Забранете „Сексът и градът”

| от |

Автор: Лола Монтескьо (повече от Лола на chuime.bg)

Първите серии на „Сексът и градът” изгледах в захлас. Това бе вече доста отдавна, още съм била студентка. Мисля, че и повечето жени в страните, в които филмът бе излъчен, са били също толкова възхитени. Най-сетне сексът и градът така, както ги виждаме ние!

Истинска антропология на женската сексуалност. Сипвах си чаша вино вечер и вдигах наздраве за Кари и героините й. Независими млади мадами, които са щастливи с това, което са. Нито повече, нито по-малко. Мъжете и работата бяха само част от пейзажа на красивия им личен живот (не че не са важни, но просто не бива да бъдат ВСИЧКО!). Те не бяха съпруги, майки, любовници, служителки или там каквото още може да дефинира една жена, а просто Кари, Саманта, Миранда и Шарлот. Просто себе си!

С всяка нова серия обаче захласът ми се стопяваше и на негово място се настаняваха други чувства: лекичко разочарование, по-силно разочарование, възмущение, отврат! Тези четири възхитителни млади дами започнаха да се превръщат от човешки същества в закачалки на модни дрехи и обувки, а лицата им служеха единствено като палитра за поредния актуален грим. Библията на женската сексуалност се превърна в лъскаво списание, лишено от всякакъв друг смисъл освен един: да продава. Истинското отвращението дойде, когато все пак изгледах последната серия (иначе спрях да се мъча със „Сексът и градът” още на първото продължение). Помните ли – в самия завършек на филма Мистър Биг подава ръка към Кари и казва: „Ела, малката, да те заведа у дома!”

Направо си повърнах виното! Е, не буквално, де. И не защото имам нещо против готините мъжаги, чиято единствена роля в тоя живот е да ме закрилят… Аз с нищо не се различавам от останалите жени, и като Кари и тях също все си го търся тайничко тоя Мистър Биг! А просто, защото първо: такива мъжаги няма! Това го казвам с добро чувство към мъжете и пълното съзнание, че и те са хора, и си имат и друга работа освен закрилянето на Кари-тата.

И второ: защото това бе най-наглата подмяна на идеала за женска свобода и щастие с точно обратното – пълна зависимост и неспособност да направиш и крачка сама, опаковани и пробутани на публиката обаче като символ на женското щастие. В смисъл – всяка жена е една Кари и на тоя свят й трябват само две неща: чифт обувки „Маноло Бланик” и един Мистър Биг. Мъжете също би трябвало да са обидени на този сериал – в крайна сметка в него ги приравняват на скъпи сандалки с фльонга.

Ако исках да гледам нещо такова, щях да си пусна „Отнесени от вихъра”. Макар че на фона на Кари Скарлет О’Хара е като Роки – кара каруца през огъня, прави кариера след войната и е в състояние да си направи шапка от завеса! Направо я подозирам, че е израснала в справедливия социалистически строй, толкова способности е развила.

Всъщност, явно дори и най-върлите привърженички на сериала са объркани от Кари, защото според една анкета, направена сред представителките на нежния пол, на въпроса с коя от героините се идентифицират, зрителките най-масово са посочили Миранда. Адвокатката с объркан личен живот. Ами да, тя просто е истинска. Тя ходи на работа, има гадни шефове, мъжът й не е точно Мистър Биг, но пък е много по-истински с неговите несъвършенства и добри страни. Миранда е и изморена майка, ядосана снаха, вечно забързана приятелка, която на всичкото отгоре се бори и с фигурата си.

А каква е Кари? Закачалка за изключително скъпи модни дрехи, която тича от мъж на мъж, убедена, че само някой мускулест, красив, богат и елегантен представител на силния пол ще я направи щастлива. Изкарва невероятни пари с писане на една колонка веднъж седмично (да, бе!), с които живее в огромни апартаменти в центъра на Ню Йорк, ползва лична асистенка, вечер гледа телевизия, легнала на дивана в коприна и високи токчета, а денем обикаля магазини и кафенета и се храни от коктейл на коктейл. Между другото наскоро четох интервю с Мат Деймън, един също не зле платен американец, който сподели, че в Ню Йорк не може да си позволи апартамент, в който да има стая за всяко от четирите му деца. Толкова за реалността в образа на Кари.

