Време е икономиката да отстъпи

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Предизборна програма се пише трудно, въпреки че се пише по установени правила. Едно от тези правила е, че сектор №1 е „Икономика“. Тя е важна, даже много важна. Всичко зависи от икономическите разчети, производството, енергетиката и финансите. Да, важна е, но най-важна, най-голяма ценност, това, от което произтича всичко и към което всичко е насочено, икономиката е едва отскоро.

Затова ще прозвучи парадоксално, когато кажа, че е време икономиката да отстъпи, да престане да бъде начело на политическите програми и да оглавява ценностната система на човеците. Защото икономиката е чудесна тук и сега, в този свят, но човекът не живее само тук и сега и обитава повече светове. Ако затвориш кръгозора си само в един свят, непременно ще си тъжен. Икономиката пресмята, подрежда и планира живота, но не обяснява смисъла му, камо ли пък да му дава смисъл.

Как изглеждат нещата, ако мислиш само икономически?

Наистина, историята на човечеството е история на собствеността. От най-дълбока древност човекът е оцелявал и се е легитимирал чрез своята собственост. Дори пълното отсъствие на собственост у някой индивид пак е вид осмисляне на света през собствеността. „Нямам собственост“ или „Не желая да имам собственост“ е мислене през понятието за собственост.

Когато довежда умението си да управлява своята собственост до относително съвършенство, човекът изобретява капитализма. Всички общества, основани на собствеността, са повече или по-малко капиталистически. Дори робовладелските са такива, само че при тях човекът освен субект на собствеността може да стане и обект на собственост – може да бъде притежаван, може да бъде разменян и търгуван и може да носи стойност като другите видове собственост. Иначе останалото е почти едно и също през хилядолетията. Затова аз бунтовно отричам това, което са ме учили в училище – че човешката история минава през първобитни общества, робовладелски общества, общества на феодализъм, капитализъм, социализъм и комунизъм. По-склонен съм да приема, макар и с усмивка, хронографията на Дъглас Адамс, който казва:

„Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също като периодите „Как?“, „Защо?“ и „Къде?“. Например първият период би могъл да се характеризира с въпроса „Как да се нахраним?“, вторият с въпроса „Защо се храним?“, а третият с въпроса „Къде ще обядваме?“.

Според мен човечеството отдавна се намира в периода на изтънчеността и затова за него икономиката е нещо толкова важно. И с пълно основание. Човечеството е изобретило капитализма и това е едно от най-великите му открития.

Добър или лош е капитализмът?

Капитализмът е добър, защото се основава на свободната конкуренция – свободата да разгръщаш дарбите си и чрез тях да променяш света, на който си даден да бъдеш стопанин и който ти е даден, за да го превърнеш от джунгла в градина. Капитализмът е добър, защото е личен просперитет чрез честна размяна на ценности и според някои това е висша форма на справедливост.

Капитализмът е лош, защото казаното по-горе обикновено е невъзможно да се случи в този чист вид, свободната конкуренция лесно се изражда в монополизъм и борбата за печалба се води със съвсем други средства, а не почива на простата размяна на ценности. Капитализмът е лош, защото в него е заложено да потиска солидарността за сметка на личния и корпоративния интерес и това сериозно уврежда справедливостта, смятат други.

Въпреки противоречието на тези два възгледа, по-голямата част от хората приемат, че капитализмът е по-скоро добър, защото прави по-охолен и приятен живота на всички, включително и на „експлоатираните“ и „онеправданите“ чрез всевъзможни здравни грижи и социални придобивки. Коя е една от най-фундаменталните ценности в телевизионните реклами – да се забавляваме. Да намираме щастието в чипса, да говорим с безплатни минути по мобилните си телефони и да теглим весели кредити, с които да си купуваме джунджуриите, които осмислят живота ни.

В края на 18 и особено в средата на 19 век възтържествува ерата на логиката и рационализма. Героят на това време е Шерлок Холмс, който със своя еволюирал до съвършенство мозък и въоръжен с научните достижения на времето си, е способен да се справи с всичко. Човекът достига невиждани върхове на своята гордост, забравя благодарността за творческите сили, които са му дадени по образ на собствения му Творец, и започва да гледа сам на себе си като на демиург. Някъде тогава индивидуалността се превръща в индивидуализъм и се появява убеждението, че всеки човек не само има право, но даже е длъжен да бъде богат и щастлив. Тук и сега, в този свят.

