Завръщане у дома

| от | |

books-text

Десислава Каменова

В душата му беше тихо. Тихо като в църква. Дълго беше пътувал и много, което го правеше още по-привързан към дома. Остави куфара си пред вратата. Остана няколко секунди без да прави нищо. Стоеше пред собствената си врата и за първи път се чувстваше малко като чужденец. Чужденец в собствената си страна и пред собствената си врата.Това от части се дължеше на липсата на прогрес в делата му. Осъзнаваше, че задачата, която си е поставил е трудна и ефекта от неуморната му работа ще се усети, когато той може би няма да е вече жив. Това е една от чертите на доблестните мъже- не искат слава, не чакат почести и вярват, че делата им ще доведат до добруването на повече хора, когато тях няма да ги има. Имаше и една друга причина – по своему приличаше на Дон Кихот и обичаше неизлечимо мечтите си. Спомняше се си с радост, как баща му го пращаше на кратки екскурзии в града и след това трябваше да разказва какво му е направило впечатление. Не осъзнаваше, че това може да бъде и проклятие. Проклятието да си толкова съзерцателен и наблюдателен, че света да е една голяма рана, която пари в теб – всеки път, когато виждаш несправедливост или човешко нещастие. Дали тези, които бяха лишени от природата или случая от тази съзерцателност, не живееха по-добре? Този въпрос не си го задаваше, а само донякъде им съчувстваше-те не бяха виновни. Дълбоката религиозност също му беше чужда. Беше дете родено от любовта към две религии, а неговата религия беше – Музиката, Виното и Любовта. В по-късните години щеше да се упреква, за това, че не беше дарил с чара си една единствена жена, а беше флиртувал с толкова много. Можеше и да осъзнае, че любовта му е невъзможна спътница, защото твърде много пътуваше. Трябваше да спре, а все още не можеш. Имаше много тревоги в душата му, които не му позволяваха това. Имаше мисия – да помогне на повече хора. Кой би разбрал това и кой би се съгласил да го дели с една кауза, с една цяла страна? В съвременният свят героите са самотни. Няма ги придворните, които да чакат господаря си да се завърне от битка. Няма ги благородните дами, които шият тихо пред камината и чакат своя любим. Има твърде много загубени души, които чакат и те не знаят какво. Има твърде много бедност и богатство, което се вижда. Има твърде много средства за комуникация, но твърде малко време за това. Всички си говорят, твърде често и много, но не се чуват. Обичаме родината си, ако е богата и силна и я напускаме, когато попадне на лоши управници. Страхуваме се от всичко и всички, а не се вглеждаме в себе си. Връщаме се и оставаме за малко, за да не осъзнаем колко много имаме да наваксваме в обикновените и прозаични неща, които изпълват живота. Животът е и проза и това е вечността, която не оценяваме. Тичаме след вятърни мелници, а някъде, някой се моли да застанем на неговата врата и да му се усмихнем. Нима не ще направим света едно по-добро място, когато намерим тази врата, на която ни очакват, като сбъдната мечта? Да намериш дома си, това е задачата, която седи пред всеки от нас. Това е една къща, една душа или едни очи – изберете си сами.

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.    

 
 

Семейството на Крис Корнел не вярва, че се е самоубил

| от chronicle.bg |

Семейството на фротмена на Soundgarden Крис Корнел оспорва „заключенията, че той преднамерено и съзнателно“ се е самоубил, съобщава БТА.

Близките на певеца разпространиха изявление, че преди резултатите от токсикологичните изследвания не могат да са сигурни за причините за смъртта му и дали е приел някакви субстанции. Според адвоката Кърк Пасич, Корнел е имал рецепта на лекарството Ативан, което се предписва срещу тревожност и има различни странични ефекти.

Музикантът беше намерен мъртъв в хотелската си стая в Детройт в сряда, след като изнесе концерт в града.
Съпругата му Вики Корнел посочва в изявлението, че когато е говорила с него след концерта в Детройт, той й е казал, че може да е взел „един или два ативана повече“ и говорел завалено.

Съдебният лекар в Детройт каза, че Корнел се е обесил. Полицията обясни пред два местни вестника, че музикантът е намерен с ремък около врата.

 
 

Детайли за погребението на Крис Корнел

| от chronicle.bg |

Крис Корнел почина на 17 май. Той беше само на 52 години.

