Времето за истинска политика в ЕС ще настъпи след изборите

| от |

Настоящите евроизбори ще променят ЕС. Но новостите, които сега коментираме най-много, не са чак такива новости, а истинските промени се очакват впоследствие и постепенно. 
Разсъждения по тази тема предлага Елица Златева в Eumyths, който вчера навърши точно една годинка! От нас ЧРД, с пожелание още поне 50 пъти по толкова да се опитва да разсее гъстата брюкселска мъгла.

4_european_parliamen

След почти едногодишна политическа и институционна подготовка и цял месец официална кампания от утре до неделя в Европейския съюз настъпва моментът на истината. Резултатът от изборите за Европейски парламент (ЕП) се очаква с трепет не само, за да се види ефектът от нововъведенията в тазгодишната предизборна кампания, но и заради това, че съставът на следващия парламент ще даде по-категоричен от което и да е социологическо проучване отговор на въпроса дали по пътя на възстановяването от финансовата и икономическа криза ЕС ще завие наляво към мерките за социална защита или ще остане в десния коловоз на тежките, но необходими реформи за растеж и заетост.

Според списание European Voice за 751-те места в Европарламента се състезават общо 17 000 кандидати от 524 партии. Разбира се, за повечето от тях кандидатурата на сегашните избори ще остане единствено бегла среща с голямата европейска политика. Както и в националните избори, конкуренцията за попълване на местата в парламента на ЕС ще протече основно между големите традиционно ориентирани партии. По повод притесненията от очакваното засилване на националистите и популистите повечето от социолозите и анализаторите вече се съгласяват, че влиянието им върху вземането на решения в Страсбург ще бъде доста по-слабо от относителния брой на техните депутати. След вчерашния вот в Холандия, където популистката Партия на свободата на Герт Вилдерс остана на четвърто място, тази прогноза вероятно ще се сбъдне и проевропейското мнозинство в новия Европарламент изглежда ще бъде гарантирано.

Току-що приключилата предизборна кампания премина под мотото „Този път е различно“. От формална гледна точка наистина е така: за пръв път в ЕС се дава възможност на гражданите да изразят предпочитанията си не само за съотношението на политическите сили в ЕП, но и за това кой да бъде следващият председател на Европейската комисия (ЕК). За пръв път в историята на ЕС кандидатите за приемник на Жозе Барозу имаха възможност да защитят в пряк дебат пред европейските граждани платформите на своите партии.

По същество обаче нито едно от двете нововъведения не е истинска новост.

Независимо от досегашната липса на изрично изискване в учредителните договори на ЕС, председателят на Европейската комисия винаги е представлявал политическото семейство с надмощие в текущия парламент. По този начин лидерите на държавите членки показваха уважението си към вота на гражданите и най-вече осигуряваха твърда парламентарна подкрепа за законодателните инициативи на Комисията. Записването на това изискване в Лисабонския договор просто превърна в правило установената институционна практика.

Имената на кандидатите за лидерския пост в ЕК и при предишните избори също не бяха неизвестни. Формално изискване за обявяването им преди вота и обвързването им с конкретни европейски партии в Лисабонския договор и сега няма. Опитът за персонифицирана паневропейска кампания, на който станахме свидетели, беше жест на добра воля от страна на партиите и демонстрация за ангажимента им към демократичните принципи, доброто управление и прозрачността в политическия процес.

Друг е въпросът дали паневропейската кампания действително се случи и как ще бъдат анализирани причините за това. Препятствията пред този тип коомуникация си остават много и най-маловажното сред тях бяха силните партийни кандидати, които обаче се оказаха разпознаваеми само в Брюксел. Като далеч по сериозни недостатъци от гледна точка на успешната европейска кампания се разкриха липсата на структурен и логистичен капацитет на европейските партии за провеждане на дейности едновременно в 28 страни-членки и отсъствието на разпознаваема за избирателите връзка между националните партии и европейските политически семейства. Комбинирано с често пъти рязкото разминаване между националния и европейския дневен ред, кампанията така и не успя да генерира единни послания, а ги сведе в най-добрия случай до „най-малко общо кратно“. Отсъствието на обща дата за изборите и на единна процедура за упражняване правото на глас в страните-членки също не допринесе за открояването на значението на европейския вот.