Така за човека остава да съществува само този свят. Така икономиката става център на всичко и днес ние мерим качеството на съществуването си с размера на брутния вътрешен продукт и с процента на икономическия растеж. Но нима е възможно да има вечен растеж на благоденствието? И изобщо жив ли е все още онзи капитализъм на гордите индустриални завоеватели от 19 век?

Жив ли е все още капитализмът?

Кога капитализмът спира да съществува? Според мен когато собствеността спре да бъде персонална. Помните ли Котарака в чизми, когато пътува с краля и го лъже за богатството на мнимия маркиз? „Чии са тези плодородни поля, селяни?“ – пита впечатленият монарх от приказката, а подучените от котарака селяни отговарят: „На г-н маркиза, на г-н маркиза…“. „Чии са тези гори?“, пак пита кралят, а селяните пак отговарят, че са на г-н маркиза. Какъв отговор ще получи кралят, ако днес излезе от пъстрите корици на детската книжка и попита: „Ей, селяни, на кого е Дженерал мотърс, на кого е Кока-кола? На кого е М-тел, на кого е Билла? На кого е КТБ, селяни?“ Селяните ще се затруднят да отговорят, а едва ли и храбрият котарак ще успее да им подскаже, защото днес собствеността е така размита през бордове и акции, които ежедневно сменят притежателите си, че е трудно да кажеш кое на кого е. Собствеността продължава да съществува, но вече не я обичаме, не се грижим за нея и не носим отговорност както във времената, когато можехме да кажем: „Това е на Стоян, а онова е на Иван“. Живеем в корпоративен свят, а той прилича повече на социалистически, отколкото на капиталистически, защото собствеността не е персонифицирана.

Собствеността трябва да е персонална, а духовните ценности да са универсални. Днес обаче е точно обратното. Днес никой не може да каже кой е фактическият собственик на дадена корпорация, но всеки има своя индивидуална истина, лична правда и собствена неповторима ценностна система. Идеята за индивидуално и относително добро бързо прераства в подозрението, че добро изобщо не съществува, че красотата не е нищо повече от обществен договор и че истината зависи единствено от гледната точка.

Богатството и щастието като главна ценност.

Философията на правото на щастие и богатство и на вечния растеж дава своите плодове и тези плодове не са лоши. Никога досега на земята не са живели толкова много хора (повече от всички живели досега, взети заедно) и никога хората не са живели по-добре, отколкото сега – сити, здрави, необезпокоявани. Дори изглежда, че човеците никога не са били толкова добри един към другиго, колкото са днес – даже да не се обичат, поне се търпят. Търпимостта е законово гарантирана.

Това се отразява на политиката и на управлението. Управление, което не гарантира икономически растеж и лесно забогатяване на избирателите, включително чрез социални придобивки, не е никакво управление; то е неуспешно управление. Затова днешните политици, изповядващи един и същи популизъм, независимо дали се пишат леви или десни, се стремят да правят избирателите все по-богати и все по-доволни, дори с цената на дългове, които най-вероятно ще плащат децата на същите тези избиратели, децата, които сега се радват на безоблачно консуматорско детство.

Но се оказва, че популизмът не носи радост на душата, а икономиката е неспособна да произведе щастие. И ето че съвременният човек с досада установява, че е по-лесно да бъде богат, отколкото да бъде щастлив.

Какво се случва в България. Тук ситуацията е по-особена. Ние вечно „откриваме топлата вода“ – и в края на 19, и в края на 20 век. Включваме се във важните европейски процеси едва тогава, когато те са узрели и даже са започнали да загниват в закономерния скепсис и необходимост от промяна. Светът вече бе станал индустриален и колониализмът беше в апогея си, когато ние гърмяхме с черешови топчета, за да заявим съществуването си като нация, която желае тепърва да има собствена национална държава. Когато век по-късно социализмът се срути, европейският капитализъм вече толкова се беше префърцунил, че си играеше с идеята за социалната държава, а в същото време ние хищно се заехме с първоначалното натрупване на капитала.

След демократичните промени всички бяха единодушни, че социализмът е зло. Следователно капитализмът беше добро. Сега, четвърт век по-късно, има хора, които мислят точно по обратния начин: пороците на прехода = капитализъм; пороците са зло, следователно капитализмът е зло и следователно социализмът е добро.

Нито едното е вярно, нито другото. Или поне не следват едно от друго по толкова опростен начин. Обаче тази грешна аритметика оставя дълбоки следи в мисленето ни.

