За руските медии: „неистина или предизвикателство“

| от |

Христо Грозев

Статията на английски можете да прочетете тук : http://cgrozev.wordpress.com/2014/08/23/for-russian-media-its-un-truth-or-dare/

На пръсти се броят медиите в Русия, които могат да се нарекат ​​“независими“ от Кремъл, а още по-малко са онези, които могат да устоят на склонността да се угажда на путинските цензори. (в интерес на истината, може би не следва да се оплаквам, тъй като именно страхът на Путин от независими медии бе причината, довела до покупката на руската ни радиогрупа през 2006 на „каквато и цена да назовете“.)

„Ехото на Москва“ („Эхо Москвы“) е една от белите лястовици в руския медиен пейзаж.  През последните 15 години „Ехото“ е единствената медия, към която си струва да се обръщаш, за да получиш един различен поглед върху текущите събития със здравословна доза скептицизъм относно мотивите на Кремъл, докато  в същото време останалата част от медийното стадото се прехласва пред всички действия на Путин.

Ехото на Москва първоначално беше част от Медиа Мост, една изначално критична към властта медийна група, собственост на руско-израелския олигарх Владимир Гусинский. През 2000 г., Гусинский бе обвинен в данъчни измами и присвояване, и по собствените му думи, бе принуден да обмени „контролиращ дял в Медиа Мост срещу свалане на прокурорските обвинения срещу мен“. Назначеният купувач за акциите на Гусинский беше не друг, а самият държавен монополист Газпром (все още помня объраното изражението на шефа на Газпром Алексей Милер, когато през 2000г. трябваше да обясни на група медийни конкуренти в Москва, защо Газпром, изведнъж, решава да инвестира в медии … дори не можеше да си спомни името на телевизионната станция, която току-що бе придобил).

Неочаквано за много наблюдатели, докато Газпром напълно разфасова и новопридобита телевизия (НТВ) и я префасонира в медиен пудел, Ехото на Москва бе оставено недокоснато от новите собственици, и на радиостанцията бе позволено да продължи различната си редакционна политика. Логиката зад този странен ход бе, най-вероятно, двуяка.

Alexey Venedictov

От една страна, 33% от акциите на радиостанцията все още принадлежаха на журналисти, включително и човека с непокорна коса  и непокорен ум  – главния редактор Алексей Венедиктов. С други думи, всяка пряка намеса от Газпром щеше да предизвика голям и публично видим скандал, както и обвинения в цензура.От друга страна, Кремъл провидя в Ехото начин да изолира всички идеологически дисиденти на един медиен остров, където те да се събират и да си изпускат парата – все пак едно по-безопасно решение от това да се принуждават недоволните от властта да слушат чужди – и в крайна сметка неконтролируеми – медии, като например Радио Свобода или руската служба на БиБиСи.

Каквато и да са били мотивите, Ехото на Москва остана до голяма степен независимо от линията на Кремъл, и това продължи чак до 2014 г. Въпреки, че станцията рутинно бе обвинявана – както от политици, така и от обикновени руснаци – че е анти-руска и се занимава с подривна дейност, никой така и не успя ефективно да наложи цензура.

Ето, че дойдоха обаче олимпийските игри в Сочи –  мегапроектът-любимец на Путин. Не само, че Ехото възприе цинична линия на обсъждане на нездравите икономически основи на цялото олимпийско предприятие, но се осмели дори да публикува становище на телевизионния сатирик Шендерович, в което Олимпиадата в Сочи бе сравнена с тази в нацистка Германия през 1936 г., а 15-годишната фигуристка Липницкая бе наречена „реквизит за повишаване на популярността на Путин“.

Този път Кремъл изпрати парния си чук да се справи с Ехото: в лицето на главния редактор на държавната информационна агенция РИА Новости.  Кисельов, който в който в момента се намира  в черния списък на ЕС, направи 15 минутна тирада в неделното обзорно предаване „Вести на седмицата“, където в 15-минутна телевизионна тирада нарече либерализма на Ехо-то „действия срещу сигурността на държавата“. (Любимата ми част беше моментът, когато Кисельов опровергава твърдението на Шендерович, че „единствената разлика между 2014 г. Русия и 1936 Германия е, че стандартът на живот на германеца през 1936 г. е по-висок“, с аргумента-убиец: „Но както можете да видите, през 1936 г.  в Берлин не е имало задръстване от милиони частни автомобили! „

В никак несвързано с раздразнението на Путин „решение за преструктуриране“, Газпром свика извънредна среща на акционерите в Ехото на Москва и уволни генераления директор Юрий Федутинов, като го замени (след 22 години трудов стаж начело на радиосанцията) с апаратчицата от държавно радио Екатерина Павлова.

