За руските медии: „неистина или предизвикателство“

| от | |

Христо Грозев

Статията на английски можете да прочетете тук : http://cgrozev.wordpress.com/2014/08/23/for-russian-media-its-un-truth-or-dare/

На пръсти се броят медиите в Русия, които могат да се нарекат ​​“независими“ от Кремъл, а още по-малко са онези, които могат да устоят на склонността да се угажда на путинските цензори. (в интерес на истината, може би не следва да се оплаквам, тъй като именно страхът на Путин от независими медии бе причината, довела до покупката на руската ни радиогрупа през 2006 на „каквато и цена да назовете“.)

„Ехото на Москва“ („Эхо Москвы“) е една от белите лястовици в руския медиен пейзаж.  През последните 15 години „Ехото“ е единствената медия, към която си струва да се обръщаш, за да получиш един различен поглед върху текущите събития със здравословна доза скептицизъм относно мотивите на Кремъл, докато  в същото време останалата част от медийното стадото се прехласва пред всички действия на Путин.

Ехото на Москва първоначално беше част от Медиа Мост, една изначално критична към властта медийна група, собственост на руско-израелския олигарх Владимир Гусинский. През 2000 г., Гусинский бе обвинен в данъчни измами и присвояване, и по собствените му думи, бе принуден да обмени „контролиращ дял в Медиа Мост срещу свалане на прокурорските обвинения срещу мен“. Назначеният купувач за акциите на Гусинский беше не друг, а самият държавен монополист Газпром (все още помня объраното изражението на шефа на Газпром Алексей Милер, когато през 2000г. трябваше да обясни на група медийни конкуренти в Москва, защо Газпром, изведнъж, решава да инвестира в медии … дори не можеше да си спомни името на телевизионната станция, която току-що бе придобил).

Неочаквано за много наблюдатели, докато Газпром напълно разфасова и новопридобита телевизия (НТВ) и я префасонира в медиен пудел, Ехото на Москва бе оставено недокоснато от новите собственици, и на радиостанцията бе позволено да продължи различната си редакционна политика. Логиката зад този странен ход бе, най-вероятно, двуяка.

Alexey Venedictov

От една страна, 33% от акциите на радиостанцията все още принадлежаха на журналисти, включително и човека с непокорна коса  и непокорен ум  – главния редактор Алексей Венедиктов. С други думи, всяка пряка намеса от Газпром щеше да предизвика голям и публично видим скандал, както и обвинения в цензура.От друга страна, Кремъл провидя в Ехото начин да изолира всички идеологически дисиденти на един медиен остров, където те да се събират и да си изпускат парата – все пак едно по-безопасно решение от това да се принуждават недоволните от властта да слушат чужди – и в крайна сметка неконтролируеми – медии, като например Радио Свобода или руската служба на БиБиСи.

Каквато и да са били мотивите, Ехото на Москва остана до голяма степен независимо от линията на Кремъл, и това продължи чак до 2014 г. Въпреки, че станцията рутинно бе обвинявана – както от политици, така и от обикновени руснаци – че е анти-руска и се занимава с подривна дейност, никой така и не успя ефективно да наложи цензура.

Ето, че дойдоха обаче олимпийските игри в Сочи –  мегапроектът-любимец на Путин. Не само, че Ехото възприе цинична линия на обсъждане на нездравите икономически основи на цялото олимпийско предприятие, но се осмели дори да публикува становище на телевизионния сатирик Шендерович, в което Олимпиадата в Сочи бе сравнена с тази в нацистка Германия през 1936 г., а 15-годишната фигуристка Липницкая бе наречена „реквизит за повишаване на популярността на Путин“.

Този път Кремъл изпрати парния си чук да се справи с Ехото: в лицето на главния редактор на държавната информационна агенция РИА Новости.  Кисельов, който в който в момента се намира  в черния списък на ЕС, направи 15 минутна тирада в неделното обзорно предаване „Вести на седмицата“, където в 15-минутна телевизионна тирада нарече либерализма на Ехо-то „действия срещу сигурността на държавата“. (Любимата ми част беше моментът, когато Кисельов опровергава твърдението на Шендерович, че „единствената разлика между 2014 г. Русия и 1936 Германия е, че стандартът на живот на германеца през 1936 г. е по-висок“, с аргумента-убиец: „Но както можете да видите, през 1936 г.  в Берлин не е имало задръстване от милиони частни автомобили! „

В никак несвързано с раздразнението на Путин „решение за преструктуриране“, Газпром свика извънредна среща на акционерите в Ехото на Москва и уволни генераления директор Юрий Федутинов, като го замени (след 22 години трудов стаж начело на радиосанцията) с апаратчицата от държавно радио Екатерина Павлова.