Или пък Саманта. Явно героинята е замислена като символ на женската сексуалност. Жената, която винаги иска и винаги може. Или поне така си я мечтаят мъжете. За нея любовта е само усложнение, тя не се свени или гнуси да повали на пода всеки по-засукан жребец, а на 50 изглежда като на 35. Неостаряваща машина за секс. Аз лично не познавам такива жени, повечето ми познати имат най-малкото мензис веднъж в месеца. Да не говорим за вечните драми: „обича ме, не ме обича”…

И най-бледата героиня в сериала – Шарлот. За нея даже не знам какво да коментирам, тя доби малко по-реални черти чак в игралния филм по кината, в който се превърна в свръхуморена майка, която изпитва от ужас при мисълта за раздяла… с детегледачката си.

Разбира се, че сериалът се опитва да продаде на зрителките онова, за което те мечтаят. Истинска, голяма любов. Щастлив брак. Успешна работа. Сексуален живот – фойерверк. Красиви дрехи. Шикозен дом. Много свободно време. Много красиви и влюбени в тях мъже. Много пари. Много приятели със също толкова много пари (представете си само как би изглеждал сериала, ако Миранда нямаше два лева за кафе, а Кари и Саманта все я канеха на раздумка в най-лъскавите нюйорски ресторанти)

И за да върви филмът, повечето от тези неща са невинаги достижими и за самите героини. Те търсят любовта и щастието, но по пътя си към тях харчат здрави пари. А посланието към жените е: „Купувай! Купувай обувки, рокли, коктейли, коли, чанти, гримове, купувай! Купувай, за да си щастлива!Даже и да си вече щастлива, не си истински щастлива, ако не купуваш!”

Мисля, че посланието е покълнало вече в главиците на младите момичета.

Такова впечатление добих, след като се оставих на няколко приятелки да ме замъкнат на втората част на кинофилма. В нея героините вече са прехвърлили 40, но зрителките в салона бяха средно на 25. Залата бе пълна само с жени. На екрана се сменяха любовни срещи и красиви пейзажи. От момичетата – никаква реакция. И тогава стана чудото. На една от сцените цялата зала ахна. Ефектът бе, сякаш всички изпитват едновременно оргазъм. Няколкостотин девойки бяха отворили жадно уста, а погледите им светеха, забити в екрана. А там точно в този момент Кари бе отворила… гардероба си.

P.S. Междудругото, в тоя тъп филм невероятният Мистър Биг в пристъп на ревност подарява пръстен с черен диамант на Кари, защото тя целува чужд мъж. Ей така, да не забравя за любовта му. А можеше и да й зашие два шамара просто, ма на – възпитан. Докато той и нанизваше пръстена на пръста, аз получих sms от мъжа ми: “Момчетата са тук, ако искаш да пиеш с нас бира, донеси си!”

Толкоз!

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Най-неприятните жени в Холивуд

| от chronicle.bg |

Да бъдеш актриса в Холивуд не е лесно. Трябва да си секси, красива, талантлива и да даваш всичко от себе си, за да израснеш в една силно конкурентна среда.

Ако успееш в същото време да запазиш някаква човечност и да не изглеждаш супер надута, тогава ставаш истинска звезда. Ако не успееш, израстваш в кариерата си, но разочароваш онези, които имат късмета или нещастието да те познават.

В галерията долу сме събрали онези знаменитости, които по мнение на хората, които имат досег до тях, са изключително капризни, арогантни и се държат като принцеси. Иначе казано – кифли.

Вижте 10 известни, брилянтни в професията си жени, които са се провалили в отношението си към фенове и колеги.