За кифлите и пичките

| от | |

Автор: Лола Монтескьо (повече от Лола на chuime.bg)

Българките сме страшни мачовци! Не, не, нямам предвид външния вид, това не е статия за буйните ни мустаци и яките ни бедра.

Като казвам мачовци, имам предвид истински мачовци – убедени в невероятната си сексуална мощ, нарцистично влюбени в красотата си, вярващи в изключителните си способности на майки и домакини, невероятно консервативни по отношение на ролята на мъжа и жената в обществото и презиращи жените (другите, де).

Има само една разлика между българските мъже и жени-мачовци. При силния пол мачизмът намалява с всяко поколение. Докато при жените той сякаш се увеличава. А да, и жените – мачовци не се драпат по макарите. Така де… Другото си е същото.

Най-впечатляващо е шумното автозаклинание в сексуалната разкрепостеност и вечното можене на българката. Поне такова впечатление добих, след като прочетох коментарите на предимно млади българки под една статия, в която чуждоземна авторка на средна възраст питаше нужно ли е да се прави много и успешен секс? Лелееееее, жива да не бях! Не стига, че си го помислила, ми и го написала!

Горката чужденка бе буквално хвърлена на кладата! Следваха 132 коментара, в които покрай пълната й дебилност се описваха неепилираните й крака, рошавата й коса, мръсната й къща и най – вече пълната задръстенящина в леглото. В друга статия пък, пак превод от чужд език, авторката обясняваше, че тя и всичките й познати нямали никакъв ищах за секс след няколко години брак. И отдолу подобни коментари.

От тях човек остава с впечатлението, че между Дунав и Родопите жените се таковат нонстоп, навсякъде и по всякакъв начин. Сутрин под душа, после на масата за закуска, след това на ксерокса и зад кафе – машината в офиса, вечерта първо в метрото, след това в асансьора, после докато мият чиниите, и накрая идва истинският секс в кревата. От приятелствата си с мъже, населяващи същите тези географски ширини, съм чувала, че това не е баш така. Има и такива, има и онакива. Също като по чуждите земи. Жени всякакви….

Жените – мачо обаче не само правят секс нонстоп, а го правят и като мъже. Или поне така твърдят. За да поддържат този имидж, ходят на стриптийз-барове. Или поръчват стриптийзьори за партито на приятелката си. Разказват, че гледат редовно порно и се правят, че няма нищо по-забавно от това да обсъждаш с гаджето си циците на минувачките. За кратко време “се влюбват” в друга жена и дори се целуват с език с нея публично. Удрят по задника келнерки и пъхат пачки в деколтетата на певиците. Нямат никакъв проблем да правят секс без предпазни средства и без ограничения. В крайна сметка не е важно дали те получават удоволствие, важно е да поддържат имиджа на секс машини.

Българките – мачовци са влюбени в красотата си. Твърдо убедени са, че те са най-красиви на света. За доказателство правят непрекъснато сравнения с грозните като крави швейцарки, с грозните като крави холандки, с грозните като крави германки, с по-грозните дори и от крави англичанки, с дебелогъзите гъркини, мустакатите туркини, косматите полякини, миризливите чехкини, дебелите американки и неподбиращите рускини. Е, едни шведки и сръбкини само останаха, ама те па са кифли.

Като казах кифли – българките – мачо презират посестримите си. За тях жените се делят на два вида – кифли и пички. Пичките са те, а кифли са всички останали.

Българките – мачо са иначе домакини. Те както отварят бира с вилица, така и въртят баница. Това е в реда на нещата, защото в крайна сметка жените трябва да са жени, а мъжете – мъже. Мъжът да поправя колата, жената да чисти къщата. Така е било и така ще бъде.

Жените – мачо се кълнат в женското начало у себе си. Те са в състояние да измият прозорците на висок ток и да изперат на ръка чаршафите, без да им се излющи лака. Докато пускат прахосмукачката, държат бутилка бира в ръка. Носят мрежести чорапогащници в планината и ефирни дантелени нощнички в палатката. Това е, защото са пички. Всички други с памучните пижами или с дантелите в хотелите са кифли.

Жените – мачо се гордеят с колекцията си от мъжки екземпляри. Те са с висок статус, красив ум или силен мускул. А може и трите. Сменят ги редовно, за да не им излезе име на кифли.

Жените – мачо твърдят, че не гледат романтични филми, не четат любовни романи, не слушат сълзлива музика и въобще не се занимават с никакви дейности, които са типични, както знаем, за всички останали жени. Демек за кифлите. Те нямат приятелки, защото смятат, че жените – пардон кифлите, не могат да имат истински приятелства. Затова си другаруват само с мъже. Жените – мачо непрекъснато разправят, че жените (другите, де) са тъпи кифли и или циврят, или клюкарстват, но не са в състояние да проведат един интелигентен разговор.

