Защо антиевропейските популисти няма да спечелят европейските избори

| от |

Статията е публикувана в рубриката „Големият дебат“ на агенция „Ройтерс“. Оригиналното заглавие е Why the „anti-European populists“ won’t win big in the European elections. Авторът й Кас Мъд е гост професор в Университета в Джорджия, САЩ. Автор е на книгата Populist Radical Right Parties in Europe“ (2007) и редактор на Populism in Europe and Latin America: Corrective or Threat for Democracy?“ (2012).

От месеци европейските политици ни предупреждават за предстоящите избори за Европейски парламент (ЕП), които ще се проведат през май във всички 28 страни членки. Председателят на Европейската комисия Жозе Барозу наскоро прогнозира “ фестивал на неоснователните упреци срещу Европа“, от който ще последва „възход на екстремизма от крайната десница и от крайната левица” в целия ЕС.

Придържайки се към тези политически послания, медиите публикуват безброй статии, редакционни коментари и мнения за предстоящия европейски апокалипсис.

Повечето от тези истории се отнасят изключително до възхода на дясното крило на френския Национален фронт (FN), под ръководството на новия му лидер Марин Льо Пен, твърдейки, че растящата популярност на нейната партия върви в унисон с други крайни националистически партии в цяла Европа. В допълнение, както често се случва в европейската политика, много статии и коментари включват и препратки към Великата депресия от 1930 г. и връщането на фашизма.

Малко от тези публикации се спират на точната електорална тежест на „антиевропейските популисти “ –  политическа конструкция, чийто кръстник е проевропейски настроеният елит, и която е събирателно за крайнолеви, крайнодесни, популистки и твърди евроскептични партии. Редакционните статии подчертават, че “ ширещия се десен популизъм “ ще превърне анти-европейците във важни играчи в новия ЕП. Повечето от тези коментатори вярват, че антиевропейският стан ще наброява между една четвърт и една трета от всички 766 места в ЕП. Какъвто и да е точният им брой, мнозина се опасяват от американски сценарий, при който „Европейското чаено парти“ би могло да разтури парламента и по този начин и ЕС.

Тези прогнози обаче са силно нереалистични 
и рядко са подплатени с логика. Моите собствени очаквания, основаващи се до голяма степен на резултатите от последните национални избори и коригирани според последните проучвания на общественото мнение, показват по-скоро малък успех. Крайнодесните партии вероятно ще спечелят само около 40 места, което е по-малко от 44-те, взети на европейските избори през 2009 г. В сметката не слагам някои партии като Фините и Британската партия на независимостта (UKIP) – аморфна група от  „антиевропейски популисти“, които някои коментатори погрешно причисляват към крайнодесните. Всички тези партии, които по-често се противопоставят една на друга, отколкото на ЕС, ще спечелят около 125 места (16%), срещу 92-те, които държат сега. Това е значително увеличение от приблизително една трета, но почти 20 места идват само от едно място – от италианското движение „Пет звезди” (M5S), което е най -малко евроскептичното в целия този пъстър екипаж.

marine-le-pen3

Защо прогнозите на крайната десница са толкова грешни?

Отчасти, защото са резултат от погрешното допускане, че икономическите кризи водят до големи предизборни резултати за антисистемните партии. Тази теория се основава на специфичния случай на Ваймар, Германия, където нацистката партия на Адолф Хитлер спечели огромна победа по време на Голямата депресия и влезе в коалиционно правителство, което сложи край на демократичното управление. Ваймар обаче е по-скоро изключение.

Има поне четири взаимосвързани причини, поради които крайната десница няма да спечели европейските избори през 2014 година.

Първо, икономическите кризи не водят автоматично до увеличаване на подкрепата за крайно десните и други антисистемни партии. Едно скорошно проучване за подкрепата за крайно десните партии по време на Голямата депресия, показа, че ефектът от икономическата криза е най-силен в държави с относително кратка демократична история, със съществуващи екстремистки партии и с избирателни системи с ниски прагове на за парламентарно представителство.Такава перфектна буря съществува само в няколко европейски държави, сред които Гърция.

