Жан-Клод Юнкер и водовъртежите на европейската политика

| от |

Елица Златева, www.eumyths.wordpress.com

Неизвестните около ЕС за следващите пет години станаха с едно по-малко след оповестяването на структурата и разпределението на портфейлите в екипа на избрания за председател на следващата Европейска комисия Жан-Клод Юнкер. Процесът на преговори премина спокойно, въпреки елемента на напрежение около бройката жени в новата Комисия, а сътресенията в процеса на определяне на отговорностите не излязоха извън рамките на нормалните междунационални и междуинституционни игри. Повечето сигнали сочат, че Юнкер няма да има проблеми с одобрението на екипа си в Европейския парламент през октомври.

След инфарктните последни пет години на битки с глобалната криза и със собствените призраци (неефективност, неадекватност, трансфер на суверенит, евроскептицизъм) ЕС наистина се нуждае от завръщане към спокойствието, стабилността и предвидимостта от предишните периоди на интеграцията. Силният състав на новата Комисия (5 бивши премиери, 3 вицепремиери, 10 бивши министри и 7 комисари с втори мандат) и умело подреденият пъзел на портфейлите, който отдава дължимото на географските, политическите, партийните и персоналните баланси, са силни предпоставки за евентуален здрав захват върху кормилото на интеграцията. Няма никакво съмнение, че Жан-Клод Юнкер е един от най-добре подготвените за това политици в Европа. Валиден обаче остава въпросът дали неговият ред да направлява европейските политики не идва прекалено късно.

Юнкер беше потенциален кандидат за председател на ЕК още преди десет години. Преди пет той беше едно от обсъжданите имена за председател на Европейския съвет. И в двата случая пречка пред избирането му бяха опасенията, че опитният люксембургски политик и безспорен доайен сред държавните и правителствени ръководители в ЕС по онова време няма да прояви достатъчна сговорчивост за отчитане на интересите на влиятелните държави членки при формулирането и прилагането на европейските политики. Избирането му за председател на ЕК днес стана възможно благодарение на политизирането на избора за титуляр на този пост чрез провеждането за пръв път в историята на ЕС на персонализирани кампании за Европейски парламент от големите европейски политически партии.

По ирония на съдбата обаче тъкмо това, което помогна на Юнкер да застане начело на Комисията, ще бъде основният му проблем през следващите пет години. Християндемократическият председател на Комисията винаги ще остане длъжник на социалдемократите в Европейския съвет, заради това, че те в крайна сметка се съгласиха с неговата номинация. В отношенията му с Европейския парламент пък винаги ще бъде извадена пред скоби несигурната подкрепа на социалдемократите, които няма да престанат да подозират десния Юнкер в недостатъчна грижа за социалното измерение на европейската интеграция.

Сложният баланс на интереси, който ЕК ще трябва непрекъснато да налучква през идните пет години, вече пролича в политическата програма на нейния избран председател. В навечерието на номинацията си от лидерите на ЕС Юнкер беше принуден да се съгласи с основната теза на социалдемократите, че досегашните мерки за изход от кризата са пренебрегнали социалната справедливост в Съюза и обеща да предложи мерки за възстановяването й. Той се ангажира освен това да търси „широк консенсус във всички институции на ЕС“ и да работи за „Европейски съюз, който действа по-мащабно и е по-амбициозен по големите теми и предприема по-малко действия и е по-сдържан по темите от малък мащаб“. Преведено на обикновен език това означава, че новата ЕК ще се съобразява силно с искането на европейската левица за повече социални мерки в европейските политики, ще продължи да избягва конфронтацията със Съвета (т.е. няма да скъса с компомисната практика на Комисията „Барозу“ по отношение на претенциите на държавите-членки) и ще е склонна на отстъпки в полза на засилването на националните правомощия (за което настоява заплашващата с напускане на Съюза Великобритания). Юнкер освен това даде сигнал, че е готов да си затвори очите за някои пропуски в бюджетната дисциплина като обеща максимална гъвкавост в прилагането на Пакта за стабилност и растеж (за което настоява основно Франция).

