За кифлите и пичките

| от | |

Автор: Лола Монтескьо (повече от Лола на chuime.bg)

Българките сме страшни мачовци! Не, не, нямам предвид външния вид, това не е статия за буйните ни мустаци и яките ни бедра.

Като казвам мачовци, имам предвид истински мачовци – убедени в невероятната си сексуална мощ, нарцистично влюбени в красотата си, вярващи в изключителните си способности на майки и домакини, невероятно консервативни по отношение на ролята на мъжа и жената в обществото и презиращи жените (другите, де).

Има само една разлика между българските мъже и жени-мачовци. При силния пол мачизмът намалява с всяко поколение. Докато при жените той сякаш се увеличава. А да, и жените – мачовци не се драпат по макарите. Така де… Другото си е същото.

Най-впечатляващо е шумното автозаклинание в сексуалната разкрепостеност и вечното можене на българката. Поне такова впечатление добих, след като прочетох коментарите на предимно млади българки под една статия, в която чуждоземна авторка на средна възраст питаше нужно ли е да се прави много и успешен секс? Лелееееее, жива да не бях! Не стига, че си го помислила, ми и го написала!

Горката чужденка бе буквално хвърлена на кладата! Следваха 132 коментара, в които покрай пълната й дебилност се описваха неепилираните й крака, рошавата й коса, мръсната й къща и най – вече пълната задръстенящина в леглото. В друга статия пък, пак превод от чужд език, авторката обясняваше, че тя и всичките й познати нямали никакъв ищах за секс след няколко години брак. И отдолу подобни коментари.

От тях човек остава с впечатлението, че между Дунав и Родопите жените се таковат нонстоп, навсякъде и по всякакъв начин. Сутрин под душа, после на масата за закуска, след това на ксерокса и зад кафе – машината в офиса, вечерта първо в метрото, след това в асансьора, после докато мият чиниите, и накрая идва истинският секс в кревата. От приятелствата си с мъже, населяващи същите тези географски ширини, съм чувала, че това не е баш така. Има и такива, има и онакива. Също като по чуждите земи. Жени всякакви….

Жените – мачо обаче не само правят секс нонстоп, а го правят и като мъже. Или поне така твърдят. За да поддържат този имидж, ходят на стриптийз-барове. Или поръчват стриптийзьори за партито на приятелката си. Разказват, че гледат редовно порно и се правят, че няма нищо по-забавно от това да обсъждаш с гаджето си циците на минувачките. За кратко време “се влюбват” в друга жена и дори се целуват с език с нея публично. Удрят по задника келнерки и пъхат пачки в деколтетата на певиците. Нямат никакъв проблем да правят секс без предпазни средства и без ограничения. В крайна сметка не е важно дали те получават удоволствие, важно е да поддържат имиджа на секс машини.

Българките – мачовци са влюбени в красотата си. Твърдо убедени са, че те са най-красиви на света. За доказателство правят непрекъснато сравнения с грозните като крави швейцарки, с грозните като крави холандки, с грозните като крави германки, с по-грозните дори и от крави англичанки, с дебелогъзите гъркини, мустакатите туркини, косматите полякини, миризливите чехкини, дебелите американки и неподбиращите рускини. Е, едни шведки и сръбкини само останаха, ама те па са кифли.

Като казах кифли – българките – мачо презират посестримите си. За тях жените се делят на два вида – кифли и пички. Пичките са те, а кифли са всички останали.

Българките – мачо са иначе домакини. Те както отварят бира с вилица, така и въртят баница. Това е в реда на нещата, защото в крайна сметка жените трябва да са жени, а мъжете – мъже. Мъжът да поправя колата, жената да чисти къщата. Така е било и така ще бъде.

Жените – мачо се кълнат в женското начало у себе си. Те са в състояние да измият прозорците на висок ток и да изперат на ръка чаршафите, без да им се излющи лака. Докато пускат прахосмукачката, държат бутилка бира в ръка. Носят мрежести чорапогащници в планината и ефирни дантелени нощнички в палатката. Това е, защото са пички. Всички други с памучните пижами или с дантелите в хотелите са кифли.

