За щастливите ирландски крави и как в понеделник може да пропуснеш лятото

| от | |

Боби Ханджиев

Никак не е добра идея да пътуваш две нощи подред. Особено когато трябва да прекараш деня между тях в жегата на прашния Букурещ. Испанските ни “съквартиранти” в спалното купе на румънския влак бяха пийнали люта българска ракия и проспаха пътуването, но на нас шумът и честите спирки ни дойдоха в повечко.

Освен прашен, Букурещ е и доста неорганизиран град, по което много прилича на София. Чувството, че си у дома, те напуска единствено когато се наложи да разчиташ румънски надписи. Или пък да общуваш с местните. А това се случи поне 7 пъти, когато ни заговаряха на румънски, убедени, че сме от техните. Какво пък, след като един продавач в Истанбул ме обяви за пакистанец, а пък досаден бакшиш в Батуми - за италианец, време беше да стана и влах.

В Букурещ обаче бяхме само транзит. Вечерта ни чакаше нощен полет с някакъв вариант на Боинг, който май беше маскиран ЕърЧавдар (съвместно производство на Еърбъс и Чавдар Ботевград). Поне така се почуствах, когато установихме, че запазените места не важат и всеки сяда където свари в овехтелия аероплан.

Не е като да не сме седели, лежали, спали и яли на земята по летищата, но на местното Аурел Влайку дори и тя е кът: хора и чанти се борят за всяка педя в градинката пред терминала. Летището е строено някъде през 30-те години на миналия век с идеята да подсигурява 3-4 полета на ден. Кой да предположи тогава появата на бюджетните авиолинии, които ще го налазят заради по-ниските такси?

Все пак излитаме навреме, като се изключи тричасовото преместване на полета в последния момент. Благодарим на БлуЕър че все пак ни приземи успешно три пъти – предвид организацията и нивото на обслужването им, мисля, че повече от това нямаше как да очакваме.

Най-после Дъблин

Десетината градуса и дъжд ни събуждат, въпреки че е 5 сутринта. Вземаме такси и за половин час сме в хостел Генератор , където въпреки студа от забравения отворен прозорец успяваме да заспим почти веднага.

Проспахме лятото! Ако в Лондон се шегуват, че лятото е било миналата сряда, то в Дъблин е добре да уточниш и за коя година и колко часа става въпрос. След два часа слънце започва ситният ирландски дъжд, който няма да ни остави докато се метнем във влака за Белфаст. Но за това има време.

Първо да се поразходим по улиците:

smallP8150212

smallP8150252

Всеки се придвижва с каквото му е удобно:

dublin_velo_02

Дъблинският дъжд е ситен само в началото. После завалява, както си го знаем и у нас и улиците подгизват, а и ние с тях.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Това обаче не сваля местните от колелата. За съжаление не можахме да снимаме секси мацката, която караше с къси панталонки и запазено първо място в мис “Мокра фанелка”, така че
ще гледате този чичко:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

На следващия ден дъждът продължава, а ние след кратка разходка с чадъри и дъждобрани се отправяме към гара О`Конъли, откъдето ще пътуваме за Северна Ирландия.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Градчетата по пътя може би заслужават да се посетят:

В мрачен и размирен Белфаст е слънчево и спокойно

Странен е климатът на по-малкия британски остров. На север е по-слънчево и топло отколкото в южната част. Подготвяхме се за дъжд и студ, а то 18 градуса и пече. И така три дни, докато се върнем в Дъблин.

Белфаст все още не може да се отърси от репутацията си на опасно място, въпреки че минаха повече от 6 години, откакто ИРА официално се отказа от насилието. Акциите на двете отцепили се организации, които държат да продължат борбата по стария начин, пък са доста скромни сравнение с нормалната криминална престъпност в повечето европейски градове. Но пък това си има и предимство поне за някои. Мълвата държи тълпите туристи настрана и ги праща в Ейре. Там тъмни балкански субекти изпълзяват по улиците на Дъблин при здрач и се възползват от далеч по-добрата репутация на града.