На второ място, предишните европейски избори бяха проведени в условия на криза. Следователно, изборите през 2009 г. се състояха в икономически и политически обстоятелства, подобни на това, което преживява Европа днес. Така че е малко вероятно избирателите, въпреки че плановете за спасение на закъсали икономики, доведоха до увеличаване на недоволството, да дадат драстично по-голяма подкрепа за крайната десница, отколкото преди четири години.

Трето, антиевропейски настроените популисти се нуждаят от много по-надеждна политическа партия, която да изразява убедително крайния им евроскептицизъм, отколкото това се прави от някои от основните политически партии, като например британската Консервативна партия. Крайнодесните най-успешно биха се справили с тази задача, но само в 12 от 28-те страни членки на ЕС в момента имат в парламентите си такава партията. Представителството в крайната левица и сред останалите антиевропейски настроени популисти, е дори още по-неубедително.

Четвърто и последно, повечето от силни крайнодесни и антиевропейски популистки партии  съществуват в по-малките страни членки на ЕС, които имат ограничен брой места в ЕП. Германия ( 97 евродепутати ) няма истинска крайната десница (ДНП се бори с банкрута и с вътрешни дрязги) и само една, все още не тествана в избори евроскептична партия. Италия ( 73 евродепутати ) има само една регионална крайнодясна партия – Северната лига, която наскоро загуби доверие заради скандали. Умерената евроскептична популистка партия M5S, която вероятно ще спечели 20 места, ще е основният виновник за общото увеличение в антиевропейски настроените популисти в Европарламента. Британската национална партия, която постигна най-добрия резултат в изборите през 2009 г. във Великобритания,е отслабена от вътрешни борби и финансови проблеми. Въпреки цялото внимание на медиите,UKIP едва ли ще може да повтори, да не говорим да добави гласове към рекорда си от 16,5%  през 2009 година. Испания (с  54 евродепутати ) и Полша ( 51) нямат нито силна крайно дясна партия, нито сериозна антиевропейска партия.

Франция (74) е единствената голяма държава-членка на ЕС със силна и популярна крайната десница, която вероятно ще събере почти 50 процента от всички крайнодесни места в следващия парламент. Франция е по-скоро изключение, отколкото правило. Затова и много от изводите, които се базират на успеха на Националния фронт, са също толкова заблуждаващи, колкото и историческите връзки, градени с нацистката партия във Ваймар. Очаквайте скромни резултати от крайната десница през май.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Wizz air започва полети от Варна до Тел Авив

| от CHR Aero |

Нискотарифната авиокомпания Wizz air обяви нова линия между Варна и Тел Авив, Израел.

Полетите ще стартират на 21 юли и ще се изпълняват 3 пъти седмично.

Airbus A320 на компанията ще излита от Варна в 12:50 ч. и ще каца в Тел Авив в 15:10 ч. Обратният полет е в 16:00 ч и каца във Варна в 18:30 ч. Цените на билетите започват от 49,99 лв. в едната посока.

С този полет дестинациите на Wizz от Варна стават общо 8.

Преди месец компанията обяви 5 нови дестинации, до които ще започне да лети от 21 юли – Дортмунд, Мюнхен, Ларнака, Милано и Айднховен. Те допълват съществуващите полети от Варна до София и Лондон.

 
 

Bulgaria Air пуска промоционални билети в 4 посоки

| от chronicle.bg |

Bulgaria Air  започва зимна кампания с полети на специални цени до Рим, Мадрид, Лондон и Прага.

До 20 януари националният превозвач предлага двупосочни самолетни билети от София до Рим от 86 евро. Пътуването до Лондон и обратно е на цена от 139 евро с билети, закупени до 31 януари. До 23 януари авиокомпанията предлага двупосочни самолетни билети до испанската столица Мадрид на крайна цена от 129 евро.

В момента тече и кампания на Bulgaria Air за пътуване до Прага. До 22 януари двупосочните самолетни билети от София до чешката столица се предлагат на цени от 164 евро и ще могат да се използват до 31 март.

Полетите до изброените четири дестинации са на атрактивни цени и за пасажерите от Варна, като са осигурени удобни трансфери през София.

В цената на всички самолетни билети на Bulgaria Air се включват летищни такси, чекиран багаж до 23 кг и ръчен до 10 кг, кетъринг на борда, безплатен избор на място в самолета и чек-ин.

Подробности за полетите, цените на билетите и резервации можете да намерите на уебсайта на авиокомпанията. 

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“