Забравените часове на един друг Лондон

| от | |

Статията е написана от Николай Николов и е публикувана в списание Interact, английският ѝ оригинал можете да видите тук : The (forgotten) Hours of an other London, а специално за chronicle.bg българският ѝ превод.

Помните ли онази така пленителна книга на Вирджиния Улф – Г-жа Далауей? Тя започва с незабравимите за мен думи, “Г-жа Далауей каза, че сама ще отиде за цветята” и постепенно придърпва читателя в същността на онзи Лондон от 20-те години.

London Rain. 1903

Ако един ден имате възможността да се доближите до микрокосмоса на онова английско общество описано в книгата, бихте могли да проследите стъпките на отделните герои, чиято същност е така нежно и меко начертана от натрапващия се Лондонски градски пейзаж. Все пак, картината проникваща в политическата етнография на града, и чрез нея, в рефлексивността на само-съзнанията на отделните герои, е много точна и конкретна. Тя се основава дълбока връзка на раздвоение и разделение между официалната власт и авангардa; между нормалното и ненормалното; между разумът и лудостта. Ние се привързваме към дребно-буржозната чувствителност и усилените емоции за самоомраза на Клариса Далауей и ги противопоставяме с авторитарната психиатрична дисциплина и нейната връзка с травмираният от Войната (д)войник на Клариса – Септимус Уорен Смит. Тези съпоставки, същността на героите, Лондон като платформа за тяхните действия, правят книгата една от най-точните и безкомпромисни критики на британската култура и идентичност. Въпреки това, тази критики остава незавършена и ограничена.

Тук искам да Ви предложа една по-различна идентичност на Лондон, която е загубена в мъглата на властващите дискурси от миналото. Добре познат факт е, че за много писатели, формирането на разказ или наратив за дадено място и пространство често придобива острo политическо измерение; или по думите на Джон Фрийман “става дума за олицетворение и осветяване на една друга история и усещате, които до този момент са останали невидими и са били изключени от историята”. Става дума за създаването на език, на археология на един свят и субективност, които до този момент са останали безмълвни.

И така, аз реших сам да пресъздам подобна мислима карта на Лондон, обръщайки погледа си на изток от сентиментите на Г-жа Далауей. Започнах от шосето Бетнал Грйин. Докато се заглеждах в малките улички от ляво и дясно, аз усетих нахлуването на внезапен спомен за един друг свят. Преди само сто и тридесет години, тези улички и малки капилярчета на шосето Бетнал Грйин са били дом на един от най-големите имигрантски вълни (най-вече на руски евреи) и са сформирали най-бедния лондонски квартал.

Всъщност, на няколко улици по-надолу, където днес се намира сградата London Fruit and Wool Exchange, е и местото, където някога е била улицата Дорсет – най-опасната и известна със своята мръсотия улица в историята на Лондон. В една статия написана за вестника – Daily Mail - през 1901 година, улицата Дорсет е описана така:

Тук намираме място, което се хвали с поне един опит за убийство на месец, с убийство във всяка къща, и с поне една къща, в която е имало убийство във всяка стая. По правило, полицаите ходят там по двойки. Глад дебне из малките улички, докато утрешните престъпници се заформят там днес.

Тази забравена улица, този забравен свят на проституция, беднотия, епидемии на едра шарка и смърт е само на тридесет минутна разходка от маршрута на героите от Г-жа Далауей; освен това, не повече от петнайсет години разделя животите на отделните субекти. Това, което е наистина впечатляващо е, че една голяма част от света описан в Г-жа Далауей е останал непокътнат и до ден днешен: Биг Бен е все още тук да напомня за наближаващата ни смърт, за отминалите години. Ние все още се борим със същите екзистенциални кризи тогава присъщи за средните класи; всички от тях свързани с (липса на) чувство за принадлежност, сексуалност, и т.н. Днес се намираме там, където винаги сме били. Но стъпиш ли извън невидимата бариера и изведнъж се озоваваш в свят на непознатото, живееш и съществуваш в паралелна реалност на тази история, която ние така често приемаме като даденост. Озоваваш се в историята на хаоса, безумието, липсата на хигиена, демографски контрол, деспотизъм, и робуване. История погребана точно тук, под сградата на лондонския Fruit and Wool Exchange.

Всички сме чували за митологията обвързана с Джак Изкормвача и само няколко метра от невидимата улица Дорсет, на мен тази митология мигновено се припомня, защото виждам пред себе си известната кръчма ‘Ten Bells [Десет Кегли]’, доскоро известния със старото си име ‘Джак Изкормвача’. Това име е променено след като се е стигнало до съгласие, че не е редно кръчма да носи името на сериен убиец. Но зад това решение човек може да открие много повече – промяната на името е вид заглушаване на реалността и локалността на цялостен исторически дискурс. Джак и градът, в който той свободно се е движил може и да изглеждат митически или въображаема от нашата гледна точка, въпреки че те са съществували като пряко отражение на социалните условия в един Лондон, който никога не сме познавали.