Жените – мачо се гордеят с колекцията си от мъжки екземпляри. Те са с висок статус, красив ум или силен мускул. А може и трите. Сменят ги редовно, за да не им излезе име на кифли.

Жените – мачо твърдят, че не гледат романтични филми, не четат любовни романи, не слушат сълзлива музика и въобще не се занимават с никакви дейности, които са типични, както знаем, за всички останали жени. Демек за кифлите. Те нямат приятелки, защото смятат, че жените – пардон кифлите, не могат да имат истински приятелства. Затова си другаруват само с мъже. Жените – мачо непрекъснато разправят, че жените (другите, де) са тъпи кифли и или циврят, или клюкарстват, но не са в състояние да проведат един интелигентен разговор.

Жените – мачо се оплакват шумно от това, че жените не могат да карат. И – ама хич, да паркират. За жените-мачо всяка жена с кариера е не просто кифла, а кифла със съмнително поведение. Жените според тях не могат да управляват фирми или държава, да пишат сериозни романи или да правят изследвания, да свирят рок или пънк и други подобни дейности. Тях ги могат само пичките. Е, добре, и мъжете.

И last but not least жените – мачо презират и другите жени – мачо. В техния свят има място само за една пичка. И това е тя.

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

Няма да повярвате на колко години са!

| от chronicle.bg |

Холивуд винаги е 21 години! Или поне така изглежда – след операции, грим, тренировки и алхимия. Ето няколко звезди с постоянен брой свещи върху тортата.

Но на колко години са всъщност едни от най-големите актриси в света? Не е прилично да се питата такива неща, разбира се. Те обаче вкарват достатъчно усилия, за да не се притесняват, когато ги питат така.

И така – едни от най-младоликите на екрана. Или поне част от тях . Галерията ни съдържа само жени, които ще ви очароват и изненадат. Често това, което ни подмладява най-много, е щастието!

 
 

TUBORG разкрива нова визуална идентичност на глобално ниво

| от chronicle.bg |

Датският бранд Tuborg разкри нова глобална маркетинг кампания под мотото „Open for more”.

Кампанията предлага на младите потребители редица нови елементи, създадени да вдъхновят различни културни общности на различни пазари – в Източна Европа, Русия и Азия. Двете основни теми в кампания 2017 ще бъдат „музика“ и „традиции – от 1880 досега“.

Tuborg_5

Нова комуникация на всички нива (електронна, дигитална, външна, в търговските обекти) следва освежаването на марката, което започна с промяна във визията на всички видове опаковки на Tuborg (малка и голяма стъклена бутилка, кен, PET).

Тази промяна е първата от 2012 година насам и представлява изцяло нова иконография на бранда с нова цветна схема на логото, включваща сини елементи, които да отличат Tuborg пред повечето „зелени“ брандове. Дело е на дизайнера Turner Duckworth, който е запазил и обновил и някои съществуващи елементи – в един по-динамичен и младежки дух.

Вече е активен и новият сайт на марката. 

 
 

Първи снимки на Алисия Викандер като Лара Крофт

| от chronicle.bg |

Животът в Tomb Raider е прашен, но под прахоляка на снимачната площадка изплува едно скандинавско видение – Алисия Викандер в ролята на Лара Крофт. 

Шведската носителка на „Оскар“ стъпва в обувките на Анджелина Джоли, за да влезе в кожата на известната героиня от видеоигрите.

Викандер описва Лара Крофт като „истински иконичен характер“, който е „модел за много млади жени“.

Във филма виждаме Лара като млада жена, умна и способна, но пилееща енергията си. Проследяваме нейното опасно пътешествие, което ще я накара да тества границите си във всеки един смисъл.

През 2001 и 2003 година в ролята на героинята беше актрисата Анджелина Джоли.

алисия викандер