В Белфаст отсядаме в хостела на Шон и Ръш – печена в занаята двойка. Наблизо е местният университет, от чиято сграда чак ти се приисква да си студент:

b_university_01

Пинта бира и стек може да се похапне на всеки ъгъл, макар и цената да се равнява на сериозна вечеря в нашенска кръчма. Ние обаче предпочитаме да пробваме истински ирландски сайдер в хостелска обстановка и в компанията на френскоговорящи девойки.

b_cider_01

На другия ден поемаме на разходка по ръба на централните части и край една от реките, където ентусиасти тренират гребане:

b_11_park

Едни от забележителностите в Белфаст, а и в цяла Северна Ирландия са политическите графити, които и досега напомнят, че страната е разделена на две. Лоялисти и републиканци обитават различни квартали и рисуват по стените на къщите си. Отбиваме се в близкия Санди Роу на лов за графити:

sr_01

- Чшшшш… Ей! Ало!!!
– Мммм? (обръщаме се)
– К`о снимъти вий тука, хо`йти насам натам и снимъти къщити, ай сиктир с тез снимки… К`о снимъти там?!
Ирландският акцент е традиционно труден за разгадаване, но все пак успявам да разбера младежите зад нас.
– Аааа… ми е тва тука… не знам думата
– Пъръпета ли бе? К`о му снимъти на пъръпета, тва е на чичо Джон къщътъ и тоя пъръпет е негов и (още нещо, което не разбрах)

Поблагодарихме за неразбираемата информация (или пък ни се караха?) и се измъкнахме от квартала след още няколко снимки и преди да стане тъмно. (Жилищните квартали от типа на Санди Роу са известни като места, в които не е добре да се остава вечер.) Може би затова на изхода на квартала от стената ни изпращат паравоенните части на UDA.

sr_17

Прескачаме и до друг близък лоялистки квартал, където за съжаление няма графити, а само британски знамена по прозорци и балкони.

За съжаление последната вечер не можем да останем при Ръш и Шон, така че се отправяме в търсене на друг подходящ хостел. Попадаме на Арни, чието обитание е малко овехтяло, но пък достатъчно колоритно за нашия вкус:

b_35_ar

Време е да поемем и към последната точка на пътуването, като решаваме да хапнем на St. George’s Market, където има прясна местна храна. Изборът на ирландска кухня се оказва не толкова добър, затова пък има индийска:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

По северния бряг към Дери/Лондондери

- Билет`ииии… Няк`уй дъ иска билет`иии?

Разбира се пак сме с влак. Тук той наподобява пътническите на БДЖ но само по това, че спира на всяка малка гара. Акцентът на кондукторката и удобните чисти вагони напомнят, че сме в Северна Ирландия.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Влакът за Дери/Лондондери минава през една от най-живописните части на острова и определено си заслужава. На моменти релсите се движат до плажната ивица, а в други до водопади и скали. По околните зелени полянки пасат щастливи ирландски крави. Доста примамливо изглежда да се опънеш при тях и да захрупаш блажено. Но ние все пак сме тръгнали към Дери/Лондондери.

Жителите все още не могат да се разберат за името на града, така че го изписват с наклонена чертичка. От железниците са по-практични и са го съкраили на L.Derry, което вероятно не се харесва на нито една от враждуващите фракции. Въпреки страховитите описания на града като най-размирната точка в страната, в Дери (извинете, лоялисти, но така ми е по-кратко) е пълно с любопитни туристи. Дошли са като нас да разгледат средновековната градска стена, единствената запазена изцяло на острова:

d_10

От стената всички снимат и графитите входа на Богсайд, най-горещата точка на размириците в Дери и сцена на Кървавата неделя. Графитите обаче си струват, така че ние се смъкваме и по-надолу да ги щракнем:

d_68

 

d_70

 

d_73

И за да не се сърдят лоялните към Великобритания, все пак снимахме и най-известния от техните графити:

d_41

Иначе обстановката в центъра, където хапваме в кръчма тип дюнерджийница е съвсем спокойна:

d_77

И хълмиста:

d_62

 

 
 

Продадени са 15 хиляди билета за „Евровизия – 2017″

| от chronicle.bg, по БТА |

Досега са продадени 15 хиляди от общо 70 хиляди билета за телевизионния конкурс „Евровизия – 2017″,, който ще се състои в Киев през месец май, предаде ТАСС.

Агенцията цитира съобщение на вицепремиера на Украйна Вячеслав Кириленко. „На 14 февруари започна официалната продажба на билети, като първият беше закупен от победителката на „Евровизия 2004″, нашата Руслана“, заяви Кириленко. По неговите думи досега са били продадени около 15 хиляди пропуска от 52 страни в света.

Петдесет и два процента от билетите са били пласирани в Украйна, а останилите четиридесет и осем – в чужбина. Най-много продажби са били реализирани във Великобритания, Германия и Русия.