Кандидат-председателските дебати през последните шест седмици също бяха по-скоро формални. При регламент, който допускаше само изказвания от 30 секунди до 1 минута те преминаха не като състезание на идеи, а предимно под формата на редуващи се декларации на кандидатите. Съответно и данните за обществения интерес към общо седемте председателски дебата, излъчени онлайн и по основните телевизии в Европа, бяха разочароващи: според ДПА дебатите са били проследени от между 1 и 5 процента от гласоподавателите в зависимост от отделната държава.

Липсата на истински дебат беше подчертана и от практическото съвпадение в позициите на основните кандидати по важните за бъдещето на ЕС въпроси: насърчаване на растежа, стимулиране на заетостта, контрол над финансовите пазари, запазване свободата на движение, защита на околната среда, енергийна сигурност, по-сериозна роля на ЕС на глобалната сцена. За това колко близки се оказаха платформите на водещите партии свидетелства вече анекдотичната размяна на реплики между кандидатите и водещия на дебата във Франция на 9 април: на забележка на водещия, че кандидатът на Европейската народна партия (ЕНП) Жан-Клод Юнкер и кандидатът на Партията на европейските социалисти (ПЕС) Мартин Шулц на практика не демонстрират разлика в позициите си по основните европейски теми, Шулц сконфузено отвърна: „Не знам какво ни отличава. Всъщност, кандидатът на ЕНП е доста близо до моята програма.“ Няколко дни по-рано на представянето си пред германските консерватори в Берлин Юнкер беше заявил: „Ние (ЕНП – бел. ред.) сме толкова социални, колкото социалистите.“

Обяснението за това съвпадение на платформите трябва да се търси отново в световната финансова и икономическа криза, която не само изостри икономическите проблеми и увеличи безработицата в рамките на ЕС, но и помогна за избистрянето на приоритетите на Съюза във връзка с възстановяването след кризата. Вероятно за пръв път в историята на ЕС гражданският дневен ред съвпадна с този на институциите и останалите играчи около брюкселския център на властта. Проучване на общественото мнение от серията „Евробарометър“, публикувано шест месеца преди сегашните избори, недвусмислено постави на първите три места в списъка на гражданските очаквания към Европа борбата с бедността и социалното изключване, подобряването на защитата на потребителите и на общественото здравеопазване и координирането на бюджетните, икономически и финансови политики на държавите членки.

Второто широко рекламирано изборно нововедение – прекият вот за председател на Еврокомисията – може изобщо да не се състои.

Според Член 17 на Договора за Европейски съюз правото да номинират председателя на Комисията остава запазено, както и досега, за лидерите на страните членки. Лисабонската версия на Договора ги задължава единствено „да вземат предвид изборите за Европейски парламент“ при номинирането на председател, но не изисква приемникът на Барозу да бъде на всяка цена избран измежду личностите начело на предизборните кампании. Този пропуск в текста на Договора отвори врата за пространни спекулации, които продължават и в момента, че лидерите (да се чете: германският канцлер Ангела Меркел) не възнамеряват да поверят ключовете на „Берлемон“ (централната сграда на ЕК в Брюксел) нито на десния Жан-Клод Юнкер, нито на левия Мартин Шулц, а по-скоро ще предпочетат по-лесно управляем кандидат като например ирландският премиер Енда Кени или директорката на Международния валутен фонд Кристин Лагард. Пак според слухове, британският премиер Дейвид Камерън, който настоява за основна реформа на Съюза най-вече с цел премахване на смущаващата за британците идея за „все по-тесен съюз между народите на Европа“, смята за сродна душа датската министър-председателка Хеле Торнинг-Шмит и ще лобира за нейната кандидатура. Спекулациите около този сценарий се засилиха дотолкова, че на председателския дебат по „Евронюз“ на 15 май водещата директно попита кандидатите дали наистина разчитат някой от тях да влезе в кабинета на 13-ия етаж на „Берлемон“. И докато останалите кандидати се задоволиха с това да интерпретират текста на Учредителния договор в своя изгода, сегашният председател на ЕП Мартин Шулц отправи директна заплаха: ако лидерите на ЕС се осмелят да подменят номинацията за председател на ЕК, Парламентът ще отхвърли кандидата.