Въпреки че след тази божествена намеса, редакционният екип на Ехото стана по-внимателен в избора на думите си, журналистите все пак не се изплашиха да заемат остро цинична линия по време на инвазията на Русия в Украйна – от подигравки в пряк ефир на тезите на Кремъл за вежливите мъже в зелено, до разкриване на корупционните сделки, предлагани от Путин на олигарсите срещу подкрепа за войната, до публикуване на схема с хронология на свалянето на MH17, водеща до категорично заключение, че е бил свален от проруските сепаратисти.

Подобно редакционна дисидентство, на фона на патриотично мобилизираната до кресчендо медийна среда, превърна Ехото в неприемлив враг на истаблишмънта. В допълнение към обичайните публични обвинители Дугин , Лимонов и Жириновски, както винаги наричащи журналистите от Ехото „врагове на държавата“, „шпиони на САЩ“, „анти-руски агенти“ или просто „предатели“, предупредителни изстрели сега започнаха да идват и от върха. През май икономическия съветник на Путин, депутат и шеф на икономическата комисия в руската Дума Евгений Фьодоров (един от най-одиозните руски политици към днешна дата), нарече „Ехото на Москва“ петата колона на руските медии, и предложи мерки за защита на държавата от „предателства сред медиите“.

Mikhail Lesin

Михаил Лесин, бивш „министър по делата на пресата“ (!), а сега шеф на Газпром Медиа, публично разкритикува редакционната политика на Ехото в контекста на конфликта между Русия и Украйна и намекна, че въпреки, че не може официално да се намесва с редакционни решения моят глас се чува, и се чува силно. Това ще ми отнеме някои усилия, но аз мога да бъде много убедителен„. В интервю от миналата седмица за руското издание на Forbes, Лесин дава да се разбере, че ако Ехото не промени редакционната си политика, от информационно-публицистична, радиостанцията може просто се превърне в „чисто музикална“ .В лицето на всички намеци за предстояща саморазправа, главният редактор Алексей Венедиктов се усмихва и продължава да дразни цензорите на Кремъл, въпреки че примката около радиостанцията изглежда необратимо се затяга.

Но нищо не е пример за тежкото положение на независимите медиите, дръзващи да мислят и говорят свободно в путинска Русия, отколкото казусът с ТВ Дожд от тази седмица. Може би си спомняте, че TV Дожд и по-рано си имаше проблеми със свободното слово : през февруари 2014 г., телевизионния канал се осмели да излъчи анкета, в която канеше зрителите да гласуват по въпроса дали загубата на милион и половина човешки животи по време на блокадата на Ленинград през Втората световна война е била оправдана – или дали, както някои историци смятат, градът е трябвало да се предаде на германските воиски.

Не само, че ТВ Дожд моментално получи глоба от медийните надзорници за задаване на „светотатски и уронващ паметта на народа въпрос“, но и каналът бе изваден от разпространение чрез – привидно несвързани и некоординирани  – търговски решения на няколко сателитни и кабелни оператори.  След публично извинение от страна на телевизионния канал, президентът Путин обеща, по време на едно от маратонските си интервюта, да направи каквото може, за да “ освободи телевизията от прекомерното внимание от страна на регулаторните органи „, и да се опита да убеди операторите да възобновят разпространението ( о, чудо! Те го направиха в рамките на една минута от изказването на Путин).

Но по-злокобно за състоянието на Русия днес бе това, което се случи вчера. ТВ Дожд излъчи и публикуван на интернет страницата си новина за руския „хуманитарен конвой, придружаван от сепаратисти“.

В рамките на няколко минути тази история стигна до върха на най-четат новинарски статии в руското интернет пространство, измервано от библията на уеб-метриката в Русия, MediaMetrics.