Въпреки че след тази божествена намеса, редакционният екип на Ехото стана по-внимателен в избора на думите си, журналистите все пак не се изплашиха да заемат остро цинична линия по време на инвазията на Русия в Украйна – от подигравки в пряк ефир на тезите на Кремъл за вежливите мъже в зелено, до разкриване на корупционните сделки, предлагани от Путин на олигарсите срещу подкрепа за войната, до публикуване на схема с хронология на свалянето на MH17, водеща до категорично заключение, че е бил свален от проруските сепаратисти.

Подобно редакционна дисидентство, на фона на патриотично мобилизираната до кресчендо медийна среда, превърна Ехото в неприемлив враг на истаблишмънта. В допълнение към обичайните публични обвинители Дугин , Лимонов и Жириновски, както винаги наричащи журналистите от Ехото „врагове на държавата“, „шпиони на САЩ“, „анти-руски агенти“ или просто „предатели“, предупредителни изстрели сега започнаха да идват и от върха. През май икономическия съветник на Путин, депутат и шеф на икономическата комисия в руската Дума Евгений Фьодоров (един от най-одиозните руски политици към днешна дата), нарече „Ехото на Москва“ петата колона на руските медии, и предложи мерки за защита на държавата от „предателства сред медиите“.

Mikhail Lesin

Михаил Лесин, бивш „министър по делата на пресата“ (!), а сега шеф на Газпром Медиа, публично разкритикува редакционната политика на Ехото в контекста на конфликта между Русия и Украйна и намекна, че въпреки, че не може официално да се намесва с редакционни решения моят глас се чува, и се чува силно. Това ще ми отнеме някои усилия, но аз мога да бъде много убедителен„. В интервю от миналата седмица за руското издание на Forbes, Лесин дава да се разбере, че ако Ехото не промени редакционната си политика, от информационно-публицистична, радиостанцията може просто се превърне в „чисто музикална“ .В лицето на всички намеци за предстояща саморазправа, главният редактор Алексей Венедиктов се усмихва и продължава да дразни цензорите на Кремъл, въпреки че примката около радиостанцията изглежда необратимо се затяга.

Но нищо не е пример за тежкото положение на независимите медиите, дръзващи да мислят и говорят свободно в путинска Русия, отколкото казусът с ТВ Дожд от тази седмица. Може би си спомняте, че TV Дожд и по-рано си имаше проблеми със свободното слово : през февруари 2014 г., телевизионния канал се осмели да излъчи анкета, в която канеше зрителите да гласуват по въпроса дали загубата на милион и половина човешки животи по време на блокадата на Ленинград през Втората световна война е била оправдана – или дали, както някои историци смятат, градът е трябвало да се предаде на германските воиски.

Не само, че ТВ Дожд моментално получи глоба от медийните надзорници за задаване на „светотатски и уронващ паметта на народа въпрос“, но и каналът бе изваден от разпространение чрез – привидно несвързани и некоординирани  – търговски решения на няколко сателитни и кабелни оператори.  След публично извинение от страна на телевизионния канал, президентът Путин обеща, по време на едно от маратонските си интервюта, да направи каквото може, за да “ освободи телевизията от прекомерното внимание от страна на регулаторните органи „, и да се опита да убеди операторите да възобновят разпространението ( о, чудо! Те го направиха в рамките на една минута от изказването на Путин).

Но по-злокобно за състоянието на Русия днес бе това, което се случи вчера. ТВ Дожд излъчи и публикуван на интернет страницата си новина за руския „хуманитарен конвой, придружаван от сепаратисти“.

В рамките на няколко минути тази история стигна до върха на най-четат новинарски статии в руското интернет пространство, измервано от библията на уеб-метриката в Русия, MediaMetrics.

Но този рекорд не трая дълго.Виждайки, че в новините се използва думата „сепаратисти“ (вместо „герои на Новорусия, или в най-лошия случай: „смели бунтовници“) , собственикът на MediaMetrics Герман Клименко просто изтрил новина от системата за измерване.По собствените му думи:

„Аз не изтрих самаа новина. Изтрих новината от нашата система за измерване на рейтинги. По-добре да извърша грях, отколкото да бъда известен като грешник

ТВ Дожд първоначално пусна възмутено съобщение в туитър за изтриването на своята  новина от системата за измерване. Няколко минути по-късно, обаче, възмутеният туит бе изтрит.На негово място се появи следният нов туит:

«Скъпи приятели, относно MediaMetrics.. Ние току-що проведохме разговор с Герман Клименко, и той ни обясни ситуацията. След разговора, нашите претензии към MediaMetrics вече са свалени».

И това, „скъпи приятели“, изглежда е рецептата за оцеляване на медиите в Русията на Путин.