Самият председател на клуба на европейските лидери Херман ван Ромпой не направи нищо, за да прекрати спекалуциите, с което всъщност ги подхрани. В цитирано от „ИЮобзървър“ интервю за първи канал на белгийската фламандска телевизия през уикенда той заяви само, че ще се опита да предотврати „сблъсък между Европейския съвет и Европейския парламент“ във връзка с номинацията за нов председател на ЕК. На прекия въпрос на водещия дали един от петимата кандидати действително ще оглави ЕК, Ромпой отново отвърна уклончиво, че новият лидер в „Берлемон“ ще бъде кандидат, който може да спечели мнозинство както в Парламента, така и „голямо мнозинство“ в Европейския съвет. Лидерите на ЕС ще се съберат при закрити врати още на 27 май вечерта за обсъждане на резултатите от изборите и на следващите институционни стъпки. Твърди се, че те вече отдавна преговарят по „пакетна сделка“ за разпределението на няколкото ключови поста в ЕС – наред с председателите на Комисията и Парламента, това са постовете на председател на Европейския съвет и на върховен представител на ЕС за външната политика и сигурността. За последния пост, впрочем, се споменава доста често Източна Европа и по-специално полската резервна скамейка от кадри, които се представиха блестящо от името на ЕС с реакцията при смяната на властта в Украйна през февруари.

Едно от най-сигурните неща около тазгодишните политически нововъведения във връзка с предаването на властта в Брюксел всъщност е, че новостите няма да приключат с изборите, а всъщност едва тогава ще започнат. Макар и да не са част от формалната изборна процедура, предстоящите промени ще бъдат нейно следствие и имат потенциал да променят завинаги начина на правене на политика в ЕС.

Първата такава промяна ще бъде резултат от очакваната рекордно малка разлика между броя депутати в Европарамента на двете основни партии ЕНП и ПЕС. Социолозите уверено прогнозират, че за пръв път, откакто съществува Европейският парламент, разликата между двете партии ще е от около десетина депутата. От очакваното крехко надмощие за ЕНП следва, че дори и да поемат кормилото на ЕС за още пет години, десните ще трябва да се съобразяват много повече, отколкото досега, с мнението на колегите си отляво, ако искат законодателната машина в Брюксел да не буксува. Измерено в конкретни политики, това означава, че социалният аспект ще продължи да има определящо значение за действията на ЕС през следващия законодателен период.

Друг фактор за консолидиране на проевропейското мнозинство в ЕП ще бъде присъствието на евроскептиците, които, макар че няма да могат да влияят на вота с грубата сила на голяма парламентарна група, ще получат повече обществено внимание (и влияние) само заради това, че ще използват високата трибуна на Европейския парламент за разпространяване на идеите си.

Ако след изборите ЕК действително бъде оглавена от някой от петимата кандидати, които участваха в предизборните дебати, това ще ознаменува началото на революционна промяна в нейния институционен и функционален профил. Според Учредителните договори на ЕС Комисията е независим експертен орган, който представлява интересите на целия Съюз. Предстоящото политизиране на ЕК чрез формално съобразяване на състава й с този на Европейския парламент ще компрометира авторитета й на независима институция и ще отвори вратата за партийни пазарлъци относно европейските политики, при които общностният интерес ще бъде гарантиран в много по-малка степен. Отделно от това предстои да се случи и друго отклонение от разпоредбите на европейските договори за състава на ЕК: вместо да бъде намален до две трети от броя на страните членки, броят на членовете на следващия „Колеж“ (така на еврожаргон се нарича Комисията) ще остане 28, колкото е сега. На тази отстъпка лидерите на ЕС се съгласиха преди пет години, за да убедят ирландците да ратифицират Лисабонския договор. Запазването на принципа „една държава – един комисар“ обаче допълнително ще подкопае профила на ЕК като независим наднационален орган и ще засили характеристиката й на представителна междудържавна институция.

Добра новина от сегашните евроизбори все пак има: гражданите за пръв път конкретизираха очакванията си към ЕС. Ако не сега, то със сигурност на следващите евроизбори персонифицирането на европейския дебат в лицето на кандидатите за председател на Комисията ще успее да доближи „брюкселската политика“ до хората. Сегашната предизборна кампания постани основите на това, защото да внуши най-важното изборно послание: че ЕС остава общност, която може да решава проблеми.

 
 

„Да убиеш присмехулник“ и други лоши заглавия от книгите

| от chronicle.bg |

След като американците изключиха „Да убиеш присмехулник“ от програмата в училищата заради повтарящата се дума „негър“, всички си отдъхнахме, че нещата тръгват в правилна посока.

Но това е само началото на политическата коректност, която трябва да погълне творческата продукция.