Лондон, в началото на 20-ти век представлява битка между лудостта и разума – между реда и хаоса, модерността и античността. Последния напън на индустриалната революция чрез градско преустройство.

Реших да не влизам в кръчмата на Джак и продължих на изток по шосето Уайтчапъл, постепенно наближавайки мислимите граници на квартала Бетнал Грийн.

Докато пиша това, аз седя във вече известната кръчма ‘Blind Beggar [Слепият Просяк]’, което представлява архитектура напомняща за прогресивното развитие през годините, както и за скритите схизми и разцепления на съответната историческа последователност. Цитирам известната балада със същото име – Слепият Просяк,

“Моят баща,” каза тя, “ще бъде видим,

мръсният просяк от Бетнал Грийн,

който всеки ден там седи и проси;

той е милият баща на хубавата Беси,”

Тази балада разказва историята на мъж загубил зрението си в Битката за Евършам през 1265 година, и е съживена от книгата на Перси – Реликвите на Древната Английска Поезияпубликувана през 1765-та година. Точно 400 години след битката и точно 200 години преди едноименната кръчма да придобие славата си.

Тази кръчма, съответно, служи като символичното начало на един друг изключително интересен момент в историята на Лондон. През 1966-та година, гангстерите на име Близнаците Крей хладнокръвно убиват Джордж Корнел пред кръчмата и въпреки множеството свидетели, никой не проговаря и престъплението остава безнаказано. Тази случка ражда и десетилетието на организираната престъпност. Тази кръчма, през далечната 1966-та, отбелязва годината на недосегаемите. Тя е символична симбиоза между беззаконието властващо в началото на века и примамливия жар на модерния капитализъм.

Днес тази кръчма е поредната забележителност, реновирана и съдържаща приемлива селекция от бири. Хората не ходят там за да си спомнят за Близнаците и тяхното съществуване, а да се отдалечат и забравят тези времена. Тяхната идентичност и реалност остават като холивудски мит за нас.

Така както тази неизбежна аристократичност и висококласност, която се усеща у Г-жа Далауей най-често се използва като ориентир за времената след Първата Световна Война, мисля, че всички ще се съгласим, че спокойно можем да кажем, че Бийтълс и Стоунс са еквивалентният ориентир за 60-те години и нарастващата пропаст между поколенията. За мен Лондон през 60-те представлява млад Мик Джагър подлудяващ публиката на малък, задимен бар със стари блус парчета на Мъди Уатърс.

Montauk, 1975 — Mick Jagger, Catherine Deneuve, Andy Warhol

Никой не си представя сценарий наподобяващ нещо между живота на Франк Синатра и Кръсникът, в което мъже с черни костюми се събират в западен Лондон да слушат джаз и да си приказват с другите известни гангстери. Не – образецът винаги е бил – секс, наркотици и рок’н’рол – нали така? Е, явно, не е било точно така. Позволете ми да цитирам един от спомените на Рони Крей от автобиографичната му книга Моята История:

Това бяха най-хубавите ни година. Наричаха ги годините на суинга. Бийтълс и Ролинг Стоунс владееха поп музиката, улицата Карнаби владееше модния свят… а аз и брат ми владеехме Лондон. Бяхме недосегаеми.

Ние владеехме Лондон… Но чий Лондон? Кой владее града днес? Търсейки пътят из улиците назад във времето непрекъснато осъзнавам дълбокия и репресивен разрез между време и пространство. Времето откъсва пространството от миналите му функции, налага му нови, властващи идентичности. Давам пример: районът, в който се разхождам днес е район на: студентски живот, ексцентрични и красиво облечени млади (и не толкова млади) хора, и разбира се, етническо многообразие. Участвайки в градския пейзаж около мен, опитвайки се да запаметя всеки един детайл и въпреки това, единственото нещо, което виждам е как, всъщност, улиците, магазините, сградите изцяло отразяват тези лица – те са микрокосмоси на тези доминиращи идентичности. И все пак, ние продължаваме да помним Стоунс, защото те винаги ще са на мода. Някъде по пътя обаче, ние забравихме кубинските цигари и каскетите и оставихме годините на суинга за историците. Във тази непоследователност на градската тъкан, човек може мигновено да усети тези дискурси, които от години са заглушени.

И така, скъпи читатели, надявам се, че тези няколко реда са отнесли въображението Ви на изток от така самосъжалителното решение на Г-жа Далоуей сама да се оправя с цветята и назад във времето, преди да сме имали възможността да чуем ‘Sympathy of the Devil’.