Всичко това не би било проблем, ако целта беше единствено възстановяването на доверието на гражданите към ЕС. Действително, в програмата си Юнкер декларира, че счита за своя основна задача възстановяването на мостовете на доверие в Европа след кризата. Избраният председател на ЕК обаче отиде още по-далеч като се ангажира с провеждане на “политически, а не технократски диалог” по основните въпроси. От гледна точка на ролята на ЕК в институционния триъгълник със Съвета и Парламента тази формулировка може да се окаже неприятен институционен капан, който да попречи на адекватното управление на европейките политики на съюзно ниво.

Ако запитаме екипа на Юнкер и него самия какво означава фразата „политически диалог“ в горния контекст, вероятно биха ни обяснили, че става дума за предлагане и провеждане на политики (policies) в смисъла на постигане на определени стратегически цели чрез конкретен набор от инструменти и мерки. Нищо обаче не гарантира, че след цяло десетилетие излъчвани от ЕК политики на най-малкото общо кратно Парламентът и Съветът ще разберат намеренията на Юнкер точно по неговия начин. Далеч по-вероятно е техният прочит на заявката за политически диалог да се сведе до провеждане на определена „политика“ (politics) в партиен и идеологически смисъл. Това ще е моментът, когато между „Берлемон“ (централната сграда на ЕК в Брюксел) и „Леополд“ (централата на ЕП) ще започнат да прехвърчат искри.

Този момент може никога да не настъпи, ако Юнкер успешно прегази водовъртежа от разнообразни предизвикателства около встъпването си в длъжност и хване бика за рогата от самото начало. В случая става дума за прехвърлянето на власт от националните държави към ЕС, което винаги е било един от най-големите идеологически и практически проблеми на интеграцията. Развихрянето на дълговата криза преди пет години го изостри, тъй като липсата на съюзни механизми на реакция и приплъзването на инициативата за създаването им от ЕК към Европейския съвет и Съвета на ЕС повишиха самочувствието на държавите-членки и апетита им за повече независимост от Брюксел. Затова най-голямото предизвикателство пред Комисията „Юнкер“ всъщност ще бъде не решаването на конкретни управленски въпроси, а придърпването на власт обратно към институциите на Съюза и възстановяването на ролята на ЕК като инициатор, а не просто медиатор на политики.

Съюзник на ЕК в тази битка ще бъде глобалната и европейска конюнктура, която стеснява полето за политическо маневриране (в смисъла на “politics”). За пръв път от 1952 г. насам гражданите, политическите партии и институционните елити имат съгласие по основните задачи на интеграцията: създаване на работни места и осигуряване на икономически растеж. Това съгласие пролича в проучванията на общественото мнение „Евробарометър“, в почти пълното съвпадение на приоритетите в предизборните програми на основните европейски политически партии и в съдържанието на стратегическите програми на европейските институции през последните пет години.

За Комисията „Юнкер“ в сравнение с предишните Комисии, които работеха далеч от фокуса на общественото и политическо внимание, това е огромен начален капитал, тъй като осигурява възможности за разнопосочен натиск в подкрепа на едно или друго политическо (в смисъла на “policies”) решение. Дори само три от десетте приоритета на програмата му (енергиен съюз, укрепване на промишлената база на вътрешния пазар и създаване на нова европейска политика за миграцията) да се реализират, бившият люксембургски премиер ще остане в историята на ЕС като лидера, осигурил трамплин за устойчивото развитие на Съюза през следващите десетилетия. Предстои да видим дали новата ЕК ще устои на натиска отляво за натрупване на нови дългове в подкрепа на икономическия растеж.

Поставянето на източноевропейци на ключови постове в „Берлемон“ може да се интерпретира като заявка за наистина сериозни намерения в осъществяването на програмните приоритети на Юнкер при изпълнение на другото фундаментално условие: запазване единството на Съюза. За разлика от уморените от шест десетилетия интеграция западноевропейци източноевропейците все още възприемат Европейския съюз като кауза, за която си струва да се борят. И ако изобщо си струва да се говори за изместване на центъра на тежестта в ЕС от Запад на Изток, то е именно в този смисъл.

Десет години след Голямото разширяване на ЕС категориите „Изток“ и „Запад“ може и да са валидни икономически, но стават все по-неточни географски и от гледна точка на влиянието на съответните страни в процеса на вземане на решения (припомнете си, например, кои държави-членки бяха против и кои бяха за санкциите срещу Русия). Определяйки ролите на членовете на екипа си Юнкер очевидно разположи на ключовите места хора, на чиято енергия в подкрепа на интеграцията ще може да разчита.