Ето няколко предложения за преименуване заглавията на други книжни класики, които, като се замислим, не звучат угодно на цялото население на Земята:

 „Борба за територия и мир“

„Война“ е лоша дума. Това е нещо, от което трябва да се страхуваме и като всяко нещо, от което се страхуваме, да не го назоваваме. Както правят героите от „Хари Потър“ с Волдемор. Та нека бъде „борба за територия“.

„Умствено изостанал в тежка степен“

„Идиот“ е обидна дума. А нейният еквивалент в учебниците по психиатрия е „умствено изостанал в тежка степен“. Та хайде да не се обиждаме. И Достоевски ще се съгласи, че „идиот“ не звучи добре в рамките на съвремието.

„Десет малки афроамериканчета

Какво е това „негърчета“? Срам за българските преводачи.

„Трима души в една лодка (като броим и кучето)“

Ей! И животните имат права!

„Възрастният мъж и морето“

„Старец“ звучи грозно. Каква е тази дискриминация на възрастните?

„Материално подсигурен и нуждаещ се от финансова помощ“

„Богат, беден“ всява класови различия и конфликт между слоевете

„Прекратяване на жизнените функции край Нил“

Думата „смърт“ не е хубава.

„Мемоарите на една репресирана жена“

Гейшите все пак не са виновни, че са проститутки, животът ги е принудил.

От българските класики също има какво да се желае, що се отнася до коректност.

„Под игото“, например, следва да се прекръсти на „Под османското присъствие“. „Маминото детенце“ може да обиди 30-годишните, които живеят с техните и е по-добре да се преименува на „Момчето, което обичаше майка си“, а за „Крадецът на праскови“ да не говорим. Да не искате някой да реши, че е хубаво да се краде?

 
 

Джордж Сондърс спечели наградата „Ман Букър“

| от chronicle.bg, БТА |

Американският писател Джордж Сондърс спечели известната литературна награда за книга на английски език „Ман Букър“, предадоха агенциите.

Преди обявяването на наградата Сондърс беше фаворит на букмейкърите сред шестимата финалисти. Американският писател беше удостоен с отличието за книгата си „Линкълн в Бардо“.

Романът фокусира вниманието върху смъртта на сина на Ейбрахам Линкълн – Уили – на 11-годишна възраст.

Сондърс стана вторият американски писател, спечелил наградата. Миналата година тя бе присъдена на сънародника му Пол Бийти за неговата книга „Разпродажбата“.

Един от съперниците на Сондърс беше друг американски писател, Пол Остър, авторът на „Нюйоркска трилогия“. Остър, който тази година отпразнува 70-годишнината си, кандидатства за приза със 17-ия си роман „4, 3, 2, 1″. Сред финалистите за наградата бяха още американката Емили Фридлънд с дебютния си роман „История за вълци“, две британки – шотландката Али Смит с четвъртия си роман „Есен“ и 29-годишната Фиона Моузли с дебютния си роман „Елмет“- и Мохсин Хамид, който има британско и пакистанско гражданство, с книгата си „Западен изход“.

Наградата „Букър“ е учредена през 1969 г. През 2002 г. неин спонсор става финансовият конгломерат „Ман груп“, който я преименува на „Ман Букър“. До 2014 г. за нея можеха да претендират само автори от Великобритания, Ирландия и Общността на нациите, в която фигурират бившите британски колонии. Победителят получава парична премия от 50 000 британски лири.

 
 

Почина Андрония Попова – Рони

| от chronicle.bg |

Вчера сутринта, след тежко боледуване, почина певицата Андрония Попова – Рони.

Тя беше вокал на „Насекомикс“ и „Help Me Jones“, а след това беше и част от българското суинг трио „Sentimental Swingers“. Участва и в създаването на „World Melancholy“ на „Блуба лу“, а песните й озвучават нови български филми като „Източни пиеси“ на Камен Калев и „Каръци“ на Ивайло Христов.

През февруари тази година бе организиран благотворителен концерт в нейна подкрепа. В профила й във Facebook приятели на певицата й казват последно сбогом.

Надяваме се българкста публика да почувства любовта, смелостта и свободата, която им инжектира.

Да почива в мир!

 

Мотото на Рони беще „Има два начина да изживееш живота си. Единият е, като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е, като мислиш, че всяко нещо е чудо.“ (Айнщайн)

 

 

Андрония Попова е завършила пиано и класическо пеене в столичното музикално училище „Любомир Пипков“, а след това „Арт мениджмънт“ в НБУ и вокална педагогика в Софийския университет.