Но този рекорд не трая дълго.Виждайки, че в новините се използва думата „сепаратисти“ (вместо „герои на Новорусия, или в най-лошия случай: „смели бунтовници“) , собственикът на MediaMetrics Герман Клименко просто изтрил новина от системата за измерване.По собствените му думи:

„Аз не изтрих самаа новина. Изтрих новината от нашата система за измерване на рейтинги. По-добре да извърша грях, отколкото да бъда известен като грешник

ТВ Дожд първоначално пусна възмутено съобщение в туитър за изтриването на своята  новина от системата за измерване. Няколко минути по-късно, обаче, възмутеният туит бе изтрит.На негово място се появи следният нов туит:

«Скъпи приятели, относно MediaMetrics.. Ние току-що проведохме разговор с Герман Клименко, и той ни обясни ситуацията. След разговора, нашите претензии към MediaMetrics вече са свалени».

И това, „скъпи приятели“, изглежда е рецептата за оцеляване на медиите в Русията на Путин.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

#BookClub: Летен гайд за четене

| от |

Това лято, преди да отлетиш за някоя топла точка или да се пренесеш на родно или чужбинско черноморие, бъди добре зареден с книги. Защото лятното четене е като лятното къпане – наложително е и е добре да се прави всеки ден. Дори по два пъти на ден. За целта ние имаме кратък списък от пет заглавия, с които потенциално може да прекараш няколко чудесни часа.

„Серафина и черният плащ“, Робърт Бийти

Серафина е странно малко момиче, което има афинитет към скривалища и мистерии. Тя живее в тайните подземия на огромното имение Билтмор и става свидетел на зъл пъклен план, в който мъж с черен плащ краде деца. Серафина е най-новото интересно и забавно творение на детската литуратура, което обединява в себе си мистерия, трилър и фентъзи елементи. Това е първата книга от трилогията, която препоръчваме.

„Ето така я губиш“, Джуно Диас

Джуно Диас е носител на „Пулицър“ за литература, а това е първият му сборник с разкази у нас. Дългоочаквана и чудесна, тази книга съдържа истории, които могат да ти скъсат сърцето, да те разплачат и понякога дори, да те разсмеят. Как я губиш и защо, какво се случва и как тялото ти буквално страда… Джуно Диас намира думите, с които да изрази най-силно най-простите емоции, каквито са обичта и любовта.

„Туин Пийкс: Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър; Тайният дневник на Лора Палмър

Който не е чел дневника на Лора Палмър и записките на агент Дейл Купар преди много години, когато излязоха за първи път, сега има шанс да го направи. Възраждането на сюрреалистичния епос „Туин Пийкс“ е нашето guilty pleasure. Четем и гледаме.

„Последното раздаване“, Майкъл Добс

Паралелно с размазващия сезон на House of cards на родния пазар излиза и третата част от книгите на Майсъл Добс, които служат за основа първо на сериала на BBC, а впоследствие и на този на Netflix. Препоръчваме Добс точно толкова горещо, колкото и целия House of Cards. Никога не забравяй, че именно неговия Франсис Ъркарт е вдъхновение за модерния Макбет и нашият личен любим президент Франк Ъндърууд.

„Одеса“, Херман Кох

Херман Кох е холандския майстор на ежедневното напрежение. Той може да направи история от всяка дребна на пръв поглед случка, която нормалният човек ще подмине с лека ръка. Това е най-новият му роман на родния пазар и подобно на предишните му – „Вечерята“ (който трябва да се прочете), „Уважаеми господин М.“ и „Вилата с басейна“ – и „Одеса“ е на пръв поглед тривиална история, която преминава в лудешко пробягване между двама стари приятели и мечтите, които понякога е добре да не се сбъдват.   

 
 

Писма от Алберт Айнщайн отиват на търг

| от chronicle.bg, по БТА |

Алберт Айнщайн може да е бил гений в областта на физиката, но е имал далеч по-малки способности в областта на човешките взаимоотношения и съжалявал за двата си брака, предаде Франс прес. Това разкрива писмо, адресирано от него до семейството на приятел. Писмото ще бъде предложено за продажба на търг на „Кристис“ през юли.

„Онова, за което най-много му се възхищавах, е начинът, по който успя да живее спокойно толкова дълго време с една и съща съпруга, докато аз на два пъти се провалих“, е написал ученият на 21 март 1955 г. след смъртта на колегата си и приятел Микеле Бесо.

„Той отново с малко ме изпревари, напускайки този странен свят. Това не е важно. За хората като нас, които вярват във възможностите на физиката, разликата между минало, настояще и бъдеще е просто илюзия“, завършва писмото.