Ние сме традиционно бедни и затова още по-лесно издигаме икономиката на пиедестал. Тя е онази магия, която ще ни възнагради по заслуги и ще ни направи богати. Ето защо всяка предизборна програма започва с икономика и може би е правилно, защото най-спешните мерки, осигуряващи възможност за реформи, са икономически. Аз пък се мъча да убедя себе си и вас, че икономиката е жизнено необходимо, но крайно недостатъчно условие. Тя не е способна да осмисли човешкия живот и да внесе в него мир и хармония.

Има сектори, където само икономическата логика не стига

Писачите на предизборни програми знаят кои са секторните политики. Знаят също, че икономиката е кралицата на всички сектори, както леката атлетика е кралицата на всички спортове. Но има поне три сектора, които много трудно се поддават на икономизация, тоест на игнориране на всички други аргументи, с изключение на икономически състоятелните: здравеопазване, образование и култура.

Денонощна практика е на болни хора да се предписват ненужни манипулации и скъпо лечение. Правят се операции, които инвалидизират пациентите за месеци, не защото са нужни, а защото са по „скъпа пътека“. Лекарят, който само преди няколко години е мълвял (къде искрено, къде не дотам) Хипократовата клетва, сега не се ръководи от мотива да облекчи страданието на пациента, а „с грижата на добър стопанин“, както пише в Търговския закон, да донесе максимална печалба на предприятието в което работи. Предприятието е като всяко друго и това, че в случая се явява болница, е просто дребна подробност от пейзажа. Тук царува логиката на икономиката. Болните са стока, а не човеци в беда. Но не бива да е така, не е правилно да е така.

Логиката на икономиката царува и в образованието. Затова ученикът не е млад човек, който трябва да погледне света през очите на предишните поколения и да го осмисли, а двуного, след което „вървят“ едни пари. За всяко такова двуного предприятието наречено „училище“ получава пари от държавата, което го прави съвсем същото като предприятието, наречено „болница“. Затова има селски училища, в които волни циганета изобщо не се явяват, но се водят там на отчет като Гоголеви мъртви души и никой не смее нищо да каже, защото парите ще спрат да ги следват, а училището може да го закрият и тогава директорът, учителите и байчото ще трябва да напрягат мисълта си в търсене на друго, по-адекватно препитание. Това не е нормално и със сигурност не е от полза за никого. Утре циганетата, след които сега вървят парите, ще се наредят на опашка за социални помощи поради пълната си непригодност и парите пак ще тръгнат след тях, вместо да отидат на някое друго място, например в предприятието, наречено „болница“, където да последват някой мним, често дори и физически несъществуващ, болен. Днес тях ги следват парите, утре те ще следват парите, които някой отнякъде ще трябва да извади.

В културата икономическата логика води до два твърде различни резултата. Едни хора казват така: „Добре, трябва да се самоиздържаме. Затова ще правим точно това, което иска публиката и което публиката очаква от нас“. Така се ражда чалгата – култура без усилие, но и без трансцеденталност. Други хора пък казват иначе: „Ние държим патента на художествената истина и дори неразбрани, сме гениални. Обществото е длъжно да ни плаща, за да творим, но не е длъжно да ползва продуктите от творчеството ни“. Така се ражда графоманията и производните ѝ в другите сфери на изкуството и културата. От едната страна на културата са изрусените певачки с изкуствени гърди, от другата – неразбраните интелектуалци, които се напиват в порутените бюфети на провинциалните театри в очакване на мизерните си заплати. Нормално ли е това? Аз мисля, че не е. Какво да се направи? Не зная…

Ето колко им е трудно на авторите на предизборни програми, когато трябва да разписват отделните секторни политики. Очевидно не върви нито да оставиш всичко на свободна конкуренция, нито да го оставиш на бюджетна грижа. И това се дъвче от 20 години. Тези сектори остават вечно нереформирани, въпреки че абсолютно всички са единодушни, че това са секторите, които се нуждаят от най-спешни и радикални реформи. Следователно причината е другаде (ще си каже обезвереният страничен наблюдател) – в лошите политици и некачествените управления.

Народът и властта

Българското общество се дели на две – на угнетен народ и неразбрана интелигенция, от една страна, и от политици, олигарси и мутри от друга. И сякаш едните идват от северния полюс, а другите от южния, за да се срещнат тук на неутрална територия. Сякаш не са част от един и същи „народ“, каквото и да се крие зад този термин.