 
 

„La La Land”, Мерил Стрийп и още 7 интересни факта преди „Оскар”-ите

| от chronicle.bg |

Освен към изравнения с „Титаник“ и „Всичко за Ева“ рекорд на мюзикъла „La La Land“ с 14 номинации и рекордната 20-а актьорска номинация за Мерил Стрийп, ви предлагаме поглед към още няколко любопитни факта за тазгодишните участници в надпреварата за „Оскар“:

Мат Деймън, номиниран в качеството си на продуцент на „Манчестър до морето“, е едва третият след Уорън Бийти и Джордж Клуни, получавал номинации в категориите за актьор, сценарист и филм.

Дензъл Уошингтън, който изпълнява главната роля и е режисьор и съпродуцент на лентата „Огради“ („Fences“), е едва седмият след Уорън Бийти, Кевин Костнър, Клинт Истууд, Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Брадли Купър с актьорска номинация и номинация за най-добър филм за една и съща продукция.

– С времетраене от 7 часа и 47 минути документалната лента „О Джей: Произведено в Америка“ е най-дългият номиниран филм в историята на наградите „Оскар“.

Кевин О’Конъл („Възражение по съвест“) и Анди Нелсън („La La Land“) си поделят рекорда с по 21 номинации за звуков мишунг, откакто от 1961 г. в категорията се обявяват индивидуални претенденти. Кевин О’Конъл е човекът с най-много номинации за „Оскар“, без нито една спечелена награда на Академията. Анди Нелсън е печелил два пъти награда „Оскар“.

– Тази година за първи път в историята на наградите има номирирани чернокожи изпълнители във всички актьорски категории. Рекордните четирима чернокожи режисьори са номинирани в категорията за пълнометражен документален филм. За 84-и път в историята на наградите няма номинирана жена в категорията за най-добър режисьор.

– На номинация в категорията за най-добър филм са имали право 336 игрални филма в сравнение с 305 миналата година. Предложение за категорията най-добър чуждоезичен филм са изпратили 85 държави.

– Церемонията за наградите „Оскар“ се излъчва по телевизията по целия свят. Американската киноакадемия е издала повече от 1600 акредитации на журналисти за тазгодишната 89-а церемония. Звездите ще позират на червения килим пред повече от 70 фотографи.

 
 

#Bookclub: Да мислиш шантаво като Туве Янсон

| от chronicle.bg |

Кой е измислил мумините?
Една жена – Туве Янсон.
А кой е измислил Филифьонката, Мисата, Малката Мю…? – пръстът се разхожда по листа.
Пак тя.
Е! И аз искам да мисля така шантаво!

Гого тъкмо е прочел комикса „Прислужницата на мама Муминка“. Книжката продължава да ни разкрива фрагменти от живота на мумините, допълнени със страхотните изображения на Туве Янсон. Заглавието звучи странно, защото „прислужница“ някак не се вписва в света на мумините. Това представлява и ситуацията – един неуспешен и не много желан опит за промяна във всекидневието.

Всъщност причината за всичко е новата съседка на мумините – Филифьонката, която е образцова домакиня и майка. Шокирана от състоянието на дома на своите съседи, тя ги засрамва толкова много, че те си наемат домашна помощница. Още с пристигането на Мисата, става ясно, е тя се нуждае от разведряване. Прислужницата е самото олицетворение на тъгата, дълга и страха. Междувременно Филифьонката мистериозно изчезва, а в отсъствието й мумините започват да учат Мисата как да се радва на живота.

Това е четвъртата книжка от поредицата с комикси на Туве Янсон, издавани за първи път в България от издателство „Пурко“. Целта е почитателите на Туве в България да могат да се докоснат и до тази по-малко известна част от творчеството на финландската писателка. Тук можете да видите и как изглежда комиксът.

 
 

Новият ни любим сериал: „Големите малки лъжи“

| от |

Известният слоган, превърнал се в нарицателно и съответно лека форма на клише, на един от най-големите тв канали в момента, гласи, че „това не е телевизия, това е НВО“. Много самодоволно биха казали някои и може би щяха да са прави, ако не бяха гледали нищо от това, което каналът е произвел в последните години.

Да, това не е телевизия. Поне не в смисъла, в който повечето хора, включително и у нас, възприемат малката синя кутия, излъчваща съдържание 24/7. HBO правят нещо тотално различно и най-новото им амбициозно шоу, натъпкано до горе със звезди, красиви гледки и адаптиращо модерен криминален, но – О, ужас – женски роман, е поредното доказателство за това.

„Големите малки лъжи“ е онова, което ще ви държи влажно тази пролет. Едносезонният сериал е скъпа, красива и рискова продукция, която заради лъскавата пудра, която си е сложила, под формата на много звезди и комерсиално успешна книга, може да се провали с гръм и трясък.