 
 

Защо лентите на adidas са вертикални на панталоните, а тези на обувките са под ъгъл?

| от chronicle.bg |

Е, ето ви още една разбулена мистерия, благодарение на интернет.

Замисляли ли сте се защо панталоните adidas имат вертикални ленти, а тези на обувките са под ъгъл?

Явно някой го е направил и благодарение на дискусии в социални мрежи като reddit и imgur, една теория изплува като най-често срещаната.

Както може да се види от снимката, когато човек е клекнал, линиите от панталона биват перфектно продължени от тези на обувките.

Но това не е всичко.

Други забелязаха, че долната част на горнищата adidas също имат ленти. Но те са хоризонтални. И точно в тази поза изглеждат като началото на тази изключително интересна конфигурация.

Разбира се, теорията не е официално потвърдена от спортния гигант, но има смисъл, нали?

Имате да допълните нещо? Направете го в секцията за коментари.

 
 

Новият ни любим сериал: „Големите малки лъжи“

| от |

Известният слоган, превърнал се в нарицателно и съответно лека форма на клише, на един от най-големите тв канали в момента, гласи, че „това не е телевизия, това е НВО“. Много самодоволно биха казали някои и може би щяха да са прави, ако не бяха гледали нищо от това, което каналът е произвел в последните години.

Да, това не е телевизия. Поне не в смисъла, в който повечето хора, включително и у нас, възприемат малката синя кутия, излъчваща съдържание 24/7. HBO правят нещо тотално различно и най-новото им амбициозно шоу, натъпкано до горе със звезди, красиви гледки и адаптиращо модерен криминален, но – О, ужас – женски роман, е поредното доказателство за това.

„Големите малки лъжи“ е онова, което ще ви държи влажно тази пролет. Едносезонният сериал е скъпа, красива и рискова продукция, която заради лъскавата пудра, която си е сложила, под формата на много звезди и комерсиално успешна книга, може да се провали с гръм и трясък.

Но не го прави, спокойно. Защото това не е телевизия, това е… сещате се.

„Големите малки лъжи“ е предпоследен роман в кариерата на австралийката Лиан Мориарти. Той излиза през 2014-а и става хит на родния й континент, а впоследствие и по света. Самата Мориарти специализира в писането на така наречените „женски кримки“. Основните й персонажи винаги са семейни двойки или хора с деца, като действието се върти предимно около жените, които често се забъркват в интриги, лъжи и строго пазени тайни. Защото всички имаме такива и в повече случаи те са доста срамни.

Лиан Мориарти е специалист във „ваденето на мръсно бельо“ ала модерна сапунена сага на хартия. Преди „Големите малки лъжи“ тя има още 5 романа, като най-известният сред тях е „Тайната на моя съпруг“.

„Лъжите“ обаче са онова, което я изстрелва към Холивуд и привлича вниманието на Рийз Уидърспуун.

Актрисата решава, че иска да адаптира книгата първо на филм, впоследствие на сериал и кани Никол Кидман да се присъедини. Двете стават продуценти на проекта, заедно със самата Мориарти, а Дейвид Е. Кели – сценаристът и създател на „Али Макбийл“ – се връща в редиците на телевизията, за да адаптира романа за екран.

Комбинацията между всички тези свръхсили дава желания резултат – „Големите малки лъжи“ е доза качествена телевизия, която всеки заслужава да си причини от време на време, за да си почине от плетките и уринотерапията сутрин, обед и вечер.

Към суперотбора на Кидман и Уидърспуун, които правят тв шоу за първи път в кариерата си, се присъединяват Александър Скарсгард, Шайлийн Удли, Лора Дърн и екзотичната, като екстравагантна русалка, Зоуи Кравиц. Към групата на тези толкова различни жени и един изключително здрав, сексапилен и разгонен през повечето време мъж, се присъединяват и още куп великолепни актьори, залези с цвят на мед и няколко деца, точно толкова уникални, колкото и техните родители.

Разбъркан, като приятна модерна гурме кухня, „Големите малки лъжи“ има всичко, което искате да чуете и видите от едно, на пръв поглед, мирно и красиво общество. Перфектните двойки се пребиват, децата се хапят, мирните жени са в покой с природата, но са жестоки с близките си, тихите брюнетки носят пистолети в чантата си, а добрите и верни мъже не могат да го вдигнат.

