Защо от Дания се носи мирис на гнило

| от |

Автор : Весела Ангелова (http://marfieta.wordpress.com)

Нужно е цяло село, за да се отгледа едно дете.

Но да започна отначало. С няколко въпроса.

Защо смъртта на един жираф потресе толкова хора? В края на краищата, какво толкова? В природата жирафът пасе от листата на дърветата, лъвът яде жирафа, the circle of life и така нататък. От друга страна, в цивилизацията ежеминутно безчет глави добитък губят живота си в кланиците. А някакви хора, които иначе с наслада дъвчат пържолата си алангле, оревават света, защото някой някъде публично прострелял някакъв си Мариус.

37413

И какво толкова? Хайде да ревем за жирафа, докато милиони човешки същества гинат във войни, от глад и болести. Защо не ревем за прасетата и кокошките във фермите? Появиха се различни обяснения защо в Дания децата гледали спокойно разфасоването на доскорошния си любимец, както и твърдението, че – “парадоксално” – тази страна била смятана за рай за децата.

Бенгт Холст, директор на копенхагенския зоопарк, обяви, че децата получили урок по анатомия; датска журналистка обяснява, че то си било както в природата. Твърдят, че в Дания животът и смъртта се приемали различно и децата отрано трябвало да свикват с неизбежността на края; и въобще, всичко е цветя и рози.

Защо тогава светът настръхна? Същият този свят с пържолите алангле и фермите за прасета?

Много просто.

Първо, действието не се развива във ферма за месодайни животни, нито пък някоя лъвица си е осигурила обяда в африканската савана. Това става в зоологическа градина насред Копенхаген. Каква е разликата ли? Между зоологическата градина, саваната и свинекомплекса? Сериозно? И защо може да колим прасета, а жирафи – не? Добре, ще се върна на това.

Но преди това, второто. А именно, какво не научават децата от така предадения им нагледен урок?

Не научават, че лъвовете ядат жирафи – децата и без това си го знаят, както знаят и че лъвовете не се хранят със соеви гранули. Не получават и никакъв урок по анатомия. Защото просто наблюдават зрелище. И всъщност единственото „природно“ нещо, в което наистина се убеждават, ако въобще са имали някакви съмнения, е, че лъвът наистина яде месо. В случая от жираф.

И дотук с природата. В края на краищата в саваната никой не отстрелва жирафа и не го сервира удобно транжиран на лъва. И децата много добре осъзнават и това.

И така, стигнахме до третото. Уроците, които децата всъщност научават. Които не са свързани нито с анатомията на жирафите, нито с менюто на лъвовете, нито пък с приемането на смъртта като неизбежност. Всичко това е дрън-дрън.

Вместо това децата научават, че е съвсем в реда на нещата и дори е готино и забавно да убиеш просто ей така, без причина, за кеф. Просто да гръмнеш Мариус. И е много важно това, че жирафът има име. Давайки човешко име на някого, ти всъщност го признаваш за личност. Защото това не е просто някакъв жираф от копенхагенския зоопарк. Това е именно Мариус, същият онзи Мариус, чиито бебешки снимки въпросният зоопарк тиражираше, същия Мариус, който носеше печалби, докато беше малко сладко бебе със закръглената муцунка, която доверчиво буташе в ръката на гледача си, за да получи ръжен хляб, докато публиката примираше, разтапяше се и викаше „awwww“. Същия този Мариус, който епроизведен с пълното съзнание, че няма да е подходящ за оплождане и в един момент зоопаркът ще трябва да се отърве от него.

И този Мариус, който пораствайки започва да губи облика си на плюшена играчка и се превръща в голям жираф и следователно вече не е чак толкова забавен и сладък, може просто да бъде отстрелян. Защото вече не е интересен. А на негово място управата на зоопарка винаги може да произведе нещо друго. Или някой друг.

Това е много важен урок.

