За грешките и за идиотите

| от |

Николай Крижитски

Спомних си, как през далечната 1986г. на едно от показните учения по стрелба със САУ – Комплекс 2С1 „Гвоздика“ (122-мм гаубица, или тъй наречената Самоходна Артилерийска Установка) щяхме да избием половината тогавашно тодор-живково политбюро. В този топъл, летен ден, в подножието на Пирин планина, политическите членове бяха се изпружили гордо рамо до рамо до военния щаб на 2-ра Армия.

10525986_674370022649462_8414150064929348616_n

Почетен гост на събитието за наш „късмет“ бе и главнокомандващия тогава народната разпасана войска – ген. Добри Джуров. Горди от постигнатите „високи резултати на бойно-техническа подготовка“ по родните вмирисани казарми, всички щабари чакаха сюблимния момент от поразяването на целта. Командирът на полка бе рапортувал предварително на висшите лица, че това е най-отличната батарея в цялата резервна армия. Ние обаче не мислехме така, на нищо не разчитахме, нищо не чакахме, освен слънцето да ни изпепели и в комплект с това да спукаме някое друго тъпанче. Нямаше обещания за отпуски, нито пък за нещо друго (то после имаше, ама не за отпуски).

По това време бях радист към една от САУ машините. При такива стрелби, местонахождението на част от екипажа – командира, изчислителя и радиста (тоест аз) беше извън бронираната машина. Бяхме заели прецизно местата си около лъснатите с парафин гъсеници. Не помня дали изобщо бяхме прострелвали някога точно тази САУ или оръдието на вериги беше извадено от гаража за „бойното“ и кръщение. Както и да е.

В бакелитените ми слушалки изпращяха координатите на целта, която бе една достолепна за размерите си мукава, с нарисуван на нея вражески танк. Мукавената цел ние реално не я виждахме, тъй като беше някъде на франкфурт-на-майната си, поне на 4-5 км.

Устно предадох на изчислителя получените в допотопните слушалки цифри. За разлика от мен  (изпържен от пиринското слънце) той стърчеше под един що-годе хладен навес, направен от маскировъчен брезент и покрит със слама. Изчислителя се наричаше по военному „Фикус“. Мама му стара, така и досега никой не ми обясни защо. И понеже стана дума за радио-съобщенията: ми то и радиостанцията беше с размерите на сак пълен с павета, понеже тежеше минимум 25 килограма и то без акумулатора!

И слава богу, че по мое време не са ни нападали вражески армии, че щяхме да видим зор с цялата тая работа. Дет се вика щяхме да се изложим твърде грозно пред чужденците!

Та, предадох коректно координатите на Фикуса, който чинно ги записа и започна изчисленията (на един по-късен етап започнаха да ме гризат едни съмнения). По каналния ред следваше и той да ги каже на командира. Командира ги прие стърчащ от люка. Той пък ги изрецитира на мерача, който ние отвън не виждахме. Скръц, скръц, дулото на оръдието се премести към заветната цел подпряна с летвички. Някъде в недрото на железния кон още някой друг тракаше по стените. Както се досещате – това бе пълнача, който зарежда торбичките с барут и приготвя прасето за полет.

Огън! – изпращя глас в слушалките ми.

Огън! – извиках колкото ми глас държи на Фикуса.

А той през това време чоплеше нещо по документите си и да си кажа честно – май леко го стреснах.

Огън! – викна той с цяло гърло на свой ред.

На кого викна „огън“ – той си знае, защото командира на „Гвоздика-та“ го нямаше да стърчи от люка. Но, той си е чул де. Пък и то затова е тая казарма – за да не се налага да се мисли много много. Карай да върви. По-точно да лети.

БАМ!

Снаряда изхвърча към вражеската цел. Ушите ни с Фикуса писнаха, та чак засвириха. Тъпанчетата защастие си бяха на местата.

Обаче снаряда взел, та се изцепил на 200 и нещо метра от трибуната на шапкарите. И да не забравяме политическия елит. По принцип, попадение от 200-250 м със такава гаубица в диапазон до целта – се счита за ОТЛИЧЕН.  Ми той и командира нали това беше казал – „те са най-добрата батарея“. Обаче е отлично в случай, че докопа мукавата, а не бай Добри Джуров и останалите тикви.

Е, добре ги е поразтресло и почти не ги е отвяло. Замалко с една мижава команда „Огън!“ да влезем в историята. Ама вместо да се получи да сме в учебниците за 10-клас, ние влезнахме в ареста в Благоевград. За две седмици. Там ни спукаха от разпити и наистина изписахме по една кофа с мастило. Тогава ВКР-та (вътрешно контра разузнаване) прииждаха на талази за да ни разпитват.

И все за едно и също.