Хората, българите, проектират във властта себе си; мутрите и олигарсите също са хора и българи.

Попадаме в омагьосан кръг: лоши хора правят лоши закони, но дори и тях никой не спазва. В резултат управленията се провалят едно след друго, не могат да довършат мандатите си и идват нови управления на лоши хора, които правят лоши закони, които никой не спазва.

Политическият живот прилича на Содом и Гомор. Има партии, които откровено се занимават само с политически промискуитет. Непрекъснато се мъдруват коалиции, за да могат професионалните политици да упражняват професията си. Групички неискрени кариеристи са готови на всичко, за да ги има във властта: не искаме министри, дайте ни каквото и да е; дайте ни общински съветници, шефове на агенции, директори на предприятия. Директор на читалище даже ни дайте, само и само да ни има! Понякога ме е страх да се обърна и да погледна политическия живот, за да не се превърна в стълб от сол!

Всичко е сделка. Целта на всяко политическо действие е икономическият резултат. Ето защо икономиката се приема за най-важното нещо, но не е. Ето защо икономиката трябва да отстъпи, колкото и богат да е направила живота на хората през последните два века. Както казах и по-горе, голямото учудване на съвременния човек (а може би и голямото му разочарование) е откритието, че е по-лесно да стане богат, отколкото щастлив.

Това някои наричат „криза на ценностите“ и тя е по-ужасна от всяка икономическа или финансова криза.

Защо съвременният човек не е щастлив, въпреки че живее охолно в сигурен свят? Защото няма предназначение и смисъл на живота си или, по-точно казано, не ги вижда, не ги осъзнава и не мисли за тях. Защо твърдим, че въпросът за смисъла на живота е най-сложният, при положение че е най-простият? Парадокс: да мислиш за себе си като за венец на еволюцията, субект на всевъзможни права и обект на социални грижи – това не те прави щастлив, въпреки че на пръв поглед би трябвало.

Икономиката е изкуството на материалния живот, на живота в този свят. Но човекът е колкото материално, толкова и духовно създание. Ако едната му същност закърнее за сметка на другата, то човекът остава неосъществен и не може да намери покой, камо ли щастие. Не е нужно човекът да е превъзбуден аскет с налудничав от лишения поглед, но не е нужно да бъде и тлъст потребител, който се интересува само дали пържолата на скарата му е достатъчно голяма. Да използваш разума без сърцето си е все едно да използваш обонянието без зрението си, когато разглеждаш едно цвете – ще познаваш аромата, но не и багрите му. И обратното, както обичат диалектиците да завършват изказванията си.

Какво да се прави?

Очевидно, за да функционира добре обществото, да дава добри резултати и членовете му да са доволни, трябва нов вид управление. Нов вид управление се прави от нов вид управници. Нов вид управници идват от нов вид общество и нов вид хора. Да не се скандализираме от метафорите за чипа и материала! Истина са.

Откъде ще се вземат новите хора? Това не е правилният въпрос. Правилният въпрос е кога и как, а отговорът – минимум след едно поколение, ако незабавно започнем да правим това, което е нужно. Нека успоредно с най-необходимите и бързи мерки, които всяко следващо управление е длъжно да предприеме, да се водят и стратегически политики. Не искам да вземам ролята на съставител на предизборни програми и затова ще кажа само едно – образование. Задължително, строго и ефективно задължително образование с тежки санкции за онези, които не изпълняват това задължение – включително и лишаване от социални помощи. Непременно трябва да се преразгледа и бюджетът за образование защото, както учи икономиката, чиито кокали глозгаме сега, финансирането е най-ефективният инструмент за изпълнението на всяка задача. Учителите трябва да са квалифицирани (ако трябва и в чужбина) и високо платени. И най-важното – радикална промяна в учебната програма. Задължително трябва да се въведе изучаването на история на социализма от 1944 до 1989 – вече има достатъчна историческа дистанция за това. Задължително изучаване на богословие в адекватна форма и особено на история на църквата. Изцяло нова и преосмислена програма по българска и световна литература с баланс между представители на реализма и християнски насочени писатели.

Така ще пораснат хора с макар и минимална, но правилно подредена представа за човешката култура. Другото ще дойде само, макар и бавно.

За сп. “Християнство и култура“

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

„Бягство от затвора“ се завръща. Скоро.

| от chronicle.bg |

Легендарният сериал „Бягство от затвора“ се завръща с нови епизоди, в които актьорите от оригиналната продукция пресичат граници в цял свят, за да спасят един от своите.