Опитах се да илюстрирам скромна археология на уникалното потекло на другите истории скрити под цимента в Лондон. Те са част от един свят, от който ние завинаги ще останем откъснати; свят завинаги погребан под сградата на Fruit and Wool Exchange. И така, подготвяйки се (най-накрая) да напусна кръчмата на слепия просяк, осъзнавам иронията докато съм постепенно примамен отново да се върна по пътеката на история, която вече е невидима. От Джак до Близнаците и обратно през Балада Ви представях една приказка на забравените часове на един друг Лондон.

 
 

На късмет от София до фестивала в Кан

| от Спонсорирано съдържание |

Вие сте на фестивала в Кан.

Разхождате се из хотела си и а! – пред Вас изскача режисьорът Педро Алмодовар. Тъкмо да му кажете „здрасти“ и усещате парфюма на номинираната за „Оскар“ Изабел Юпер, която Ви подминава с царствена усмивка. Селфи тук, селфи там. Преди да се събудите, оказва се, че това е истина. Вие реално се разхождате из хотела си в Кан, докато трае международният кинофестивал – едно от най-престижните филмови събития в света.

За втора поредна година Mastercard предоставя на двама души от България възможност да бъдат не пред компютъра си, а в Кан, докато тече фестивалът. Избраните ще отседнат в един от хотелите, в които са настанени хора от киноиндустрията. Това дава шанс да срещнете на живо любим режисьор или актьор. Освен това за вас ще се погрижат професионални гримьор, фризьор, стилист.

Предложението включва победителите да бъдат придружени от любим човек.

За да участвате в надпреварата за безценното преживяване, трябва да сте направили безконтактни плащания с карта Mastercard в магазини dm на минимална стойност от 35 лв. в промоционалния период от 9 март до 9 април 2017 г. и да регистрирате бележките от ПОС трансакциите на страницата на Mastercard. Така, от една страна, с безконтактната трансакция сте заплатили бързо, удобно и сигурно, а от друга – се включвате в играта за награда.

Освен двете големи награди, които предвиждат пътуване до Кан, има и още 100 награди. Те са ваучери за два билета за прожекция по избор в салоните на Кино „Арена“ в цялата страна.

кан фестивала в кан, mastercard

 
 

Може ли човек да бъде щастлив?

| от Спонсорирано съдържание |

Френският философ, социолог и човек Филип Льоноар разкрива пред читателя необятния свят на трима от най-проникновените духовни учители, а именно Сократ, Иисус и Буда.

„Ученията на Буда, Сократ и Иисус са преминали през вековете и хилядолетията, безд аостареятилиотживеятвреметоси. Товасеобясняваповсякавероятност с образцовияхарактернатехнияживот, с дълбоконоваторскиядухнатяхнатамисъл в сравнение с господстващите в съответнатаепохапредстави и с универсалнияобхватнатехнитепослания.

В началните страници писателят удря читателите с едни от най-страшните въпроси. Тези за смисъла, величието, осъзнаването и онова, което е вътре във всеки от нас. „Криза“ от старогръцки означава преценка, решение…нещата, които другите трябва да решат. И именно това е един от най-трудните баланси, с които трябва да се справим в битието си. Защото нима някой отрича факта, че самото решение понякога не е толкова трудно за вземане, но се изисква мъдрост и търпение после да се живее с последиците от него.

Филип Льоноар проследява и сравнява митовете, произхода на легендите и фактите, в които са забулени пътищата на Сократ, Иисус и Буда.  С невероятно прецизно и увлекателно слово той се отърква о мисълта на всеки един от тях и ни въвлича в неподозираните дълбини на умовете ни.

човек

„Може ли човек да е щастлив и да живее в хармония с ближните си в цивилизация, построена изцяло върху „притежанието“? “

Съществува една едничка добродетел, по-важна и от справедливостта. Любовта. Любовта и страданието. Редом с тях пътят на тримата е съпроводен от остро равнодушие към материалното. Равнодушие, което с времето се превръща в ненавист и омерзение към парите.

Стремежът към материалните блага и сладости често ни води до отричане на всичко „грешно“ и плътско. Води до намиране на висшия смисъл, чиято светлина е пътеводна.  Подобни твърдения има за Буда, който в ранните си години е тънел в сласт и изобилие, докато в един момент не се пренасища, решавайки да обърне поглед към големия смисъл. Съществуват твърдения, че Сократ е изпитвал влечения към млади момчета. Но това отново никога не би могло да бъде причина за отклоняване от пътя.