И все с голямо желание бе! Защо сме искали да трепем висшия ешалон, защо?! А всъщност, офицерите от ВКР-то бяха наши набори, от училището за запасни офицери в Плевен, дето им викаха „Фазани“ (е, този прякор го разбрах веднага, но „фикус“ още не знам какво е, ще си остана военно неграмотен). И мамицата им – все бяха едни натегачи, които се престараваха пред началниците си. За какво го правеха – един дявол знае. Ама, майната им, фак оф дет се вика на китайски.

В крайна сметка, грешката се оказа в мерача на гаубицата, който бе въвел неправилни данни, иначе подадени коректно от фикуса. И от моя милост естествено. Впоследствие, снаряда е дал голямо отклонение за огромно разстояние по траекторията на полет до заветната танкова мукава.

И такааа, ние не влезнахме в историята…Само че на тия от трибуната им е скърцало от пясъка по зъбите поне една седмица, давам гаранция за това. Да не говорим за уплаха и прочее чувства, дето им викаме шубе.

Тук обаче искам само да отбележа, че това си беше чиста човешка грешка.

Не помня каква бе съдбата на мерача, пича беше някъде от Средногорието. Вероятно дисцип и пандиз, но се надявам да е читав в наши дни. Дано. А Фикуса често го срещам в кварталната BILLA, той ми е съкварталец, да е жив и здрав човека и семейството му.

А тези, които свалиха вчера в Украйна малазийския самолет с 298 човека – не са го направили погрешка. Мерач е имало, командир също е имало. И командир на всичките ракетни установки е имало, както и на ПВО-то.

Кой мизерник е дал заповедта?

Дали някой ден този малоумник ще го намерят?

Дали театрото, което ни разиграват не е съшито с бели конци?

Кой знае.

Знам единствено, че идиотите по тоя иначе хубав свят не само не намаляват като количество, ами се увеличават.

Амин.

П.С. На снимката е същата гаубица, като описаната по-горе, само че от изоставените от иракските войски в Кувейт.

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

Снимат Peaky Blinders сезон 4

| от chronicle.bg |

Сезон 3 приключи преди 8 месеца. Сега сезон 4 вече се снима, а 5 се пише. Трейлъри, актьори и други детайли ще разгледаме тук.

Последното което знам: сезон 4 се очаква някъде през октомври. Том Харди се завръща. Сезон 5 се пише.

Записите започнаха съвсем скоро и затова все още няма трелър. За една нощ улиците на Ливърпул се състариха с 90 години. Имаме снимки на сета от няколко източника.

 

 

 

 

 

Ще има 6 епизода като във всеки сезон досега. Килиън Мърфи, разбира се, ще играе и в двата предстоящи сезона. Останалите основни герои също се очаква да се завърнат, но това предстои да бъде обявено. Създателят на сериала Стивън Найт потвърди завръшането на Том Харди, с когото работи през януари в „Табу“. „Не можем без Алфи (персонажът на Том). Том Харди е много желан актьор, но се постара да се освободи за снимките на сериала ни.“

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

„Бягство от затвора“ се завръща. Скоро.

| от chronicle.bg |

Легендарният сериал „Бягство от затвора“ се завръща с нови епизоди, в които актьорите от оригиналната продукция пресичат граници в цял свят, за да спасят един от своите.

В новите девет епизода, частично заснети на терен в Мароко, Уентуърт Милър, Доминик Пърсел, Сара Уейн Келис, Амаури Ноласко, Робърт Кнепър, Рокмънд Дънбар и Пол Адълстийн отново влизат в ролите си. Завръща се и създателят на сериала Пол Т. Шойринг.

Премиерата за България на „Бягство от затвора“ е на 6 април (четвъртък) от 22:00 ч. по FOX.

бягство от затвора

Изминаха 8 години до момента, в който завладяващият сериал за измъкване от решетките „Бягство от затвора“ е готов да се завърне. Актьорският състав отново влиза в ролите си и се впуска в ново смело бягство, по-мащабно от досегашните. Предстои вълнуващо приключение, изпълнено с върховна лоялност, саможертва и култ към семейството, което ще уцели зрителите право в сърцето.

Докато се появяват доказателства, че смятаният за мъртъв Майкъл може би е жив, Линкълн и Сара (Сара Уейн Келис, „Colony“, „Живите мъртви“), която продължава да бъде съпруга на Майкъл докато той е смятан за мъртъв, се обединяват, за да планират най-голямото бягство досега.

Трима от най-известните бегълци от затвора Fox River State, Сукре (Ноласко, „Telenovela“), Тибег (Кнепър, „Heroes“) и Стотачката (Дънбар, „The Mentalist“) отново са в играта. Но с Майкъл зад решетките в печално известния затвор Огигия в Йемен, опасността е съвсем реална както в затвора, така и извън него.

