Забравените часове на един друг Лондон

| от | |

Статията е написана от Николай Николов и е публикувана в списание Interact, английският ѝ оригинал можете да видите тук : The (forgotten) Hours of an other London, а специално за chronicle.bg българският ѝ превод.

Помните ли онази така пленителна книга на Вирджиния Улф – Г-жа Далауей? Тя започва с незабравимите за мен думи, “Г-жа Далауей каза, че сама ще отиде за цветята” и постепенно придърпва читателя в същността на онзи Лондон от 20-те години.

London Rain. 1903

Ако един ден имате възможността да се доближите до микрокосмоса на онова английско общество описано в книгата, бихте могли да проследите стъпките на отделните герои, чиято същност е така нежно и меко начертана от натрапващия се Лондонски градски пейзаж. Все пак, картината проникваща в политическата етнография на града, и чрез нея, в рефлексивността на само-съзнанията на отделните герои, е много точна и конкретна. Тя се основава дълбока връзка на раздвоение и разделение между официалната власт и авангардa; между нормалното и ненормалното; между разумът и лудостта. Ние се привързваме към дребно-буржозната чувствителност и усилените емоции за самоомраза на Клариса Далауей и ги противопоставяме с авторитарната психиатрична дисциплина и нейната връзка с травмираният от Войната (д)войник на Клариса – Септимус Уорен Смит. Тези съпоставки, същността на героите, Лондон като платформа за тяхните действия, правят книгата една от най-точните и безкомпромисни критики на британската култура и идентичност. Въпреки това, тази критики остава незавършена и ограничена.

Тук искам да Ви предложа една по-различна идентичност на Лондон, която е загубена в мъглата на властващите дискурси от миналото. Добре познат факт е, че за много писатели, формирането на разказ или наратив за дадено място и пространство често придобива острo политическо измерение; или по думите на Джон Фрийман “става дума за олицетворение и осветяване на една друга история и усещате, които до този момент са останали невидими и са били изключени от историята”. Става дума за създаването на език, на археология на един свят и субективност, които до този момент са останали безмълвни.

И така, аз реших сам да пресъздам подобна мислима карта на Лондон, обръщайки погледа си на изток от сентиментите на Г-жа Далауей. Започнах от шосето Бетнал Грйин. Докато се заглеждах в малките улички от ляво и дясно, аз усетих нахлуването на внезапен спомен за един друг свят. Преди само сто и тридесет години, тези улички и малки капилярчета на шосето Бетнал Грйин са били дом на един от най-големите имигрантски вълни (най-вече на руски евреи) и са сформирали най-бедния лондонски квартал.

Всъщност, на няколко улици по-надолу, където днес се намира сградата London Fruit and Wool Exchange, е и местото, където някога е била улицата Дорсет – най-опасната и известна със своята мръсотия улица в историята на Лондон. В една статия написана за вестника – Daily Mail - през 1901 година, улицата Дорсет е описана така:

Тук намираме място, което се хвали с поне един опит за убийство на месец, с убийство във всяка къща, и с поне една къща, в която е имало убийство във всяка стая. По правило, полицаите ходят там по двойки. Глад дебне из малките улички, докато утрешните престъпници се заформят там днес.

Тази забравена улица, този забравен свят на проституция, беднотия, епидемии на едра шарка и смърт е само на тридесет минутна разходка от маршрута на героите от Г-жа Далауей; освен това, не повече от петнайсет години разделя животите на отделните субекти. Това, което е наистина впечатляващо е, че една голяма част от света описан в Г-жа Далауей е останал непокътнат и до ден днешен: Биг Бен е все още тук да напомня за наближаващата ни смърт, за отминалите години. Ние все още се борим със същите екзистенциални кризи тогава присъщи за средните класи; всички от тях свързани с (липса на) чувство за принадлежност, сексуалност, и т.н. Днес се намираме там, където винаги сме били. Но стъпиш ли извън невидимата бариера и изведнъж се озоваваш в свят на непознатото, живееш и съществуваш в паралелна реалност на тази история, която ние така често приемаме като даденост. Озоваваш се в историята на хаоса, безумието, липсата на хигиена, демографски контрол, деспотизъм, и робуване. История погребана точно тук, под сградата на лондонския Fruit and Wool Exchange.