Жените – мачо се оплакват шумно от това, че жените не могат да карат. И – ама хич, да паркират. За жените-мачо всяка жена с кариера е не просто кифла, а кифла със съмнително поведение. Жените според тях не могат да управляват фирми или държава, да пишат сериозни романи или да правят изследвания, да свирят рок или пънк и други подобни дейности. Тях ги могат само пичките. Е, добре, и мъжете.

И last but not least жените – мачо презират и другите жени – мачо. В техния свят има място само за една пичка. И това е тя.

 
 

Кендъл и Кайли Дженър пуснаха своя втора модна колекция

| от chronicle.bg, по БТА |

Втората модна колекция на Кендъл и Кайли Дженър е вдъхновена от Кристина Агилера и Парис Хилтън, съобщи Контактмюзик.

21-годишният топмодел и телевизионна знаменитост Кендъл Дженър и 19-годишната й сестра, която също е модел и звезда от риалити шоу, пуснаха „продължение“ на дебютната си колекция, създадена за едноименния им лейбъл. Новата колекция включва латексови рокли бюстиета в ярки тонове, бодита, тениски и ниски обувки. Кендъл и Кайли разкриха, че изпълнителката на хита „Genie in a Bottle“ е повлияла върху проектираните от тях облекла и обувки.

„Късата пола от плат деним в новата ни колекция е вдъхновена от Кристина Агилера – поясни Кайли пред сп. Дабъл Ю. – Кристина носеша подобна пола през 2000 г. Тази година се облякох като нея за празника Хелоуин. Агилера е изумителна.“

Кендъл, която е участвала в дефилета на „Викторияс сикрет“, „Балмен“ и „Фенди“, отбеляза, че Парис Хилтън, която е близка приятелка на нейната полусестра Ким Кардашиян Уест, също е повлияла върху облеклата в новата колекция.

„Парис е семейна приятелка и затова, както и по-големите ни сестри, винаги сме се възхищавали от усета й в областта на модата – поясни Кендъл. – За 21-ия си рожден ден носех рокля, вдъхновена от онази, която Парис бе облякла за партито по повод нейния 21-ви рожден ден.“

 
 

Жан-Люк Годар се завърна

| от chronicle.bg, по БТА |

Легендарният режисьор Жан-Люк Годар се завърна в Кан необичайно в изпълнението на актьора Луи Гарел във филма „Опасният“ на Мишел Азанависиюс, представен в основната конкурсна програма, съобщи АФП.

Филмът показва Годар насред екзистенциалната му криза през май 1968 г. За него Азанависиюс се е вдъхновил от книгата „Една година по-късно“ на Ан Вяземски, бивша съпруга на легендата на новата вълна. Годар, който участва активно в студентските бунтове през май 1968 г., преживява болезнено провала на филма си „Китайката“ с участието на Вяземски.

Филмът на Азанависиюс го показва егоцентричен и ревнив. В крайна сметка той води до отчаяние младата си съпруга, която е толкова влюбена в него.

Някои реплики улучват точно в целта. Зрителят се чуди дали наистина Годар е казал това. Други обаче се забравят мигновено. Мишел Азанависиюс признава, че дори сам не може да се ориентира. Той е използвал както цитати на Годар, така и измислени от него самия фрази.

Луи Гарел в ролята на Годар е в непознато досега амплоа. Изпълнението му го нарежда сред кандидатите за наградата за най-добър актьор.

Самият Жан-Люк Годар, който е на 86 години, живее в Швейцария. Той работи върху новия си филм „Образ и текст“, който Кан с радост би представил. Легендарният режисьор обаче не се вълнува от това. През 2014 г. той дори не пристигна, за да получи присъдената му Награда на журито за „Сбогом на езика“.

 
 

Страстен танго спектакъл на сцената на Sofia Live Club

| от chronicle.bg |

Един страстен спектакъл очаква любителите на тангото на 31 май в Sofia Live Club.

Музикантите от Tango Cats ще представят на българската публика пиеси от Астор Пиацола, Карлос Гардел и Ричард Галиано.

Орлин Цветанов (цигулка), Зорница Цветанова (пиано) и Младен Тасков (пиано) са в основата на проекта Tango Cats, който заразява с любовта си към тангото. Музикантите ще потопят публиката в света на tango Nuevo с виртуозни изпълнения на пиесите на Астор Пиацола.

Гост звезди на вечерта са Васил Златанов (акордеон), Веселин Веселинов Еко (бас) и Стоян Янкулов Стунджи (барабани). Изпълнението ще бъде съпроводено от танца на Владислав Петров и Лорена Тарантино – той е една от водещите фигури на българското танго, а тя носи магията на юга и за първи път ще танцува на българска сцена.

След концерта DJ Васил Адамов ще забавлява гостите с милонга (танго парти).

Билетите се разпространяват онлайн на EPAY-GO Билети и Събития или на касите на Easypay.

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.