И в периферията на всичко това, като набъбващ балон, който ще се спука всеки момент, стои едно убийство. Кой е убит и защо, никой не казва, но всички малки катастрофи, които се разтилят пред очите на зрителя в рамките на 7 епизода, водят към финалното гръмване на пушката, след което връщане няма.

Сериалът скача назад и напред във времето – преди и след убийството – за да те кара да си гризеш ноктите в чудене на „какво, по дяволите, се случва“. А каймакът на Уидърспуун, Кидман, Удли, Скарскгард, Кравиц и Дърн само допринасят за по-добрия вкус на този телевизионен бонбон и води след себе си нуждата да искаш да поглъщаш епизод след епизод.

Маскировката от лъскаво женско шоу е само привидна. Животът е еднакво скапан за всички ни понякога, като и полът, и възрастта не променят отношението ни към фунтаменталните неща в живота. Напротив, само го обострят.

„Големите малки лъжи“ е телевизионен свят, в който може да се потопите с удоволствие, дори и само за да се уверите, че нито един от нас не е това, което показва на света. А е чудовището, което умело крие под пластове от хубави костюми, красиви снимки и добри дела.  

 
 

Матю Макконъхи: Златното момче от Тексас

| от |

Повечето хора откриват магията на Матю Макконъхи едва когато го открива и Академията и му връчва заслужен „Оскар“ за безспорно най-доброто му изпълнение до момента в „Клубът на купувачите от Далас“.

Възходът на Макконъхи обаче започва малко по-рано. Дори още преди „Истински детектив“, където той печели адмирации и фенове.

Още преди да се впусне в аферата на „Клубът на купувачите от Далас“, която му отнема години, заради намирането на финанси и свалянето на безброй килограми, Макконъхи вече се е заявил като мъж, който може да играе почти всичко, в продукциите „Адвокатът с Линкълна“, „Кал“ и „Весникарчето“.

Този тексаски рейнджър сменя рязко кино имижда си някъде през 2009-а, когато прави и последната романтична комедия във филмографията си до момента. И това са „Призраци на бивши гаджета“. Но ако сте почитатели на захаросания жанр, ще успеете да оцените чудесния Макконъхи и химията му с Дженифър Гарднър и Ема Стоун в този guilty pleasure филм, който може да ви донесе удоволствие, ако се освободите от предразсъдъците си.

През 2010-а Макконъхи поема към света на сериозното кино, като първо влиза в ролята на Мик Халър, персонаж написан и измислен от писателя Майкъл Конъли, който го поставя в центъра на своята книжна спин-офф поредица, която да подкрепи най-известните му книги – тези за детектив Хари Бош. Почитателите на Конъли харесват Макконъхи в ролята на адвоката аутсайдер и така възходът на чудото, което днес познаваме като Матю Макконъхи „един от любимите ми актьори“, започва.

Следват независимите „Кал“, „Вестникарчето“ и сериалът Eastbound & Down. Във всички тях тексасецът е различен и адски добър, което по някакъв необясним начин учудва публиката. Може би не са го очаквали от мъж, наречен „мистър тяло“ преди няколко години.

И да, Матю Макконъхи е и „мистър тяло“ и безобразен актьор с потенциал на лъв на голям екран. Той смело поема роли и се гмурка в тях с ожесточеност на олимпийски шампион. И това му носи само положителни неща.

Краткото му появяване във „Вълкът от Уолстрийт“ остава един от многото адски добри моменти във филма. Разбира се, че шоуто там принадлежи на Ди Каприо, но Макконъхи е мини бог в своята мини пет минутна вселена, дадена му от Скорсезе.

Оттам насетне следват „Интерстелар“ и „Истински детектив“, а от другата седмица ще може да го гледате и в чудесния Gold, който някак минава незабелязано от повечето хора. А не трябва. Матю Макконъхи е титаничен в него.

След рязката промяна в актьорския си имидж и кариерното си развитие, Макконъхи става малко по-избирателен в ролите си. Той подбира внимателно сценариите, които да чете и режисьорите, с които да снима. Затова някак нямаме търпение да го гледаме в „Тъмната кула“ по Стивън Кинг, където това златно момче играе Мъжът в черно. Иначе ви го препоръчваме в Gold, от другата седмица обаче.

Междувременно ви черпим с най-добрите му роли. Някои сте гледали, а някои сигурно сте пропуснали, но ние сме тук за да ви ги покажем. В галерията горе.