Животът е кратък, отпуснете се!

| от |

Александър Николов

Годината е 2014, а в България все още е модерно хваленето с ‘нямам, не правя, не знам…’. Нямам телевизор, не гледам ВИП Брадър, не слушам чалга, не чета Паулу Коелю, не харесвам турски/индийски/латино сериали, американски филми, не гледах Олимпиадата, не… Ох! както би казала синкретично любимата ми Мариана. Олеле! дори. Ама вие наистина ли?

Животът е кратък. Яжте, пийте и си носете новите дрехи. И най-вече отпуснете се. Няма да ви се развали реномето ако сте гледали един епизод на Перла или Сексът и градът. Няма да станете и по-малко умни. Дори можете да научите нещо. Проблем би имало само и единствено ако Ферхунда ви стане единствен източник на познания.

Метъл, рок, чалга, сръбско, гръцко, техно, рап… Няма лоша музика. Има песни и изпълнители, които не стават, но това е друга тема. Отпуснете се. Събудете се с нещо класическо. Сутрин действа ободряващо. Докато работите си пуснете рок, след това изяжте един сладолед, парче торта, палачинка с нутела. И сега бегом към фитнеса, към парка да потичате или към басейна за малко плуване. Така де… това парче пица…ъъъ добре де, тази цяла огромна пица, която ще хапнете за вечеря трябва да се заслужи. Музиката в ушите и здраво тичане. Или ходене пеш. Един ден толкова ме мързеше, че реших да ходя. И заслушан в музиката стигнах в другия край на града… Какво са някакви си 15 км. Този моя мързел понякога е много уморителен.

Вие сте толкова гурме, че просто няма как да си вземете дюнер ей там от ъгъла. Ооооо, плийс… с тези фасони не знаете какво изпускате. Обувките ви са за 2000 лева и сте ги носили веднъж, за да не ги съсипете? За кого ги пазите? Ако дойде американския президент и ви поканят на прием в посолството ли? И аз имам такива, купих ги защото ми харесаха ужасно много, пробвах ги без да знам цената и бяха толкова удобни, че когато я чух си казах ‘Е какво пък… за мен са’. Имам и гуменки от 10,50. Но точно с онези там от 2000 лева ми е по-готино да скоча в ей онази кална локва, защото съм се хванал на бас кой ще плати сметката в кварталната пицария.

Но да се върнем на музиката… Не слушате гръцко, сръбско, сладникав европейски поп, рок, техно, метъл, чалга, рап… Едното е за пияници, другото за наркомани… А какво слушате изобщо? И наистина ли мислите, че ‘Аз не слушам сръбско’ ви прави по-умни в очите на останалите? Поне в моите ви прави толкова ограничени, колкото и тези, които слушат само сръбско.

Отпуснете се. Дори „Пукажи на тия хора как са мяташ“ и „Конят дойде, принцът не ще“ са песни, които имат своето място. Просто трябва да ги погледнете от забавната им страна. Да се посмеете. Да покажете на децата си, че има ‘ей такива хора’ и техен е избора какви искат да бъдат в живота.

Селин Дион и Марая Кери имат страхотни гласове, но ако я няма Бритни да ги сравните с нейния дали ще са толкова страхотни? Та няма нищо лошо да си пуснете драмите на Нелина и Глория от ранните им години, за да се посмеете… Оправя настроението да знаете. Концертът на Металика е също толкова яко изживяване колкото мюзикъл на Бродуей или опера на Арена ди Верона. От Лувъра направо на мач на ПСЖ и от първа класа на Air France в RER-a и метрото са просто едни от многото страни на един живот, който може да бъде толкова разнообразен и интересен, колкото си го направите…

Затова, когато излизате от невероятната театрална постановка в Народния, няма нищо лошо ако вътрешния глас ви нашепва ‘Води ме в някоя квартална кръчмаааааа…’. Нали утре пак ще се събудите с джаз. И това, че днес в главата ви ще се върти случайно дочутото ‘Пукажи на тия хора…’ не прави познанията ви за автентичния фолклор по-малко ценни.

Музика, книги, филми… От всяко нещо има какво да научите, стига да умеете да го отсеете. А това умение се придобива с тренировки. Малцина са тези, при които е вроден талант. Но дори и да сте един от тях оставете го да се развие.

Чалгата, ВИП Брадър, турските сериали са лошо нещо само когато са единствен източник на информация за света. Запомнете само това. А шоколада, джънк фууда и алкохола са вредни само в големи количества…

 
 

Видеоиграта Tekken 7 с нови графики и сюжет

| от chronicle.bg |

 

Седмата версия на популярната файтинг видеоигра Tekken вече е на пазара. Официалната премиера се състоя на 2 юни, съобщават от Пулсар. Версията е с нова кинематография в битките, нови бойни механики и плътна и емоционална история.

Tekken 7 пристига с над 30 игрови персонажа, включително и с нови бойци, наред с познатите от предните части такива и с най-богатият и комплексен списък с умения до момента. Авторите са включили в списъка с бойците и неочакван гост – култовия Акума от легендарната бойна поредица – Street Fighter. Нововъведенията ще накарат играчите да променят тактическия си подход в движение, защото никога няма да знаят хода на противника и едва ли ще участват в две еднакви схватки.

Версията обещава да бъде достъпна за всички – от неопитните играчи, търсещи забавление, до заклетите ветерани.

Сагата Tekken е една от най-популярните в своя жанр. Създадена е през 1994 г. и е известна с факта, че всяка следваща нейна част надгражда предшественика си визуално и игрово. Последната й версия вече може да бъде закупена от веригата за компютърни и видеоигри Пулсар.

 
 

Съдят Disney заради „Inside out“

| от chronicle.bg |

„Inside out“, история за петте основни чувства в главата на едно младо момиче, е един от най-големите успехи на Pixar. Филмът е спечелил над 857 милиона долара и любовта на критиците.

В момента обаче срещу Disney, който притежава Pixar, е заведено съдебно дело.

Денис Даниелс е експерт по детско развитие, съосновател на National Grief Institue. Тя твърди, че от Disney са базирали „Inside out“ на детската му телевизионна програма „The Moodsters“. Част от концепцията за нея била книга, където емоциите били закодирани със символи в определен цвят – червено за гняв, синьо за тъга и жълто за щастие. По-късно по тази концепция бил направен пилотен епизод, който Даниелс предложила на Дисни няколко пъти между 2005 и 2009 година, но от студиото й отказали.

Това не е единствения случай, в който Didney са обвинявани в крадене на идея за някой от големите си филми… в последните 6 месеца. През март Гари Голдман, създателят на „Total Recall“, съди студиото за това, че базират „Zootopia“ на негови идеи без да го компенсират за това. Отговорът беше, че „в обвинението е пълно с неверни твърдения“, но към момента няма отговор по делото-тема на този текст.

Интересно е защо Денис съди чак 2 години след пускането на филма.

 

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“