„Южен поток“ – байпасът на Путин

| от |

Автор: Бисер Манолов (http://www.bissermanolov.com)

Байпасът е операция, при която при значими стес­нения или запушвания на кръвоносните съдове се създава „заобиколен път“ от здрав кръвоносен съд, през който кръвта успява да премине, избягвайки стесненията или запушванията. Всички знаем, че за хората с такива проблеми това е животоспасяваща операция.

Руската газова (кръвоносна) система, насочена към Европа, дава ясни симптоми, че може да се запуши. „Стеснението“ може да бъде диагностицирано от всеки в този момент. Руските „политически хирурзи“ активно подготвят байпас на „проблемното място“. Цената в този случай няма значение. Названието на операцията е „Южен поток“. Според заложените разчети до 2018 г. 15% от руския газ към Европа ще преминава през горепосочените газови артерии. В подготовката на тази операция като част от помощния медицински персонал са наети и много българи.

South Stream gas pipeline

Започвам по този начин, защото в условията на политическа криза в Украйна неминуемо възниква въпросът за влиянието й върху икономическите процеси в Европа и България. Най-зависимите европейски страни от доставките на руски газ са България, Латвия, Литва, Естония, Финландия и Швеция. Без абсолютно никакво значение как ще се развие позицията на Европейския съюз по отношение на руската инвазия в Украйна, трябва едно нещо да се знае със сигурност и това е, че „Южен поток“ ще бъде отложен за неопределено време. Ако подходим прагматично към ситуацията, възниква един логичен въпрос: „По-зависима ли е Русия от европейските пари, отколкото Европа от руския газ?“ За България този въпрос не стои на дневен ред.

Ние сме традиционно неадекватни и очаквано неподготвени поради почти стопроцентовата ни газова зависимост от руските газови артерии, преминаващи през Украйна. Не знам защо някои от родните политици считат „Южен поток“ за някаква форма на енергийна диверсификация, но това е друга тема. Говорителят на компанията, която ще изгради инфраструктурата на газопровода „Южен поток“, която е съвместна фирма между руския гигант „Газпром“ и няколко европейски компании, най-голямата от които е италианската Eni SpA, каза, че те не се бъркат в политическите дела. Разбира се, че всички без изключение приеха този анонс като „коректен“.

Между другото, „Газпром“ усилено търси различни техники за байпас на „украинското запушване“. Това включва и отправено запитване към Европейската комисия за увеличаване на капацитета на доставките по газовото трасе „Опал“ през територията на Германия и Чехия. Разбира се, че Европа незабавно отклони това намерение. Не трябва да има никакво съмнение, че поради този отказ Путин е максимално изнервен, което няма да видите изписано на лицето му, от известно време неестествено опънато. Само преди месец лично руският президент съобщи, че Европа е одобрила използването на пълния капацитет на „Опал“ от страна на „Газпром“. В Брюксел активността на политиците достигна невиждана скорост в посока как да намалее енергийната зависимост от руските доставки на газ.

Горещо препоръчвам българското правителство да заеме централно място по време на тези дискусии. Стига да може да си го позволи, де. Гюнтер Йотингер, еврокомисар по енергийните въпроси, заяви, че в сравнение с газовата криза през 2009 г. Европа е много по-добре подготвена благодарение на сравнително по-меката зима, пълните със запаси газови находища и изградената инфраструктура, свързваща различните газови системи. България? Не е, разбира се. Само бих желал да спомена, че Гюнтер Йотингер спомена за необходимостта от по-тясно обвързване на европейската газова система към доставчици като Алжир, Катар и Норвегия. Трябва да се започне спешното изграждане на терминали за доставка на втечнен газ, а също така и разработването на находищата на шистов газ в Европа.

Евентуалните икономически санкции спрямо Русия ще повлияят негативно върху икономическото развитие на Стария континент. Не е трудно да бъде направена прогнозата, че най-засегнатата държава ще бъде България. На този фон данните за намаляването на износа с 22% през януари ще ни се сторят като захарен памук. Това обаче е друга тема. Европа е във видимо по-силна позиция, отколкото Русия. Ако си представим, че Кремъл анексира Крим, икономическите последствия за Русия ще бъдат драматични. Според някои експерти това ще струва по 1 млрд. долара на месец само за покриване на социалните разходи в отцепената територия. Себестойността на един барел руски петрол е около 75 долара. Ако ОПЕК и САЩ увеличат експортните си квоти и цената на петрола падне под това ниво, Русия ще започне да чувства болезнен недостиг на валутни приходи. Това, разбира се, ще удари директно и руската рубла, което ще оскъпи още повече живота на руснаците. Ореолът на Путин като „твърд играч“ видимо ще бъде разклатен. Повсеместният национализъм, обхванал руснаците, ще бъде значително охладен. Няма съмнение, че „руските хирурзи“ си дават сметка за развитието на този сценарий. Колкото и парадоксално да звучи, чисто икономически Москва не може да си позволи Крим. В прав текст – Путин няма рационален ход, Европа е в изключително силна позиция. А България ще бъде потърпевша без значение как ще се развият нещата оттук насетне.