Бесо подкрепял Айнщайн в трудните му семейни контакти с първата му съпруга Милева. Айнщайн се разделя с нея през 1914 г., преди да се ожени за братовчедката й Елза.

56-те писма, които ще бъдат изложени на търг в Лондон, обхващат над 50-годишен период и са посветени на Теорията на относителността, идването на нацистите на власт, както и на интимни въпроси.

Двамата мъже се сприятелили, докато били студенти в Цюрих в края на 90-те години на 19-и век.
Търгът ще се състои от 6 до 13 юли.

 

Искаме да ви покажем едно от писмата, които Алберт Айнщайн праща до дъщеря си Лизерл Айнщайн:

 

Когато предложих теорията на относителността, много малко хора ме разбраха, и това, което ще разкрия сега, за да предадеш на човечеството, ще се сблъска също с неразбиране и предубеждение в света.
Моля те да пазиш писмата ми толкова дълго, колкото е необходимо, години, десетилетия, докато обществото напредне достатъчно, за да приеме това, което ще обясня по-долу.
Има изключително мощна сила, за която досега науката не е намерила официално обяснение. Това е сила, която включва и управлява всички останали и е дори зад всяко явление, проявяващо се във Вселената. Тази сила все още не е идентифицирана от нас.
Тази универсална сила е ЛЮБОВТА.
Когато учените търсеха единна теория на Вселената те забравиха за най-мощната невидима сила.
Любовта е светлина, която просветлява тези, които я дават и я получават.
Любовта е гравитацията, защото тя кара някои хора се чувстват привлечени от други.
Любовта е сила, защото тя умножава най-доброто, което имаме и позволява на човечеството да не се самоунищожи в своя сляп егоизъм. Любовта се разгръща и разбулва.
За любовта ние живеем и умираме.
Любовта е Бог и Бог е любов.
Тази сила обяснява всичко и дава смисъл на живота. Това е променлива, която сме игнорирарали прекалено дълго, може би защото се страхуваме от любовта, защото това е единствената енергия във Вселената, която човек не се е научил да управлява.
За да дам изражение на любовта, направих проста замяна в моето най-известно уравнение.
Ако вместо E=mc2, приемем, че енергията за изцеляването на света може да се получи чрез любов, умножена по скоростта на светлината на квадрат, стигаме до заключението, че любовта е най-мощната сила, която съществува, защото тя няма граници.
След провала на човечеството в използването и контрола над останалите сили на Вселената, които са се обърнали срещу нас, е наложително спешно да се подкрепим с един друг вид енергия…
Ако искаме нашия вид да оцелее, ако търсим смисъла в живота, ако искаме да спасим света и всяко съзнаващо същество, което го обитава, любовта е точният и единствен отговор.
Може би още не сме готови да направим бомба на любовта, достатъчно мощна, за да унищожи изцяло омразата, егоизма и алчността, които опустошават планетата.
Въпреки това, всеки човек носи в себе си малък, но мощен генератор на любовта, чиято енергия очаква да бъде освободена.
Когато се научим да даваме и да получаваме тази универсална енергия, скъпа Лизерл, ние ще потвърдим, че любовта побеждава всичко, че е в състояние да се издигне над всичко, защото любовта е квинтесенцията на живота.
Дълбоко съжалявам, че не съм в състояние да изразя това, което е в сърцето ми, което тихо бие за теб през целия ми живот. Може би е твърде късно да се извиня, но тъй като времето е относително, ми е нужно да ти кажа, че те обичам и благодарение на теб достигнах до върховния отговор!
Твой баща Алберт Айнщайн.

 
 

Джони Деп: „Кога за последно актьор уби президент?“

| от chronicle.bg, по БТА |

Джони Деп попита множеството на фестивала Гластънбъри в Англия кога за последен път актьор е убил президент, предаде Асошиейтед прес. Въпросът бе зададен в рамките на негово изявление, в което актьорът говореше за президента Доналд Тръмп.

Деп го зададе на ежегодния фестивал, който чества музиката и сценичните изкуства.

54-годишната звезда от филмовата поредица „Карибски пирати“ допълни, че всъщност не е актьор, а лъже, за да преживява. „Някога се е случвало и може би е време отново да се случи“, пошегува се той. Актьорът Джон Уилкс Бут уби президента Ейбрахам Линкълн през 1865 г.

Деп е на фестивала, за да представи филма „Развратникът“ (2004), в който се е снимал.