В петък, 26 май, той ще бъде положен в Hollywood Forever Cemetery.

Полицията определи смъртта на Корнел като самоубийство, а сдемейството му твърди, че лекарствата, които е взимал, може да са допринесли за него.

Те казаха, че „ако Крис е отнел живота си, не е знаел какво прави. Лекарства или други субстанции може да са повлияли на решението му“. Добавят също, че „без резултатите от токсикологичния тест, не можем да знаем какво се е случило с Крис – и дали субстанции са играли някакви роля“. След това те подчертаха, че лекарството Ативан, което вокалът на Soundgarden и Audioslave е взимал за безпокойство, може да предизвика „параноични или суицидни мисли, фъфлене и нарушени когнитивни способности“.

Появиха се множество трибюти от музикалния свят след трагичната новина. В това число и поема от Том Морело – китарист на Rage Against The Machine и колега на Корнел в Audioslave, която ще ви покажем в оригинален вид

You’re a prince, you’re a snare, you’re a shadow
You’re twilight and star burn and shade
You’re a sage, you’re a wound shared, you’re masked
You’re a pillar of smoke, you’re a platinum heart
You’re a brush fire, you’re caged, you’re free
Your vision pierces, you do not see
You are pieces strewn on the hillside
You’re open armed, you’re armed, you’re true
You’re a revealer of visions, you’re the passenger, you’re a never fading scar
You’re twilight and star burn and shade
You’re the secret veiled, you’re the secret revealed, you’re surrounded no more
You’re not there, now you’re always here
You’re a handsome groom, a loving father, a haunted stairwell
You’re the clear bell ringing, the mountains echo your song
Maybe no one has ever known you
You are twilight and star burn and shade

 
 

Рецепта за кашкавалени пръчици

| от Росица Гърджелийска |

Сезонът на бирата е тук! Запретвайте ръкави и пригответе мезетата! Това тук е перфектното допълнение към следобедните хапки.

Нужни продукти:

125 мл вода
125 мл пълномаслено мляко
110 гр масло
140 гр безглутеново брашно – комбинация картофено, тапиока и оризово
1 ч.л. кафява захар
1 с.л. сол
5 яйца
1 голяма чаша настърган кашкавал
3 с.л. настърган пармезан
микс от семена – мак, сусам, слънчогледови семки

Ще ви е нужен пош с голям кръгъл накрайник.

DSCN8821

Начин на приготвяне:

В средно голяма тенджера загрейте водата, млякото, маслото, захарта и солта и разбъркайте с дървена лъжица до пълно смесване.

Когато течността заври добре, наведнъж добавете брашното и започнете да бъркате много енергично до получаване на тесто, което да се отлепи от стените на тенджерата. Целия процес отнема секунди. След като се отдели от стените, продължете да бъркате още 20-30 секунди.

Прехвърлете тестото в купа и оставете да изстине леко, но трябва да продължава да си е доста топло. Добавете кашкавала и разбъркайте добре.

Едно по едно започнете да добавяте четири яйца, като всяко яйце трябва да се поеме от тестото и то да стане хомогенно, преди да се добави следващото. За първите две яйца може да използвате миксер, но след това продължете с дървена лъжица.

Тестото трябва да стане меко, но не течно и в никакъв случай твърдо. Може да ви се наложи да използвате част от петото яйце. Така че предварително си разбийте петото яйце и остатъка ще използвате за намазване преди печене.

Прехвърлете тестото в пош с широк, кръгъл накрайник и се шприцоват топки с около 3 см диаметър върху хартия за печене или още по-добре – силиконова тавичка за печене.

Загладете повърхността с четка с остатъка от петото яйце, като действате внимателно, без натиск.

Поръсете със семената, пармезана и може би малко черен пипер.

Пекат се на 200 градуса без вентилатор около 25 мин., но в моята фурна стават за около 45, като ги оставям вътре във фурната, след като съм я изключила, за да се изсушат още повече. Трябва да станат златисти като на снимките. Ако не са – продължете да ги печете.

Трябва напълно да изстинат върху решетка.

Не е нужно да са пръчици, може да ги направите и като хлебчета – перфектни за бургери!

DSCN8817


 

Росица Гърджелийска работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.