Всички сме чували за митологията обвързана с Джак Изкормвача и само няколко метра от невидимата улица Дорсет, на мен тази митология мигновено се припомня, защото виждам пред себе си известната кръчма ‘Ten Bells [Десет Кегли]’, доскоро известния със старото си име ‘Джак Изкормвача’. Това име е променено след като се е стигнало до съгласие, че не е редно кръчма да носи името на сериен убиец. Но зад това решение човек може да открие много повече – промяната на името е вид заглушаване на реалността и локалността на цялостен исторически дискурс. Джак и градът, в който той свободно се е движил може и да изглеждат митически или въображаема от нашата гледна точка, въпреки че те са съществували като пряко отражение на социалните условия в един Лондон, който никога не сме познавали.

Лондон, в началото на 20-ти век представлява битка между лудостта и разума – между реда и хаоса, модерността и античността. Последния напън на индустриалната революция чрез градско преустройство.

Реших да не влизам в кръчмата на Джак и продължих на изток по шосето Уайтчапъл, постепенно наближавайки мислимите граници на квартала Бетнал Грийн.

Докато пиша това, аз седя във вече известната кръчма ‘Blind Beggar [Слепият Просяк]’, което представлява архитектура напомняща за прогресивното развитие през годините, както и за скритите схизми и разцепления на съответната историческа последователност. Цитирам известната балада със същото име – Слепият Просяк,

“Моят баща,” каза тя, “ще бъде видим,

мръсният просяк от Бетнал Грийн,

който всеки ден там седи и проси;

той е милият баща на хубавата Беси,”

Тази балада разказва историята на мъж загубил зрението си в Битката за Евършам през 1265 година, и е съживена от книгата на Перси – Реликвите на Древната Английска Поезияпубликувана през 1765-та година. Точно 400 години след битката и точно 200 години преди едноименната кръчма да придобие славата си.

Тази кръчма, съответно, служи като символичното начало на един друг изключително интересен момент в историята на Лондон. През 1966-та година, гангстерите на име Близнаците Крей хладнокръвно убиват Джордж Корнел пред кръчмата и въпреки множеството свидетели, никой не проговаря и престъплението остава безнаказано. Тази случка ражда и десетилетието на организираната престъпност. Тази кръчма, през далечната 1966-та, отбелязва годината на недосегаемите. Тя е символична симбиоза между беззаконието властващо в началото на века и примамливия жар на модерния капитализъм.

Днес тази кръчма е поредната забележителност, реновирана и съдържаща приемлива селекция от бири. Хората не ходят там за да си спомнят за Близнаците и тяхното съществуване, а да се отдалечат и забравят тези времена. Тяхната идентичност и реалност остават като холивудски мит за нас.

Така както тази неизбежна аристократичност и висококласност, която се усеща у Г-жа Далауей най-често се използва като ориентир за времената след Първата Световна Война, мисля, че всички ще се съгласим, че спокойно можем да кажем, че Бийтълс и Стоунс са еквивалентният ориентир за 60-те години и нарастващата пропаст между поколенията. За мен Лондон през 60-те представлява млад Мик Джагър подлудяващ публиката на малък, задимен бар със стари блус парчета на Мъди Уатърс.