Първите стъпки на Жан-Клод Юнкер в най-деликатната зона на отношенията в ЕС изглеждат умели и успешни. Той ще встъпи в длъжност с един като цяло компетентен и амбициозен екип и с адекватна и реалистична политическа програма. Поне в началото на мандата си новата Комисия ще може да разчита на безпрецедентно широка гражданска, политическа и институционна подкрепа. Останалото ще зависи от запазването на усещането за единство и за обща отговорност към постигането на целите на ЕС и от майсторското лавиране в многобройните водовъртежи на интеграционното съжителство. Всъщност, едва в края на мандата на Жан-Клод Юнкер ще стане ясно дали в негово лице ЕС най-после е получил наследника на Жак Делор или просто подобрено издание на Комисиите „Проди“ и „Барозу“.

 
 

Хайде да идва новият „Шерлок“!

| от |

След няма и година и един месец, минали в тегаво чакане, на малкия екран ще се появи новият, четвърти поред сезон на, нека си признаем честно, един от най-добрите сериали за последните години – „Шерлок“.

Шоуто, което направи Бенедикт Къмбърбач мега звезда, при това за няма и месец, се завръща за четвърти и засега, последен път на екран.

„Кометата на ВВС“, както феновете иронично наричат най-смелия проект на канала, стартира през 2010 година. По онова време модерна версия на най-известния книжен детектив, създаван някога, звучи като лоша научна-фантастика. Та какво може да прави Шерлок Холмс в XXI век и да е все така уникален, като мъжа създаден преди близо два века от сър Артър Конан Дойл? Хората са скептични и по-скоро негативно настроени към проекта, но накрая се оказва, че не са прави.

„Шерлок“ е шоу, в което или се влюбваш веднага или започваш да не понасяш още от първия му епизод. „Study in Pink“, базиран на един от кратките разкази на Дойл, излиза официално на 25 юли 2010 година. Месец по-рано ВВС пускат първата версия на същия епизод онлайн. Гледанията и свалянията са в хиляди. Епизодът по-късно е леко редактиран, променен и премонтиран и излиза официално на екран.

Взависимост от това коя версия сте гледали, може и да не сте харесали сериала още от първите му минути. Неофициалната версия, каквато се води неизлъчения епизод, е по-дълга, по-бавна и да, една идея по-различна.

Ще се учудите, но има хора, които рязко намразват сериала именно заради този епизод и така и не му дават повече шанс. Тяхна грешка. „Шерлок“ е поп-културно явление за телевизионния бизнес и е новаторство във времето, в което зрителят трудно успява да бъде изненадан.

Модерният „Шерлок“ няма време за губене. Сериалът базира първите си два сезона, излезли в рамките на шест месеца един от друг, на най-известните произведения на Конан Дойл и набързо вкарва вътре най-известните персонажи от света на детектива – Айрийн Адлър, професор Мориарти, инспектор Лестрейд, Майкрофт Холмс и разбира се, доктор Уотсън. Ще се учудите, но дори и второстепенните персонажи в сериала са базирани на такива, измислени от британеца и присъстващи в оригиналните му истории.

„Шерлок“ е феномен. На пръв поглед в него няма нищо уникално – та той адаптира произведия написани през 1800 година, не измисля нито един нов случай или персонаж за своя герой – и същевременно е най-новаторското хрумване на модерния развлекателен бизнес. Пълен е със случки и неща, които телевизията сякаш открива чак сега. И най-важното, успява да запали искрата по известния детектив отново.

Всеки век има свой Шерлок, казват различни експерти. Толкова уникално е творението на Артър Конан Дойл. За XXI век този Шерлок се нарича Бенедикт Къмбърбач. Независимо доколко това се харесва на някои или не. Независимо колко пълнометражни филма се направят за този детектив. Независимо колко нови книги излязат, се напишат, адаптират и прочие.

„Шерлок“ изстрелва Къмбърбач и Фрийман в стратосферата на мега-звездите. До момента, близо 40-годишните британци, са играли в телевизията, киното, при това във висококласни продукции, театъра и грандиозният успех все някак им се изплъзва. „Шерлок“ е game changer за тях. Той дава ударен ход на кариерите им и влива свежа кръв в леко скучния пейзаж на новите имена и еднотипни актьори, които се появяват ежегодно в Холивуд.