В новите девет епизода, частично заснети на терен в Мароко, Уентуърт Милър, Доминик Пърсел, Сара Уейн Келис, Амаури Ноласко, Робърт Кнепър, Рокмънд Дънбар и Пол Адълстийн отново влизат в ролите си. Завръща се и създателят на сериала Пол Т. Шойринг.

Премиерата за България на „Бягство от затвора“ е на 6 април (четвъртък) от 22:00 ч. по FOX.

бягство от затвора

Изминаха 8 години до момента, в който завладяващият сериал за измъкване от решетките „Бягство от затвора“ е готов да се завърне. Актьорският състав отново влиза в ролите си и се впуска в ново смело бягство, по-мащабно от досегашните. Предстои вълнуващо приключение, изпълнено с върховна лоялност, саможертва и култ към семейството, което ще уцели зрителите право в сърцето.

Докато се появяват доказателства, че смятаният за мъртъв Майкъл може би е жив, Линкълн и Сара (Сара Уейн Келис, „Colony“, „Живите мъртви“), която продължава да бъде съпруга на Майкъл докато той е смятан за мъртъв, се обединяват, за да планират най-голямото бягство досега.

Трима от най-известните бегълци от затвора Fox River State, Сукре (Ноласко, „Telenovela“), Тибег (Кнепър, „Heroes“) и Стотачката (Дънбар, „The Mentalist“) отново са в играта. Но с Майкъл зад решетките в печално известния затвор Огигия в Йемен, опасността е съвсем реална както в затвора, така и извън него.

„Бягство от затвора“ е номиниран за „Златен глобус“ и „Еми“. Създателят на оригиналната продукция Пол Т. Шойринг също работи и върху новите епизоди и като изпълнителен продуцент заедно с Вон Уилмот, Майкъл Хороуиц, Доун Олмстед, Нелсън МакКормик, Марти Адълстийн, Нийл Мориц и Брет Ратнър. Нелсън МакКормик е и режисьор на новите епизоди.бягство от затвора

 
 

Най-добрите корици на албуми на Марая Кери

| от chronicle.bg |

Днес една от емблематичните певици на нашето време, Марая Кери, навършва 47 години – достойна възраст, зад която стоят много неща.

След дебюта си през 1990г Марая Кери става първата певица, която оглавява американската класация Billboard Hot 100 със своите сингли пет поредни пъти.

След брака си с президента на Колумбия Рекърдс Томи Мотола през 1993.  тя утвърждава позициите си на най-успешната певица на компанията. Според списание Billboard  тя е най-успешният изпълнител на десетилетието в САЩ.

След развода си с Томи Мотола тя решава сама да поеме контрол върху имиджа и музиката си, включвайки елементи на хип хоп в песните си. Популярността ѝ спада, а по-късно напуска Колумбия Рекърдс.

Марая изживява тежко тези събития емоционално и физически. Друг удар за певицата е неуспехът на филма и новия ѝ албум, носещи името Glitter. През 2002г. тя подписва договор с Айлънд Рекърдс и през 2005г. отново си възвръща челните места в поп музиката.

През 2000г. на церемонията по връчването на Световните музикални награди Марая Кери е обявена за певицата с най-много музикални продажби за хилядолетието. Тя има най-много сингли, оглавили първите места на класациите – 18. Тя е носител на 5 награди Грами, освен това е единственият изпълнител с шестнадесет статуетки от Световните музикални награди.

Марая Кери притежава петоктавен диапазон.

И независимо от приказките, които се говорят по адрес на визията и личния й живот, тя е събитие в историята на музиката.

И ви черпим с 10 нейни корици, в които си заслужава да изплакнете понеделнишките си очи.

 
 

Намерената фотография на Жан-Мари Дона пристига в България

| от chronicle.bg |

Френският колекционер, издател и автор на фотокниги с „намерена фотография“ – Жан-Мари Дона, ще бъде специален гост на третата среща на платформата за фотокниги “ПУК!”.

Той ще представи част от колекцията си, наброяваща над 20 000 фотографии, които събира в продължение на близо 30 години, като ги изнамира по архиви, антикварни магазини и битаци по време на своите пътувания. В неговите проекти, тези анонимни наглед обикновени фотографии, придобиват нов артистичен смисъл.