Децата научават от заслужаващите доверие възрастни, че практически няма разлика между живото създание и предмета. И в двата случая ако вече не са ти интересни, можеш да се отървеш от тях. Когато палавото малко кученце или котенце престане да изглежда като плюшена играчка, просто можем да го разкараме както намерим за добре и да си вземем нова плюшена играчка. Няма проблем да го удавим примерно. Или подпалим. За кеф.

Научиха и как се предава доверие. Как гледачите на Мариус, които би трябвало да се грижат за него и да го пазят да не му се случи нещо лошо, с пълно съзнание го примамиха, разстреляха го и нахраниха с него лъвовете. И децата разбраха, че това, освен дето е правилно, е и забавно.

Колкото до неизбежността на смъртта и прочее… Децата всъщност се научиха на пренебрежение към живота и неуважение към смъртта. Освен това усвоиха нагледно, че ненужната насилствена смърт е не много по-различна от (весело) цирково представление.

Което всъщност е голямата причина, поради която светът се потресе. Защото наистина е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете. Възмутените коментари почти във всички случаи питаха: защо убихте Мариус и защо го направихте пред децата?

Защото освен убийството на жирафчето мнозина видяха нагледно как тепърва развиващата се емпатия на децата беше екзекутирана и разчленена. Заради желанието на някакъв социопат с божествен комплекс.

Ето защо е неприемливо убийството на Мариус.

Като стана дума за социопати с божествен комплекс, директорът обясни, че Мариус всъщност не бил домашен любимец. И тук се връщам на свинефермите. Да, Мариус не беше домашен любимец, но не беше безименно теле, прасе или пиле, предназначено да свърши на нечия трапеза. Той беше роден и отгледан в зоопарк при това с идеята да се превърне в обществен любимец. А предназначението на зоопарковете поне доскоро не беше осигуряването на месо (а защо не и кожи от екзотични животни или слонски бивни?), а опазване на животните и грижа за тях. Именно затова точно толкова недопустима би била и публичната екзекуция в зоопарка и на прасето, и на телето, и на кокошката, наред със слона, носорога, жирафа или хипопотама.

Заради това, а и заради описаното по-горе. Защото е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете.

Факт е, че разрастващото се човечество има нужда от все повече храна. И е факт, че човечеството бавно и несигурно все пак еволюира. Хилядолетия са били необходими, за да надраснем робството, гладиаторските борби, горенето на еретици, варенето на престъпници във врящо олио и публичните екзекуции, които са били (а на места и още са) нещо като алтернативно забавление за масите, често с активното участие и на публиката. Не сме надраснали напълно всичко това, но поне се стараем. Стараем се и да се грижим по-добре за животните, предназначени да се превърнат в наша храна. След като още не сме измислили как да произвеждаме готови пържоли – което може би един ден наистина ще превърне прасетата, кравите и кокошките в по-екзотични обитатели на зоологическите градини от жирафите, слоновете и орангутаните, – поне няма нужда да проявяваме садизъм към тези, които ни пълнят чинията. И всъщност този урок би могъл да се предаде на децата.

А вместо това децата научиха, че… Че наистина няма нищо лошо да пребиваш тюленчета с бухалка, да избиваш делфини, за да докажеш мъжествеността си, да застреляш кротко пасящ си слон, за да се снимаш до трупа му и да се похвалиш във фейсбук и въобще да се държиш като пълен инфантил, чиято детска градина му е отесняла и който вече не се ограничава до късането на крилцата на мухите и си търси други, по-вълнуващи забавления.

“Реакцията на обществото е вид “диснификация”, тоест приравняване на всичко, което става в природата, до филмчетата на “Дисни”. Хората в общества, далеч от селския живот, третират животните като равноправни граждани. А за една аграрна нация като Дания това далеч не е така” бил казал Петер Сандое, професор по биоетика към университета в Копенхаген.

И тук стигам до щастливите датски деца.

