Забравените часове на един друг Лондон

| от | |

Статията е написана от Николай Николов и е публикувана в списание Interact, английският ѝ оригинал можете да видите тук : The (forgotten) Hours of an other London, а специално за chronicle.bg българският ѝ превод.

Помните ли онази така пленителна книга на Вирджиния Улф – Г-жа Далауей? Тя започва с незабравимите за мен думи, “Г-жа Далауей каза, че сама ще отиде за цветята” и постепенно придърпва читателя в същността на онзи Лондон от 20-те години.

London Rain. 1903

Ако един ден имате възможността да се доближите до микрокосмоса на онова английско общество описано в книгата, бихте могли да проследите стъпките на отделните герои, чиято същност е така нежно и меко начертана от натрапващия се Лондонски градски пейзаж. Все пак, картината проникваща в политическата етнография на града, и чрез нея, в рефлексивността на само-съзнанията на отделните герои, е много точна и конкретна. Тя се основава дълбока връзка на раздвоение и разделение между официалната власт и авангардa; между нормалното и ненормалното; между разумът и лудостта. Ние се привързваме към дребно-буржозната чувствителност и усилените емоции за самоомраза на Клариса Далауей и ги противопоставяме с авторитарната психиатрична дисциплина и нейната връзка с травмираният от Войната (д)войник на Клариса – Септимус Уорен Смит. Тези съпоставки, същността на героите, Лондон като платформа за тяхните действия, правят книгата една от най-точните и безкомпромисни критики на британската култура и идентичност. Въпреки това, тази критики остава незавършена и ограничена.

Тук искам да Ви предложа една по-различна идентичност на Лондон, която е загубена в мъглата на властващите дискурси от миналото. Добре познат факт е, че за много писатели, формирането на разказ или наратив за дадено място и пространство често придобива острo политическо измерение; или по думите на Джон Фрийман “става дума за олицетворение и осветяване на една друга история и усещате, които до този момент са останали невидими и са били изключени от историята”. Става дума за създаването на език, на археология на един свят и субективност, които до този момент са останали безмълвни.

И така, аз реших сам да пресъздам подобна мислима карта на Лондон, обръщайки погледа си на изток от сентиментите на Г-жа Далауей. Започнах от шосето Бетнал Грйин. Докато се заглеждах в малките улички от ляво и дясно, аз усетих нахлуването на внезапен спомен за един друг свят. Преди само сто и тридесет години, тези улички и малки капилярчета на шосето Бетнал Грйин са били дом на един от най-големите имигрантски вълни (най-вече на руски евреи) и са сформирали най-бедния лондонски квартал.

Всъщност, на няколко улици по-надолу, където днес се намира сградата London Fruit and Wool Exchange, е и местото, където някога е била улицата Дорсет – най-опасната и известна със своята мръсотия улица в историята на Лондон. В една статия написана за вестника – Daily Mail - през 1901 година, улицата Дорсет е описана така:

Тук намираме място, което се хвали с поне един опит за убийство на месец, с убийство във всяка къща, и с поне една къща, в която е имало убийство във всяка стая. По правило, полицаите ходят там по двойки. Глад дебне из малките улички, докато утрешните престъпници се заформят там днес.

Тази забравена улица, този забравен свят на проституция, беднотия, епидемии на едра шарка и смърт е само на тридесет минутна разходка от маршрута на героите от Г-жа Далауей; освен това, не повече от петнайсет години разделя животите на отделните субекти. Това, което е наистина впечатляващо е, че една голяма част от света описан в Г-жа Далауей е останал непокътнат и до ден днешен: Биг Бен е все още тук да напомня за наближаващата ни смърт, за отминалите години. Ние все още се борим със същите екзистенциални кризи тогава присъщи за средните класи; всички от тях свързани с (липса на) чувство за принадлежност, сексуалност, и т.н. Днес се намираме там, където винаги сме били. Но стъпиш ли извън невидимата бариера и изведнъж се озоваваш в свят на непознатото, живееш и съществуваш в паралелна реалност на тази история, която ние така често приемаме като даденост. Озоваваш се в историята на хаоса, безумието, липсата на хигиена, демографски контрол, деспотизъм, и робуване. История погребана точно тук, под сградата на лондонския Fruit and Wool Exchange.