През февруари тази година бе организиран благотворителен концерт в нейна подкрепа. В профила й във Facebook приятели на певицата й казват последно сбогом.

 
 

Оскар Уайлд: творецът, който продължава да ни се присмива

| от |

Да харесваш Оскар Уайлд в днешно време е направо задължително. Почти толкова, колкото и да признаваш приноса на Вазов към българската литература, въпреки, че си чел само „Под игото“ до десета глава в шести клас. Някак е почти невероятно да прочетеш на някого афоризмите на английския класик и да не чуеш: „Ох, толкова ми е любим!“

Да, ако знаете какво означава De Profundis, познавате Лейди Бракнъл, името Базил не го свързвате първо с босилек, ако щастливият принц ви кара да се възмутите от населението, на вас Оскар Уайлд може и да ви е любим. Всичко по-малко от това ви поставя точно в графата хора, на чието осмиване най-великият английски писател посвещава творчеството си.

„ – Английското висше общество се състои само от баби и елегантни горделивци.
   -Напълно сте права, мъжете наистина са баби, а жените елегантни горделивци.“

Не, това не е поредният афоризъм, който ще намерите в сборниците. Това са реплики от една от великите английски пиеси, „Идеалният мъж“.

Защо толкова се превъзнасяме по Оскар Уайлд? Като изключим приятните „мисли“, които от време на време споделяме, има много повече неща от това. Той е творецът, който живее и твори в разгара на викторианска Англия. Времето на фалша. На висшето общество, което живее на гърба на народа, създава образци на подражание, които самото то потъпква, когато затвори вратите на дома си, но на публично място отстоява повече от пламенно.

Оскар Уайлд е човекът, който се присмива над времето, в което живее. И го прави повече от майсторски. Пиесите му са писани за хората, които ги гледат. Публиката ги гледа и се залива от смях. Дали е разбирала, че тя самата е прототип на случващото се на сцената? Може и да е, но да я е било срам да си признае. А може и да е гледала на себе си като толкова „морална“ , че да не е разбирала дори, че самата тя е в основата.

Да можеш да се присмееш по такъв деликатен начин над абсурда на цяла една епоха. Това е геният на Оскар Уайлд. Да можеш да откриеш любовта и красивото, когато си част от един свят, който е заслепен от химери. Да разбереш, че балансът е повече от необходим. Че след разгулният живот е нормално да дойдат дни на страдание. Но не просто да признаеш това на теория, а да го осъществиш на практика. Да се обърнеш към онзи, когото си обичал, но който те е предал и да продължиш да го обичаш. Това е повече от великодушие. В личен план това е гений.

„Животът е прекалено важен, за да говорим сериозно за него.“

Един фарс. Това виждаме, когато четем Оскар Уайлд. И този фарс, макар и малко преувеличен, отразява до голяма степен историческата истина на противоречия, на фалшиви норми. Това поражда смеха. Сериозността, с която е поднесено и възприето всичко, са онова, което прави Уайлд комикът на всички времена. А на другия полюс е детската невинност и наивност. Нежността, деликатността, която лъха от всяка буква в „Щастливия принц“. Всичко отразява реалността на едно друго ниво, в което е необходим дълбок прочит. Този дълбок прочит открива пред читателя неподозирани философски дебри, които са по-интересни и от милион афоризми на едно място.

Колкото и да е странно, Оскар Уайлд продължава да осмива обществото. Дори днешното, 117 години след смъртта си и 163 години след рождението си. Всеки фалш, всяка неподплатена превземка попада под острото му перо. Всяко превъзнасяне по нещо, което не е осъзнато. Всяко осъждане. Всичко нечисто.

Днес се навършват 163 години от рождението на английския писател, поет, драматург и журналист. Днес е роден единственият денди, който има право да е такъв. Няма лошо да си денди, лошо е когато го правиш самоцелно и няма нищо на заден план. Нека не помним Уайлд с хомосексуалните му връзки, смешните цитати и други лекомислени неща, които хващат окото и гъделичкат самочувствието. Той е цяла вселена. Той е цветна градина, която цъфти в безброй нюанси. В нея има и красиво и грозно. В нея има и един градинар, който се грижи за своите цветя, за да може другите да видят красотата. Това е геният. Това е Оскар Уайлд.

„Светът е сцена, но постановката е твърде слаба.“