„Бягство от затвора“ е номиниран за „Златен глобус“ и „Еми“. Създателят на оригиналната продукция Пол Т. Шойринг също работи и върху новите епизоди и като изпълнителен продуцент заедно с Вон Уилмот, Майкъл Хороуиц, Доун Олмстед, Нелсън МакКормик, Марти Адълстийн, Нийл Мориц и Брет Ратнър. Нелсън МакКормик е и режисьор на новите епизоди.бягство от затвора

 
 

Намерената фотография на Жан-Мари Дона пристига в България

| от chronicle.bg |

Френският колекционер, издател и автор на фотокниги с „намерена фотография“ – Жан-Мари Дона, ще бъде специален гост на третата среща на платформата за фотокниги “ПУК!”.

Той ще представи част от колекцията си, наброяваща над 20 000 фотографии, които събира в продължение на близо 30 години, като ги изнамира по архиви, антикварни магазини и битаци по време на своите пътувания. В неговите проекти, тези анонимни наглед обикновени фотографии, придобиват нов артистичен смисъл.

По време на срещата, озаглавена „Photo Vernaculaire”, Жан-Мари Дона ще разкаже повече за намерената фотография, начина си на работа и фотокнигите си, публикувани в лимитиран тираж.

В една от тях озаглавена „Teddybär”, той поглежда към историята на Германия по едновременно особен, смущаващ и закачлив начин. Тя включва над 200 снимки на жени, деца и войници от Вермахта, позиращи до хора облечени като полярни мечки. Друга негова книга „Rorschach”, представя серия от банални природни пейзажи, отразяващи се във вода, обърнати на 90 градуса. Показани по такъв начин, тези кадри, заснети от различни фотографи между 1890 г. и 1950 г., изглеждат като концептуална работа на един и същ автор. Освен тях Жан-Мари Дона ще представи останалите свои книги „Blackface”, „Predator” и „Affreux Noël”.

Жан Мари Дона е роден в Париж през 1962 г. След повече от 30 години в издателския бизнес, през 2005 г. създава „Innocences” – свое издателство за фотокниги (www.innocences.net). Част от неговата колекция с намерена фотография е показвана по време на фестивала Rencontres d’Arles през 2015 и публикувана в някои от най-престижните издания като „The Guardian”, „Der Spiegel”, „Le Monde”, „Huffington Post”, „Vice” и „Vogue”.

„ПУК!“ е платформа за представяне на фотокниги с библиотека и поп-ъп книжарница, основана от Никола Михов, Тихомир Стоянов и Росен Кузманов. Целта на платформата е да създаде среда за популяризиране и издаване на фотокниги в България, като си сътрудничи с автори, издателства и фестивали в областта на фотографските и независимите издания.

Възползвахме се от случая, за да вземем блиц интервю от Жан-Мари Дона. Все пак на хората, които вадят части от миналото и ги показват в светлината на настоящето, създавайки изкуство, трябва да се дава път и гласност.

Ето какво ни разказа той:

За непросветените: що е то „намерена фотография“?

Най-общо казано това са снимки от неизвестни автори. Могат да бъдат семейни, студийни, паспортни и като цяло снимки за спомен. Освен любителски могат да бъдат професионални, които нямат естетически качества и са извадени от оригиналния им контекст. Да речем, аз колекционирам снимки от каталози на фризьорски салони, от застрахователни компании, на частни детективи, също и снимки от полицейски радари.

Къде най-често ги откриваш?

Най-много подобни снимки се намират по битаците и антикварните магазини. Понякога участвам и в търгове, където една фотография може да стигне до хиляди евро, но подобни интересни и скъпи кадри намирам на боклука, където са си безплатни.

Има ли хора, които ти дават свои снимки, за да ги включи във фотокнигите?

Да, изпращали са ми, но по-скоро вече след като хората са видели книгата и тогава ми изпращат подобни фоторафии.

Коя е най-старата фотография от колекцията? 

Най-старата фотография е от 1885 година, снимката е на забулени жени от Египет. А най-новата е панорамна рентгенова снимка на зъбите ми.

Коя ти е любимата фотография от твоята колекция?

Те са две! Първата ми любима снимка е на 6 годишно момче във военноморска униформа от 1920г., а втората е от 1945г. на 6 годишно момиче, която държи в ръка първата снимка.

Колко снимки наброява вашата колекция и колко време ви отне да я съберете?

Започнах колекцията преди 30 години и в момента наброява над 20 000 снимки. От тогава отделям по два часа всеки ден на архива си.

Откъде може да се купят фотокнигите?

Книгите и всичко около работата ми може да бъде открито тук,  а на предстоящата среща този четвъртък във Френски институт от 19:00 часа ще представя 5 от книгите ми и ще имате възможност да ги закупите на място.

В галерията може да видите част от снимките, които колекционира Жан-Мари Дона.