Всички сме чували за митологията обвързана с Джак Изкормвача и само няколко метра от невидимата улица Дорсет, на мен тази митология мигновено се припомня, защото виждам пред себе си известната кръчма ‘Ten Bells [Десет Кегли]’, доскоро известния със старото си име ‘Джак Изкормвача’. Това име е променено след като се е стигнало до съгласие, че не е редно кръчма да носи името на сериен убиец. Но зад това решение човек може да открие много повече – промяната на името е вид заглушаване на реалността и локалността на цялостен исторически дискурс. Джак и градът, в който той свободно се е движил може и да изглеждат митически или въображаема от нашата гледна точка, въпреки че те са съществували като пряко отражение на социалните условия в един Лондон, който никога не сме познавали.

Лондон, в началото на 20-ти век представлява битка между лудостта и разума – между реда и хаоса, модерността и античността. Последния напън на индустриалната революция чрез градско преустройство.

Реших да не влизам в кръчмата на Джак и продължих на изток по шосето Уайтчапъл, постепенно наближавайки мислимите граници на квартала Бетнал Грийн.

Докато пиша това, аз седя във вече известната кръчма ‘Blind Beggar [Слепият Просяк]’, което представлява архитектура напомняща за прогресивното развитие през годините, както и за скритите схизми и разцепления на съответната историческа последователност. Цитирам известната балада със същото име – Слепият Просяк,

“Моят баща,” каза тя, “ще бъде видим,

мръсният просяк от Бетнал Грийн,

който всеки ден там седи и проси;

той е милият баща на хубавата Беси,”

Тази балада разказва историята на мъж загубил зрението си в Битката за Евършам през 1265 година, и е съживена от книгата на Перси – Реликвите на Древната Английска Поезияпубликувана през 1765-та година. Точно 400 години след битката и точно 200 години преди едноименната кръчма да придобие славата си.

Тази кръчма, съответно, служи като символичното начало на един друг изключително интересен момент в историята на Лондон. През 1966-та година, гангстерите на име Близнаците Крей хладнокръвно убиват Джордж Корнел пред кръчмата и въпреки множеството свидетели, никой не проговаря и престъплението остава безнаказано. Тази случка ражда и десетилетието на организираната престъпност. Тази кръчма, през далечната 1966-та, отбелязва годината на недосегаемите. Тя е символична симбиоза между беззаконието властващо в началото на века и примамливия жар на модерния капитализъм.

Днес тази кръчма е поредната забележителност, реновирана и съдържаща приемлива селекция от бири. Хората не ходят там за да си спомнят за Близнаците и тяхното съществуване, а да се отдалечат и забравят тези времена. Тяхната идентичност и реалност остават като холивудски мит за нас.

Така както тази неизбежна аристократичност и висококласност, която се усеща у Г-жа Далауей най-често се използва като ориентир за времената след Първата Световна Война, мисля, че всички ще се съгласим, че спокойно можем да кажем, че Бийтълс и Стоунс са еквивалентният ориентир за 60-те години и нарастващата пропаст между поколенията. За мен Лондон през 60-те представлява млад Мик Джагър подлудяващ публиката на малък, задимен бар със стари блус парчета на Мъди Уатърс.

Montauk, 1975 — Mick Jagger, Catherine Deneuve, Andy Warhol

Никой не си представя сценарий наподобяващ нещо между живота на Франк Синатра и Кръсникът, в което мъже с черни костюми се събират в западен Лондон да слушат джаз и да си приказват с другите известни гангстери. Не – образецът винаги е бил – секс, наркотици и рок’н’рол – нали така? Е, явно, не е било точно така. Позволете ми да цитирам един от спомените на Рони Крей от автобиографичната му книга Моята История:

Това бяха най-хубавите ни година. Наричаха ги годините на суинга. Бийтълс и Ролинг Стоунс владееха поп музиката, улицата Карнаби владееше модния свят… а аз и брат ми владеехме Лондон. Бяхме недосегаеми.