Каквато и реиндустриализация да е в главите на родните политици, тя задължително преминава през доставка на евтин газ. Похарчените 500 милиона лева за регионално развитие можеха да бъдат използвани много по-рационално като например за създаването на фонд за енергийна независимост. Това можеше да бъде надполитическа общонационална идея. Ефектът щеше да бъде многостранен и дългосрочен. Няма как политическа партия да не подкрепи насочването на държавен ресурс в тази посока, освен ако тя не е зависима от външни влияния. Второ, това щеше да бъде изцяло в контекста на европейската дългосрочна програма за енергийна ефективност. Трето, щяхме да покажем иновативно мислене в посока диверсификация на енергийния ни сектор. Изписаните тонове хартия за енергийна ефективност до този момент доведоха цялата ни система пред тотален колапс.

Не ми се мисли какво ще стане със сектора при едно по-дългосрочно прекъсване на газовите доставки. Нали разбирате, че и плановете за реиндустриализация на икономиката ни просто ще се добавят към тази планина от „безполезни идеи“.

Байпасът в контекста на провеждането на отговорни политики би трябвало да бъде система срещу намаляване на рисковете при неочаквани събития. Байпасът на Путин няма да се получи. В този неуспех ние сме активен участник. Къде е „българският байпас“ срещу енергийните зависимости от Москва? Ами ако се получи запушване на газовите ни артерии? Нали си спомняте, че част от идеята за реиндустриализация и намаляването на безработицата преминаваше през реализацията на „Южен поток“. Сега какво правим, ако Европа наложи тежки икономически санкции. Е, може би „зелените“ партии ще бъдат най-доволни. Няма да има работещи „замърсители“ на околната среда. Е, няма да има и работни заплати, но това за тях е без значение.

Въпреки изключително сложната ситуация смятам, че напрежението в Украйна ще бъде решено само с политически средства. Този мой оптимизъм обаче не може да се пренесе за случващото се в България. Идеята за създаване на фонд за енергийна независимост е повече от актуална. Ако тя бъде заложена в бюджет 2015, съм склонен да преглътна както поредния бюджетен дефицит, така и увеличаващия се държавен дълг. Премиерът е на ход.

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

HP ZBook 15u със значително подобрение на процесора

| от chronicle.bg |

 

HP обяви подобрение преносимата си работна станция HP ZBook 15u.

Тези, които сте имали досег до HP ZBook 15u, знаете, че със своя 15.6“ дисплей станцията е една добра комбинация от мобилност и стойност. С тегло от от 1.9кг. (4.18lbs)3 и 19.9 мм. дебелина, работната станция може да се похвали с висока производителност. Захранва се с новите седмо поколение Intel® Core™ i5 и i7 процесори4, с да 32 GB DDR4 памет5, професионална графична карта AMD FirePro™, 2TB2 дисково пространство, включително и по избор HP Z Turbo Drive G25, и FHD touch или UHD дисплей.

Батерията е с дълъг живот и се поддържа от HP Fast Charge, осигуряваща бързо презареждане до 50% от батерията само за 30 минути.

Мобилната работна станция ZBook 15u има обща системна надеждност, гарантирана от 120 000 часа тестване в HP’s Total Test Process и е проектирана да отговори на MIL-STD 810G стандартите. Потребителите могат да се възползват от Windows 10 Pro1 и богатите функции на ISV сертифицираната видео карта AMD FirePro™ 3D с 2GB видео памет, проектирана да работи с всички професионални приложения на преносимата работна станция ZBook 15u.

HP ZBook15u_Touch_G4_with_Hand_Solidworks

Тази мобилна работна станция е оборудвана с конфигурация, подсигуряваща висока сигурност и лесна управляемост, включително водещата в индустрията BIOS функция за защита – HP Sure Start Gen8, която следи състоянието на BIOS, възстановява платформата без намеса, връща BIOS до обичайното му състояние и предлага функционалност за централизирано управление.

Интегрираните Trusted Platform Module (TPM), Smart Card Reader и по избор Finger Print Reader5 осигуряват защита на данни, имейл и потребителски документи. HP ZBook 15u има множество портове включително USB 3.1 Gen 1 port, DisplayPort™ 1.2 и други.

Мобилната работна станция HP ZBook също така идва и с предварително инсталираната HP Remote Graphics Software за отдалечени работни групи, HP Performance Advisor за оптимална производителност и HP Velocity за по–надеждно и бързо сърфиране мрежата.

HP ZBook 15u е достъпно сега със стартова цена от €1,090 без ДДС.

 

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).