Защото те сигурно наистина са щастливи. Защо да не бъдат? Не са ли били щастливи римлянчетата, които от трибуните са посочвали с палец кой да живее и кой да умре? И сигурно с дни са коментирали кървавия двубой, на който са били свидетели. Защото щастието е много тясно свързано с емпатията. И колкото по-опериран от емпатия е даден човек, толкова по-щастлив ще бъде. Защото не само, че чуждата болка и нередностите няма да му въздействат по никакъв начин, а може дори да му бъдат забавни. Защото хората, които намериха убийството на Мариус за отвратително, отдавна са разбрали, че не живеят в дисниевата версия на „Малката русалка“, а по-скоро обитават оригиналния й вариант, поради което искат да направят света по-добър. Защото ако бяха на менталното ниво на обитаващите световете на Дисни, тепърва трябваше да развиват емпатията си и разбирането за добро и зло, и станалото в зоопарка на Копенхаген нямаше чак толкова да ги потресе.

И се ужасиха, защото наистина е нужно цяло село, за да отгледа едно дете.

 
 

Първи кадър на Том Холанд като Спайдърмен

| от chronicle.bg |

Колкото и филми да сме гледали за Спайдърмен досега, напът сме да видим първия за Питър Паркър. В новия филм за супергероя с Том Холанд в главната роля ще проследим историята на Питър – момчето, което се превръща в Спайдърмен, докато живее обичайния си тийн живот.

За Холанд това не е екшън филм, а по-скоро история за момче, което се бори за това, да успее да заговори момиче, докато се опитва междувременно и да спаси града.

„Спайдърмен: Завръщане у дома“ ще се появи на екран през лятото на 2017-а.

 
 

Най-надценените актьори на 2016 г.

| от chronicle.bg |

2016 година беше година, пълна с филми, продължения, римейк версии. Как се отрази обаче тя на актьорите? Истината е, че мнозина от тях получават повече, отколкото са си изработили. Е, това със сигурност се дължи на дългогодишния им труд в предходните десетилетия.

Все пак Forbes събира на едно място звездите, които са получили през последната година колосални суми, за участието си в незначителни роли или в слаби филми, в които се появяват в по-малко от 2000 кадъра. А

ко се съотнесе това към боксофис успеха на филма, може да се сметне колко са получили тези звезди спрямо финансовите приходи на продукцията. Сметките включват последните три роли на актьорите от до средата на тази година.

Ето и тези, които са „най-надценени“ по отношение на заплащане.

 
 

Страх ни е повече от змии, отколкото от катастрофи

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо според Вас се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?

 
 

Китай покорява света с блокбастър и Мат Деймън

| от chronicle.bg, по BBC |

Въпреки дългогодишната традиция на Китай в киното, към момента страната не е произвеждала истински голям блокбастър. Това обаче е напът да се промени. „Великата китайска стена” е един от най-скъпите филми, снимани някога в Китай.

Живата легенда на китайското кино Джан Имоу режисира пищната лента, в която участват филмови икони като…Мат Деймън. Американската звезда има водеща роля във филма.

Мат Деймън играе чуждестранен наемник, който идва в Китай, за да краде барут. С това, че и персонажът му е чужденец се избягва въпросът за „избелването” на филмите.

Бюджетът на филма е най-малко 100 милиона долара – колаборация между САЩ и Китай. Сред приоритетите на китайското правителство е да разпространи по света културата си. Ако успее да развие филмовата си индустрия, страната ще развие и своята „мека сила”и да популяризира културата си така, както американските филми успяха да пренесат духа на Америка по света. Мат Деймън посочва, че нито за момент не е приемал филма като пропаганден инструмент.

„”Мисля, че светът ни е много по-добро място, когато говорим един с друг и работим заедно, и правим изкуство заедно”, казва той.

Джан Имоу, който е запознат много добре с политическите ограничения пред изкуството в САЩ, казва, че Холивуд също има своите рестрикции.

„Това е система, основата върху продуценти и компании. Доколкото става дума за креативност, не мисля, че има 100% свобода за който и да е режисьор по света. Работата на режисьора е да даде най-доброто от себе си в ситуация на ограничения”, казва той.

мат деймън великата китайска стена