Ние владеехме Лондон… Но чий Лондон? Кой владее града днес? Търсейки пътят из улиците назад във времето непрекъснато осъзнавам дълбокия и репресивен разрез между време и пространство. Времето откъсва пространството от миналите му функции, налага му нови, властващи идентичности. Давам пример: районът, в който се разхождам днес е район на: студентски живот, ексцентрични и красиво облечени млади (и не толкова млади) хора, и разбира се, етническо многообразие. Участвайки в градския пейзаж около мен, опитвайки се да запаметя всеки един детайл и въпреки това, единственото нещо, което виждам е как, всъщност, улиците, магазините, сградите изцяло отразяват тези лица – те са микрокосмоси на тези доминиращи идентичности. И все пак, ние продължаваме да помним Стоунс, защото те винаги ще са на мода. Някъде по пътя обаче, ние забравихме кубинските цигари и каскетите и оставихме годините на суинга за историците. Във тази непоследователност на градската тъкан, човек може мигновено да усети тези дискурси, които от години са заглушени.

И така, скъпи читатели, надявам се, че тези няколко реда са отнесли въображението Ви на изток от така самосъжалителното решение на Г-жа Далоуей сама да се оправя с цветята и назад във времето, преди да сме имали възможността да чуем ‘Sympathy of the Devil’.

Опитах се да илюстрирам скромна археология на уникалното потекло на другите истории скрити под цимента в Лондон. Те са част от един свят, от който ние завинаги ще останем откъснати; свят завинаги погребан под сградата на Fruit and Wool Exchange. И така, подготвяйки се (най-накрая) да напусна кръчмата на слепия просяк, осъзнавам иронията докато съм постепенно примамен отново да се върна по пътеката на история, която вече е невидима. От Джак до Близнаците и обратно през Балада Ви представях една приказка на забравените часове на един друг Лондон.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.

 
 

Видео показва новия Samsung Galaxy J7

| от chronicle.bg |

Серията Galaxy J на Samsung – това са J5 (2017) и J7 (2017) вече премина през няколко сертификации в национални регулатори, като наскоро това стана и в Южна Корея.

През това време в YouTube е качено ново руско видео, което дава доста информация за все още необявения официално Galaxy J7 (2017).

Новият модел изглежда различен от настоящата J серия: това, което се вижда на видеото са стандартен 3.5-милиметров аудио жак и microUSB порт, физически бутон с вграден сензор за оптечатъци. Дисплеят трябва да е 5.5-инчов Super AMOLED в 1080р, а чипсетът е Exynos 7870. Очакват се и голяма 3600 mAh батерия и 3GB RAM памет, допълвани от задна 13MP, f/1.9 камера.

 
 

Запознайте се с Иза – полякинята, която опитоми дива лисица

| от chronicle.bg |

Лисиците са диви животни и доста враждебни към хората. Но не и за Иза Лисон.

Тя е полякина, живее в Краков, все още е само на 20, а освен с фотография, се учи неврофизика и невро биология.

„Не е лесно да снимаш лисица. Подобно е на това да снимаш куче, но трябва да си много по-бърз, защото лисиците нямат навик да стоят неподвижни“, споделя Иза за опита си с лисицата Фрея.

Иза започва да се занимава с фотография преди осем години, или както сама се изразява: „Почти през половината от късия ми живот.“

Освен Фрея, която няма никакъв проблем да се сгуши в Иза и да бъде обект на фотосесия, 20-годишната полякиня снима всякакви животни, но предимно кучета.

„Обожавам кучета. Уикендите си прекарвам в село в Южна Полша, заедно с един очарователен голдън ретривър – Луна“, разказва за себе си Иза.

Както си личи, снимките са „пипани“, но главно във фона, докато „моделът“ остава истински.

„Снимам главно по залез слънце, заради по-меката светлина. Обичам цветни места, като полета с цветя или със златни листа през есента.

„Не съм кой знае какъв специалист в обработването на снимките, използвам само няколко опции на Photoshop. Но най-трудно ми е при избирането на снимка, която да обработя. Най-важното за мен е да заснема „модела“ по нетрадиционен начин“, казва още Иза.

В галерията горе може да видите част от прекрасните й снимки.