След грандиозния успех на първите си два сезона „Шерлок“ си взима почивка от цели 2 години. В днешно време, пък и в което и да е време, няма телевизионна продукция, която може да си позволи такава пауза. Това е лукс. Но ето, че „Шерлок“ го прави и това по никакъв начин не намалява фен-базата му. На 24 декември 2013 година, когато Шерлок Холмс трябва да се завърне от мъртвите, Twitter прегрява от тагове, хаштагове и прочие модерни версии на онлайн ентусиазма, заради старта на шоуто. Страницата на ВВС блокира от фенове, решени да гледат новия епизод онлайн.

Сезон 3 минава точно като комета – веднъж на 100 години – и отново отива в почивка, за да се завърне на 1 януари 2015-а (времевите паузи в „Шерлок“ са толкова огромни и различни, че могат да се мерят само с начина, по който Градска мобилност отчита времето между отделните трамваи – тоест, то граничи от сега до плюс безкрайност).

Стивън Мофат и Марк Гатис – сценарист и актьор по професия и създатели на сериала, в едно свое интервю казват, че когато им хрумнала идеята за модерен Шерлок, просто се молели ВВС да кажат „да“ на проекта. Защото телевизията се дърпа в продължение на няколко години. А какво и как ще правят те, за да го осъществят, си е тяхна работа.

В момента екипът на „Шерлок“ – от актьорите през режисьорите и сценаристите – е толкова зает с ангажименти по други проекти, че нямат време да направят нови епизоди за продукта, който ги направи толкова известни и желани. И това е жалко. Защото „Шерлок“ заслужава много сезони.

Сезон 4 обаче е на път. Той вече е изсниман, под строги мерки за сигурност и зоркия поглед на телевизията, в студения Кардиф. „Шерлок“ отдавна не се снима в Лондон. Всъщност от първия си епизод насам, защото вероятността там нещо да остане в тайна и някой да не види някоя сцена, е абсолютно невъзможно.

Ето ви един любопитен факт: първи епизод е сниман на реалната „Бейкър Стрийт“ 221В. Това не се е случвало никога след това. По онова време улицата е затворена и снимките текат, начело с Бенедикт Къмбърбач и Мартин Фрийман на сета, и никой не забелязва или дори и да го прави, не го вълнува какво се случва. Днес този вариант е мираж.

Сезон 4 на „Шерлок“, след един тотално страничен епизод, тръгва на 1 януари 2017 година. След него, в три поредни седмици, следват още 3 епизода. The Six Thatchers, The Lying Detective и The Final Problem, чиято първа снимка показва завръщането на Мориарти, ще бъдат излъчени съответно на 1-ви, 8-ми и 15-ти януари. И оттам-нататък не се знае накъде.

Sherlock Шерлок

Засега „Шерлок“ е в пауза. Но пък е като оргазъм или комета… зависи от гледната точка. Случва се рядко, но пък как!        

 
 

Книга на седмицата: „Другият сън” от Владимир Полеганов

| от chronicle.bg |

Ученият Стивън Хокинг предупреди преди дни, че живеем в най-опасното време за планетата. Какво обаче ще се случи след това? В близкото бъдеще, когато технологиите са заели още по-голяма част от живота ни, работата се върши единствено на екрани, малки роботчета почистват домовете ни, а природата се е оттеглила от света наоколо?

Действието в „Другият сън” на Владимир Полеганов се развива именно в близкото бъдеще, когато все повече разчитаме на технологиите за всичко в живота си. След странен телефонен разговор млад мъж се озовава в непознат свят, в който постепенно се появяват странни предмети и хора. Непознатият свят не е приказен, той е чужд и различен. Героят се опитва да вкара в познатите форми всичко, което вижда, въпреки че то не напомня на някоя от тях.

Разказът се води така, сякаш четящият е наясно с начина, по който се развива всекидневието в този нов свят и всичко се подрежда като пъзел – парче по парче, което читателят трябва да прецени къде да сложи.