Книгата е безценна и с това, че дава отговори на вечно задавани въпроси. Съществували ли са тримата наистина? Каква е била сексуалността им и има ли някакви свидетелства за техни житейски партньори. Дългокос и слаб ли е бил Иисус, в какви културни среди са родени и кои точно са мъдростите, които са ги превърнали в едни от най-красивите умове на всички времена…

„Сократ, Иисус и Буда“ е книга, която има силата да разкрие пред погледа нови хоризонти, да обърне читателя навътре към себе си и да му помогне да открие истинската си същност.

 

 
 

Професия „ловец на любовници“

| от chronicle.bg |

Когато предсказвачката на бъдещето Минг Ли казва на своя клиентка, че знае за аферата й с женен мъж, жената е смаяна.

Без да трепне, Минг убеждава клиентката да прекрати връзката, което тя прави и то бързо. Но откъде всъщност Минг Ли е знаела за тази афера? Нека не се преструваме, че наистина е имала силата да чете мисли, защото самата тя казва пред South China Morning Post, че в действителност не предсказва бъдещето.

Минг работи за Weiqing Network Technology в Шангхай. Звучи като технологична фирма, но всъщност е агенция за ловци на любовници.

Малко предистория: около един на всеки пет женени мъже (както и жени) в Китай се гмурва в извънбрачна афера, според проучване на сайта за запознанства Baihe.com. След тази статистика може би не е изненада, че официалната цифра на разводите в Китай се е повишила с 60% от 2007 до 2014 г.

Weiqing цели да предотврати тези разводи. Клиентите на агенцията най-често са омъжени жени, които подозират мъжете си във връзка. За китайските съпруги извънбрачната афера е въпрос не само на любовно разочарование, но и на загуба на семейни финанси. Обикновено, когато мъжете им имат любовница, те плащат наема на жилището й, месечни сметки и всякакви глезотии. Така семейният бюджет натежава.

Weiqing има 59 офиса на цялата територия на Китай. Служителите на агенцията са основно два типа – терапевти, които оценяват кризата вътре в един брак и търсят наични да го съживят, както и самите ловци на любовници. Това са най-вече млади хора, следващи психология, социология или право. Те използват психологически методи, за да убедят третата страна в брака да отстъпи и прекрати връзката.

“Ако любовницата отиде на разходка в парка, до супермаркета или на работа, аз случайно я срещам по пътя“, разказва Минг. В случай, че любовницата е домошар, Минг се представя за съседка, която има теч в апартамента си и има нужда от помощ. След това убеждава жената да прекрати аферата. „По-възрастна съм от повечето любовници, така че те ме слушат“, казва 47-годишната Минг.

Докато всичко звучи леко спорно, според китайските закони в ловуването на любовници няма нищо незаконно.

Освен това, бизнесът е много доходоносен. Weiqing е подала молба да бъде вписана в стоковата борса на Китай. Компанията вече има спечелени 2.6 милиона щатски долара за първите 10 месеца на 2016 г. Ловците на любовници вземат по 145 долара на час. Част от тези пари отиват за купуване на бижута и наемане на апартаменти, за да се осигурят фалшиви самоличности за ловците.

Основателят на агенцията, Шу Хин, разказва, че досега компанията му е успяла да раздели 8 552 любовници само за 2014 г.

Ако ловецът не успее да прекрати аферата, всички разходи на клиента се изплащат обратно от Weiqing. Ако пък агенцията се справи, в типичния случай това струва на клиента около 7 200 долара, доста по-малко от един развод.

В много от случаите не се и стига до развод. В крайна сметка името на агенцията – Weiqing, се превежда като „пазител на чувствата“ и „защитаващ любовта“. Основателят Шу казва, че компанията му спасява около 5 000 брака годишно, тоест 350 000 досега.

А какво да кажем за любовниците? Ловецът Минг е благосклонна към тях, ето защо търси решение. „Понякога се опитвам да им намеря гадже“, казва тя с искреното намерение да направи

 
 

Роби Уилямс е готов да представи Русия на „Евровизия 2017″

| от chronicle.bg, по БТА |

Известният британски певец и музикант Роби Уилямс заяви готовност да представи Русия на тазгодишния песенен конкурс „Евровизия 2017″.

„Евровизия 2017″ ще се проведе през месец май в столицата на Украйна Киев, предаде ТАСС.

Агенцията цитира изявление на Уилямс в руското телевизионно предаване „Нека говорят“. „Аз бих искал да представя Русия на „Евровизия“, заяви музикантът. Това ви го казвам чистосърдечно, а ето че моят мениджър сигурно вече се е хванал за главата! Бих искал да представя Русия на конкурса. Давай, Русия, ние можем да победим!“.

Уилямс добави, че харесва „Евровизия“ заради пищното и грандиозно шоу, което се предлага на зрителите.