплексът се е променил толкова много, че много от къщите и дворовете им са трудни за разпознаване. В началото на 90-те години бе много по-спокойно и от Бояна до британското посолство или Британски съвет се стигаше за не повече от двадесет минути. Последния път, когато минах по този път през 2007 г., ми отне час половина.

Предпочитам да си спомням комплекса такъв, какъвто беше някога – без джиповете и съмнителните подобрения на някои сгради. И все пак промените там (или липсата им) символизират прехода, който се случваше навсякъде в страната.

 
 

RIP, авторско право

| от |

Днес е Световният ден на авторското право. Ура! По принцип, на световния ден на СПИН раздават презервативи. На Св. Валентин се раздават презервативи. На световния ден на авторското право съответно трябва да се раздават авторски договори. Искаме авторски договори. Презервативите не са като бананите по комунизма – има ги целогодишно. Тоест са като бананите по демокрацията. Авторското право обаче не е.

Скоро ми подариха грамофон. Лошото на грамофона е, че не можеш да дърпаш нелегално плочи. Можеш да дърпаш нелегално чанти и да си купуваш плочи, но това не е елегантно. Тоест, в последно време плащам за музика. Хубаво ли ми е? Не. Ще отида ли тази събота на битака на лов за грамофонни плочи? Да. Хайде, съдете ме!

Чувството отново да се допреш до този най-екзотичен елемент в света на музиката – авторското право, е приятно. Дали заради ретро тръпката, която някои хора, най-често млади, наивни момичета, изпитват, когато вдишат завладяващия аромат на плесента в старите книги. Или заради латентна хипстърия. Няма значение – кеф цена няма, нали? Затова ставаме рано-рано сутрин за работа. Със сигурност не се чувствам по-добре, когато плащам за музика, все едно съм спасил дърво или съм бил веган 10 минути, пощадявайки половин кокошка, или съм изключил водата, докато си мия зъбите, за да не вземе да остане планетата без вода, не. Просто има нещо приключенско в самия процес на търсене, а и звукът е готин. Нали знаете приказката „Ако отидете в дома на някого и там няма книги, не правете секс с него“. Позволете да парафразирам: „Ако отидете в дома на някого и там има грамофон, вижте за книги и ако няма книги, подхвърлете му няколко и след това правете секс“. Разбира се, това не означава, че всичко, което слушам, е от грамофон. Къде ще намеря плоча на Ку-ку бенд и Слави Трифонов?

Което ни довежда до: Денят на влюбените си има Св. Валентин, а денят на авторското право си има Св. Сиромахов. Да, ще засегнем и това, няма как. Нека разясним с две думи казуса „Народа срещу Иво Сиромахов“ – нашата теза е, че той ни краде статусите, неговата теза е, че веднъж щом си изложил нещо в социалната мрежа, то става народно творчество и е свободно от права.

И все пак… Когато някой напише например шега във фейсбук, отгоре седи името му, отдолу шегата му. Когато Иво вземе тази шега – отгоре седи името, отдолу шегата на човека. Едно е да препечаташ „Дракула“ от Брам Стокър, която няма авторски, и да я продаваш в книжарниците си. Съвсем друго е да я препечаташ и вместо Брам Стокър да пише „Автор: Сиромаха“. Иначе всички мебели, които имам от Икеа, ще са марка „Мартин“.

Не ви карам, очевидно, да спазвате на хората авторското право. Ако бях взел някакви пари по някаква програма – да, но иначе би било глупаво и наивно. Но това, което бих поискал от вас е: идете днес след работа в някой бар, поръчайте си едно уиски и го ударете на екс за правото хората да защитават интелектуалния си труд. После идете в друг бар, където уискито е менте, ударете отново едно на екс и избягайте. Така пазите алкохола оригинален и подпомагате творците по най-добрия начин.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Чанинг Тейтъм: 12 роли за чудо и приказ

| от chronicle.bg |

Днешният рожденик Чанинг Тейтъм първоначално става известен с външния си вид. Няма какво да се лъжем, човекът е секси, мускулест, с леко приматовиден, но безспорен сексапил, и разкошно, фотошопнато тяло.

Признаваме, че не го приемахме на сериозно като актьор. Може би заради глупавите продукции, в които се снимаше отначало, а може би заради клопката, в която попадат много красиви актьори, които биват подценявани заради външния си вид. Като Брад Пит, Леонардо ди Каприо, Джейк Джиленхол, Хийт Леджър др. Подобно на изброените, Тейтъм успя да се измъкне от този имидж и да докаже, че има актьорски качества. В последните няколко години.

Тейтъм е роден на 26 април 1980 в Кълман, Алабама. Той има френски, ирландски и американски произход. Семейството му се премества на Мисисипи, когато той е на шест , макар че посещава Алабама всяко лято, където все още живеят баба му и дядо му.

Тейтъм израства по поречието на река Мисисипи, където той се наслаждава на дивия живот, включително на “всички алигатори и гърмящи змии, които едно момче може да преследва, риболов всеки ден, футболна лига Pop Warner и други подобни неща”. Тейтъм е атлетичен още докато расте, играе футбол, бейзбол и се подготвя за военно училище, макар, че той казва, че “девойките са неговото най-голямо увлечение в училище”.

Първият опит на Тейтъм е в модния бизнес, като фотомодел. Участва като танцьор, във видеоклипа на Рики Мартин за песента “She Bangs“, след прослушване в Орландо, Флорида. Впоследствие подписва с модна агенция от Майями, Страница 305 (кодекса на Модната Агенция) включва и появяване на корицата на Vogue. Той скоро се появява и в рекламите на Abercrombie & Fitch, Nautica, Dolce & Gabbana, American Eagle Outfitters. Тейтъм се снима също в рекламите на American Eagle Outfitters, Pepsi и Mountain Dew, и е избран за един от „50 най-красиви лица” за месец октомври 2001.

Неговата първа отличителна роля е през 2005 в училищната драма Coach Carter. В ролята на Джейсън Лайл – умно улично момче, което играе много добре баскетбол.

Чанинг също се появява и във видеото на туиста „HOPE”, чиято песен е саундтрак на филма „HOPE”. През същата година Чанинг играе незначителна роля във „Войната на световете“, както и един от топ мотокрос рейсърите в „SUPERCROSS” и поддържаща роля във „HAVOC”.

В галерията може да видите нашия подбор на роли на Чанинг Тейтъм, където може да се насладите на таланта му. И на тялото му, естествено.