Но не го прави, спокойно. Защото това не е телевизия, това е… сещате се.

„Големите малки лъжи“ е предпоследен роман в кариерата на австралийката Лиан Мориарти. Той излиза през 2014-а и става хит на родния й континент, а впоследствие и по света. Самата Мориарти специализира в писането на така наречените „женски кримки“. Основните й персонажи винаги са семейни двойки или хора с деца, като действието се върти предимно около жените, които често се забъркват в интриги, лъжи и строго пазени тайни. Защото всички имаме такива и в повече случаи те са доста срамни.

Лиан Мориарти е специалист във „ваденето на мръсно бельо“ ала модерна сапунена сага на хартия. Преди „Големите малки лъжи“ тя има още 5 романа, като най-известният сред тях е „Тайната на моя съпруг“.

„Лъжите“ обаче са онова, което я изстрелва към Холивуд и привлича вниманието на Рийз Уидърспуун.

Актрисата решава, че иска да адаптира книгата първо на филм, впоследствие на сериал и кани Никол Кидман да се присъедини. Двете стават продуценти на проекта, заедно със самата Мориарти, а Дейвид Е. Кели – сценаристът и създател на „Али Макбийл“ – се връща в редиците на телевизията, за да адаптира романа за екран.

Комбинацията между всички тези свръхсили дава желания резултат – „Големите малки лъжи“ е доза качествена телевизия, която всеки заслужава да си причини от време на време, за да си почине от плетките и уринотерапията сутрин, обед и вечер.

Към суперотбора на Кидман и Уидърспуун, които правят тв шоу за първи път в кариерата си, се присъединяват Александър Скарсгард, Шайлийн Удли, Лора Дърн и екзотичната, като екстравагантна русалка, Зоуи Кравиц. Към групата на тези толкова различни жени и един изключително здрав, сексапилен и разгонен през повечето време мъж, се присъединяват и още куп великолепни актьори, залези с цвят на мед и няколко деца, точно толкова уникални, колкото и техните родители.

Разбъркан, като приятна модерна гурме кухня, „Големите малки лъжи“ има всичко, което искате да чуете и видите от едно, на пръв поглед, мирно и красиво общество. Перфектните двойки се пребиват, децата се хапят, мирните жени са в покой с природата, но са жестоки с близките си, тихите брюнетки носят пистолети в чантата си, а добрите и верни мъже не могат да го вдигнат.

И в периферията на всичко това, като набъбващ балон, който ще се спука всеки момент, стои едно убийство. Кой е убит и защо, никой не казва, но всички малки катастрофи, които се разтилят пред очите на зрителя в рамките на 7 епизода, водят към финалното гръмване на пушката, след което връщане няма.

Сериалът скача назад и напред във времето – преди и след убийството – за да те кара да си гризеш ноктите в чудене на „какво, по дяволите, се случва“. А каймакът на Уидърспуун, Кидман, Удли, Скарскгард, Кравиц и Дърн само допринасят за по-добрия вкус на този телевизионен бонбон и води след себе си нуждата да искаш да поглъщаш епизод след епизод.

Маскировката от лъскаво женско шоу е само привидна. Животът е еднакво скапан за всички ни понякога, като и полът, и възрастта не променят отношението ни към фунтаменталните неща в живота. Напротив, само го обострят.

„Големите малки лъжи“ е телевизионен свят, в който може да се потопите с удоволствие, дори и само за да се уверите, че нито един от нас не е това, което показва на света. А е чудовището, което умело крие под пластове от хубави костюми, красиви снимки и добри дела.  

 
 

Оскари 2017: Филм на Pixar – предпочетен пред „Сляпата Вайша“ на Тео Ушев

| от chronicle.bg |

Теодор Ушев не беше избран да получи „Оскар“ за късометражния си анимационен филм „Сляпата Вайша“.

Работещият в Канада български аниматор се състезаваше с още 4 заглавия за престижното отличие, но на церемонията тази нощ беше награден Piper на хитовото студио Pixar.

„Сляпата Вайша“, разказващ за момиче, което нe може да живее в настоящето, защото с едното си око гледа в миналото, а с другото в бъдещето, направи премиерата си на „Берлинале“ през миналата година и вече има над 20 награди – включително на възрастното и детското жури на международния фестивал за анимация в Анеси, „Сребърен Пегас“ от фестивала „Аниматор“ в полския град Познан, и голямата награда за анимация на най-стария щатски фестивал в Чикаго.

„Сляпата Вайша“ е базиран на разказ на Георги Господинов, а Теодор Ушев ще продължи сътрудничеството си с писателя, включително по пълнометражна анимация по романа „Физика на тъгата“.

Вижте и кои са другите победители.