За сродните души

| от | |

books-text

Даниела Петкова

Като дете Аргиров бе послушен и спокоен. Щом му кажеха да направи нещо – веднага изпълняваше. Обичаше да угажда, да вижда усмивките на любимите си хора, затова и му доставяше удоволствие да се държи добре с всички.

С годините това се промени, разочарова се от много хора от обкръжението си. Пубертета го изпълни с омраза към съучениците си заради непрестанните подигравки към по-слабите. Аргиров обичаше да анализира всичко около себе си. Постоянно размишляваше над нещата и стигна до извода, че хората са ужасни и злобни същества.

На 16-годишна възраст започна да страни от всички. Сътвори собствен свят, който се събираше в стаята му. Имаше много книги, беше изчел всичките и постоянно си купуваше нови. Когато излизаше бе, за да спортува, обичаше да тича и го правеше нощем, когато улиците бяха празни. Говореше с възможно най-малък брой хора през деня и се дразнеше, ако някой го заговореше.

С времето омразата му стана все по-голяма. Виждаше как около него бе пълно с глупаци, които нямаха цели в живота, не четяха книги, живееха ден за ден. Съучениците му ходеха да се напиват в кварталния парк, пушеха и говореха за футболни отбори, коли и телевизионни предавания. Аргиров се отвращаваше от тази реалност, отвращаваше се от хората изобщо. Единственото, което му харесваше бе да бъде сам възможно най-много време.

Един прекрасен следобед седеше в едно кафене сам и четеше. В близкия парк две деца се скараха, а после и майките им. Погледна с погнуса към тях и мислено си пожела крясъците да спрат възможно най-скоро. Един от клиентите на кафенето, който също беше сам, явно бе забелязал реакцията му и се премести на неговата маса. Представи се като Андреев. Заприказваха се и бързо установиха, че споделят омразата си към обществото, както и нуждата от самота.

Двамата започнаха да се срещат често и станаха близки приятели. Споделяха любовта си към книгите, киното, животните, спорта и здравословното хранене.

Няколко седмици след запознанството им, Андреев призна, че е създател на клуб за хора, които не харесват общоприетия начин на живот, и до момента членуваха повече от 100 човека. Аргиров беше изненадан, никога не бе очаквал, че има толкова хора, които да споделят идеалите му. Факта, че съществува нещо подобно бе като сбъдната мечта, още повече, когато Андреев му предложи да стане член на клуба.

Следващите няколко години минаха като сън за Аргиров, за пръв път беше истински щастлив. Цял живот бе мислил, че има нужда от самота, а всъщност му бяха липсвали съмишленици и сродни души, хора със същите интереси и идеали, но най-вече да се чувства приет и разбран. Вечерите прекарани с тези хора бяха най-невероятното нещо, което му се беше случвало някога. Организираха вечери и излизания, прожекции и приятелски мачове.

Малко по малко омразата се изпаряваше от сърцето на Аргиров. Чувстваше се разбран, чувстваше, че най-сетне има интелигентни приятели, с които можеше да говори за всичко. Забрави за обидите на съучениците си, забрави за лошото си настроение, забрави страданията от миналото си. Можеше само да съжалява останалите, които пропиляваха животите си в караници, сърдене и подигравки към останалите. Вече не можеха да го наранят, защото не беше сам. Аргиров най-сетне беше щастлив.

 
 
Коментарите са изключени за За сродните души