По време на срещата, озаглавена „Photo Vernaculaire”, Жан-Мари Дона ще разкаже повече за намерената фотография, начина си на работа и фотокнигите си, публикувани в лимитиран тираж.

В една от тях озаглавена „Teddybär”, той поглежда към историята на Германия по едновременно особен, смущаващ и закачлив начин. Тя включва над 200 снимки на жени, деца и войници от Вермахта, позиращи до хора облечени като полярни мечки. Друга негова книга „Rorschach”, представя серия от банални природни пейзажи, отразяващи се във вода, обърнати на 90 градуса. Показани по такъв начин, тези кадри, заснети от различни фотографи между 1890 г. и 1950 г., изглеждат като концептуална работа на един и същ автор. Освен тях Жан-Мари Дона ще представи останалите свои книги „Blackface”, „Predator” и „Affreux Noël”.

Жан Мари Дона е роден в Париж през 1962 г. След повече от 30 години в издателския бизнес, през 2005 г. създава „Innocences” – свое издателство за фотокниги (www.innocences.net). Част от неговата колекция с намерена фотография е показвана по време на фестивала Rencontres d’Arles през 2015 и публикувана в някои от най-престижните издания като „The Guardian”, „Der Spiegel”, „Le Monde”, „Huffington Post”, „Vice” и „Vogue”.

„ПУК!“ е платформа за представяне на фотокниги с библиотека и поп-ъп книжарница, основана от Никола Михов, Тихомир Стоянов и Росен Кузманов. Целта на платформата е да създаде среда за популяризиране и издаване на фотокниги в България, като си сътрудничи с автори, издателства и фестивали в областта на фотографските и независимите издания.

Възползвахме се от случая, за да вземем блиц интервю от Жан-Мари Дона. Все пак на хората, които вадят части от миналото и ги показват в светлината на настоящето, създавайки изкуство, трябва да се дава път и гласност.

Ето какво ни разказа той:

За непросветените: що е то „намерена фотография“?

Най-общо казано това са снимки от неизвестни автори. Могат да бъдат семейни, студийни, паспортни и като цяло снимки за спомен. Освен любителски могат да бъдат професионални, които нямат естетически качества и са извадени от оригиналния им контекст. Да речем, аз колекционирам снимки от каталози на фризьорски салони, от застрахователни компании, на частни детективи, също и снимки от полицейски радари.

Къде най-често ги откриваш?

Най-много подобни снимки се намират по битаците и антикварните магазини. Понякога участвам и в търгове, където една фотография може да стигне до хиляди евро, но подобни интересни и скъпи кадри намирам на боклука, където са си безплатни.

Има ли хора, които ти дават свои снимки, за да ги включи във фотокнигите?

Да, изпращали са ми, но по-скоро вече след като хората са видели книгата и тогава ми изпращат подобни фоторафии.

Коя е най-старата фотография от колекцията? 

Най-старата фотография е от 1885 година, снимката е на забулени жени от Египет. А най-новата е панорамна рентгенова снимка на зъбите ми.

Коя ти е любимата фотография от твоята колекция?

Те са две! Първата ми любима снимка е на 6 годишно момче във военноморска униформа от 1920г., а втората е от 1945г. на 6 годишно момиче, която държи в ръка първата снимка.

Колко снимки наброява вашата колекция и колко време ви отне да я съберете?

Започнах колекцията преди 30 години и в момента наброява над 20 000 снимки. От тогава отделям по два часа всеки ден на архива си.

Откъде може да се купят фотокнигите?

Книгите и всичко около работата ми може да бъде открито тук,  а на предстоящата среща този четвъртък във Френски институт от 19:00 часа ще представя 5 от книгите ми и ще имате възможност да ги закупите на място.

В галерията може да видите част от снимките, които колекционира Жан-Мари Дона.

 
 

Актьори, които за малко да изпуснат велики роли

| от |

 Представете си „Терминатор“ без Арнолд Шварценегер или „Титаник“ без ди Каприо. Направихме галерия с актьори и актриси, който за малко да изпуснат иконичните си роли.

В историята често се ходи по много тънък лед. Освен разминавания и недоразумения, личните решения на хората често са причина за изпускане на прекрасни шансове. Дори за номинации за Оксар. В Холивуд актьори често правят мръсни номера, за да получат роля. Но когато отказват прекрасни възможности по собствено желание  – тогава е наистина озадачаваща ситуация.

Галерията ни ще ви покаже много известни лица, които за малко да изпуснат ролите на живота си. Тези, които ги направиха известни.