Montauk, 1975 — Mick Jagger, Catherine Deneuve, Andy Warhol

Никой не си представя сценарий наподобяващ нещо между живота на Франк Синатра и Кръсникът, в което мъже с черни костюми се събират в западен Лондон да слушат джаз и да си приказват с другите известни гангстери. Не – образецът винаги е бил – секс, наркотици и рок’н’рол – нали така? Е, явно, не е било точно така. Позволете ми да цитирам един от спомените на Рони Крей от автобиографичната му книга Моята История:

Това бяха най-хубавите ни година. Наричаха ги годините на суинга. Бийтълс и Ролинг Стоунс владееха поп музиката, улицата Карнаби владееше модния свят… а аз и брат ми владеехме Лондон. Бяхме недосегаеми.

Ние владеехме Лондон… Но чий Лондон? Кой владее града днес? Търсейки пътят из улиците назад във времето непрекъснато осъзнавам дълбокия и репресивен разрез между време и пространство. Времето откъсва пространството от миналите му функции, налага му нови, властващи идентичности. Давам пример: районът, в който се разхождам днес е район на: студентски живот, ексцентрични и красиво облечени млади (и не толкова млади) хора, и разбира се, етническо многообразие. Участвайки в градския пейзаж около мен, опитвайки се да запаметя всеки един детайл и въпреки това, единственото нещо, което виждам е как, всъщност, улиците, магазините, сградите изцяло отразяват тези лица – те са микрокосмоси на тези доминиращи идентичности. И все пак, ние продължаваме да помним Стоунс, защото те винаги ще са на мода. Някъде по пътя обаче, ние забравихме кубинските цигари и каскетите и оставихме годините на суинга за историците. Във тази непоследователност на градската тъкан, човек може мигновено да усети тези дискурси, които от години са заглушени.

И така, скъпи читатели, надявам се, че тези няколко реда са отнесли въображението Ви на изток от така самосъжалителното решение на Г-жа Далоуей сама да се оправя с цветята и назад във времето, преди да сме имали възможността да чуем ‘Sympathy of the Devil’.

Опитах се да илюстрирам скромна археология на уникалното потекло на другите истории скрити под цимента в Лондон. Те са част от един свят, от който ние завинаги ще останем откъснати; свят завинаги погребан под сградата на Fruit and Wool Exchange. И така, подготвяйки се (най-накрая) да напусна кръчмата на слепия просяк, осъзнавам иронията докато съм постепенно примамен отново да се върна по пътеката на история, която вече е невидима. От Джак до Близнаците и обратно през Балада Ви представях една приказка на забравените часове на един друг Лондон.

 
 

Боб Дилън тръгва на турне през пролетта

| от chronicle.bg |

Музикантът Боб Дилън няма да присъства на церемония по връчване на Нобеловите награди, която се състои днес в Стоххолм. Той обаче ще се завърне в Европа през 2017-а година за турне.

Музикантът ще посети Великобритания заедно с групата си през пролетта на следващата година. Шестневното му турне през май ще започне в Кардиф и ще продължи в Борнемут, Нотингам, Глазгоу, Ливърпул и Лондон.

Дилън издаде 27-ия си албум „Fallen Angels“ през май тази година.  Публикувани бяха също книгата му „Утъпканата пътека“ и книга с негови текстове на песни, озаглавена „Текстове на песни: 1961 – 2012″.

 
 

Ние тая песен сме я слушали

| от |

Стига сме се възмущавали от Гери-Никол и нейните турбохитове. Тая песен сме я слушали и не само сме я слушали, ами и сме й трошили пръсти, пили сме на нея и сме били с юмрук по масата. Гери-Никол повтаря титани на поп-шока. Титани, които не се стесняват. Къде е тръгнала 18-годишната дива с едни задни части само! Това е скромност граничеща с немотия. Отмести се, мила Гери-Никол, и направи място на хората, които откриха топлата вода.