Специфична характеристика на романа на Владимир Полеганов е липсата на абзаци – читателят потъва в потока от мислите на героя, като постепенно навлиза в неговия странен свят, проследява лутанията на паметта му и опитите да конструира от хаоса реалност.

„Другият сън” е определян като психологически роман, маскиран като фантастичен. Той предлага невероятно пътешествие навътре във въображението и си играе със способността на читателя да отговаря на въпроси, които никога не си е задавал.

Владимир Полеганов е завършил клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев”. През 2015 година разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издеателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чуждестранни издания. Автор е на сборника с разкази „”Деконструкцията на Томас С.”

 
 

Рецепта за тортиля

| от Росица Гърджелийска |

Готвенето през седмицата често минава през битовия дискурс на „Трябва да има нещо за ядене“. Но през уикенда имаме време за нещо по-гурме. Представяме ви рецепта на Росица Гърджелийска, която работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да пътува до интересни места по света. В блога на Росица www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Тортилята е лесна за приготвяне, вкусна, че даже и диетична! Това е бърз начин да приготвите специална уикенд закуска или дори да вземете с вас за обяд в офиса.

Нужни продукти:

За царевичната тортиля:

2 ч.ч. царевично брашно

2 ч.ч. вода

2 яйца

сол и пипер

малко олио за тигана
За домашната майонеза:

1 жълтък

250гр олио (от гроздови семки ако имате възможност)

1 ч.л. висококачествена дижонска горчица

1 с.л. ябълков оцет

сока на 1 лимон

сол и пипер
Допълнително:

1 омлет

маруля

маслини

+ всичко останало, за което сърцето ви жадува!

Начин на приготвяне:

Разбийте яйцата и добавете към тях водата, брашното, сол и пипер. Разбъркайте, докато се получи хомогенна смес и оставете настрана да набъбне.

През това време може да направите майонезата като разбиете жълтъка и горчицата, използвайки миксер.
Бавно започнете да добавяте олиото, буквално капка по капка. Дайте си време и не бързайте. Сместа ще започне да се сгъстява.

Като стигнете средата на олиото, добавете оцета, който ще разреди и избели сместа.

Продължете бавно да добавяте олио, докато то свърши.

Добавете бавно лимоновия сок и продължете да разбивате. Сместа вече трябва да е почти напълно бяла и гъста точно толкова, колкото купешката.

Добавете сол и черен пипер по вкус.

Заемете се със тортилите. Загрейте няколко капки олио в незалепващ тиган. 

Разбъркайте сместа добре и когато тиганът се е нагрял, добавете 1 черпак и с кръгови движения направете палачинка. След 2 минутки обърнете палачинката и продължете да готвите още малко. Прехвърлете в чиния и захлупете с капак или покрийте с готварска хартия.

От сместа ще успеете да направите около 8-10 тортили.

Поставете 1 в чиния, намажете с майонезата, сложете марула, омлета, маслини и каквото още искате.

Завийте тортилята като дюнер и воала!

тортия

 
 

Десет сериала, които свършиха прекалено рано

| от |

Американската телевизия е известна с това, че може да разбие сърцата на феновете само с един свой замах. Като прекрати любимото им шоу, като убие най-обичания им персонаж… Примерите са безброй в дългите години правене на качествени сериали.

Много от сериалите, които стартираха в сезон 2016-2017 така и не доживяха да видят новата година и… новия си сезон. Някои биват прекратени още преди да се докоснат до малкия екран, а други дори не изкарват цял сезон.

Независимо колко нагади има един сериал, колко подписки се направят и какво говорят феновете за културното му наследство, когато една телевизия реши да дръпне шалтера на някое шоу, то вече е обречено. Малко са примерите, като „Анатомията на Грей“, Family Guy и прочие, които могат да се похвалят, че са видели живот след телевизионната си смърт.

Разбира се, върлият телевизиоман познава и злощастни примери на сериали продължили по-дълго, отколкото е редно. И успели да отегчат нещастната си аудитория до смърт.

Истината е винаги някъде по средата и е редно да знаеш кога да спреш и да се откажеш. Прекалено рано обаче никога не е добра идея. Особено, ако имаш потенциал. Ние сме събрали за вас 10 телевизионни шоута, които приключиха пътя си от малкия екран към нечий хол прекалено рано. Поне според нас. В галерията горе.