Започваме силно с една песен на 100 кила преди с Криско да запеят че са „на хип хопа дрийм тийма, шмъркаме кока в Джим Бийма“ (Из Криско и 100 Кила – Остани за обяд). Става въпрос за песента П**ки по масата, в която можем да чуем:

„Раста крий се в храс, скришум пишим фас,
с жан тонко фас, п**ката кваз
занимавам се с п**ки мънички,
мажа се с крем против гъбички.
А ти лекувай си трипера шото тука почва припева.“

И след това наистина започва припева, където става познатото и предполагано мазало.

Рапът е ясен, нека заорем надълбоко в грешното творчество. Кой е слушал Изумруд? Емблематични мъже. Веднъж празнуваха рожден ден на своя приятелка в едно караоке в Студентки град и изпяха няколко парчета. Незабравима вечер. Една от техните песни директно минава покрай Гери-Николовата:

„В сладкарница Малинка

с тебе бяхме дваминка,

а навънка дъждът ромоли.

Аз си пия кафето,

тя ме бара за дупето

и се прави на „яж ми гъза“.

Красиво е.


Така нареченият Светльо от Хиподил с така наречените Легенди също имат хубава песен за маса. За маса, а аз бих добавил и за креват. Хайде всички заедно:

„Гъза ме боли,

боли ме гъза.

Повече няма да пия, защото

боли ме гъза.“

 


Няма да има откъс от текста на следващата песен, защото е прекалена. Става въпрос за Стоян, който докарва беля, барайки в стопанството.

 


С какво помним 1998 година? С песента на Румяна – Чук-Чук, нали.

„Чук – чука, чук, чук, чук!

Хайде, скъпи, идвай тук!

Чук – чука, чук, чук, чук!

Да не ида аз при друг!“

Между другото, Гери-Никол е родена през 1998.

 


Дано четете тази статия в прилично време, защото сега ще ви се допие.

„Що не си свалиш фланелката моряшка,

а аз ще ти покажа мойта синя прашка.

Ти и без това със поглед ми събличаш,

но да знаеш, че след мене гол ще тичаш.“

 


Последната песен е логическо продължение на предната. В нея лирическият герой задава въпрос.

 

 

Искате ли бис? Добре – последната песен в плейлиста ни „1000 песни като новата на Гери-Никол“ е авторство на най-добрия аренби изпълнител в България Върбан Тодоров – Бичето. Както би казал Тома Спространов: „Следващата песен е Ай кам фром дъ вилидж, Идем от село“

 

 
 

Тъмнокожа моделка имитира традиционни модни кадри

| от chronicle.bg |

Не само Холивуд има проблем с липсата на разнообразие за предлаганите роли, заради което лица с различни черти или по-напреднала възраст се оказват без работа. Оказва се, че подобен проблем има и в света на модата. По тази причина африканският модел Деде Хауърд пресъздава култови модни кадри на големи компании. Тя обаче поставя всички известни снимки пред „черното огледало“, което им дава различен прочит.

„Всеки ден сме бомбардирани с ярки реклами, билбордове и телевизионни реклами, които се опитват да ни вдъхновят да купим продуктите, които излизат на пазара. Нещо, което винаги ме е притеснявало, когато гледаме тези реклами е, че рядко на тях виждаме тъмнокожа жена. Когато бях момиче, винаги се чудех защо големи брандове като Gucci, Chanel, Luis Vuitton, Guess и много други рядко използват тъмнокожи модели? И ако го правят, много малък процент тъмнокожи модели успяват да пробият, но групата им остава до голяма степен без промяна в дълъг период от време“, пише тя в сайта си.

Според нея повече видимост на хората от „всички раси, независимо дали са бели, черни, азиатци, латиноси и др.“ ще помогне на всички да повярваме в потенциала си. Тя отбелязва още, че тъмнокожите рядко са представяни в добра светлина в медиите, но за сметка на това безброй пъти се съобщава за застрелването или ареста на поредния тъмнокож.

Вижте интерпретациите на Деде на модни кадри, в които се бори със стереотипите.

 

 
 

Страх ни е повече от змии, отколкото от катастрофи

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо според Вас се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?