Войната с тероризма се печели не с оръжие, а с иновации

| от Георги Камов |

Петък вечер в Париж, 13-ти ноември. Публиката на концерта на Eagles of Death Metal в залата Батаклан, зрителите на приятелския мач с Германия на Стад дьо Франс и посетителите на няколко ресторанта във френската столица едва ли са очаквали да се превърнат в бойно поле на терор, ужас и гняв с повече от 120 жертви.

Светлите лъчи в кошмарните часове са таксиметровите шофьори със спрени апарати, които извозват парижани по домовете им и хората, които с хаштаг #PortesOuvertes в социалните мрежи приютяват хора по улиците, които не искат да останат там. Следва вълна от подкрепа с хаштаг #PrayforParis, в който някак си неловко най-отгоре се появяват модни лица и нови колекции дрехи, така характерни за образа на Париж, който сме си изградили с времето. Марката е @PrayforParis, но молитвата този път е друга.

Всичко това се случва в контекста на разпада на “провалените” държави като Сирия, Ирак, Афганистан и Либия, безпрецедентния приток на бежанци към Европа, затварянето на държавни граници и плановете за изграждане на нови заграждения по границите. Гласовете на европейски организации с екстремистки възгледи стават все по-силни, а оръжията на екстремистите от Близкия Изток – все по-смъртоносни.

Думите на държавните лидери съдържат призиви за солидарност с жертвите и за единство в борбата с тероризма и екстремизма. Проблемът е, че същата тази война с тероризма, както и мерките за справяне с бежанската криза, както и безизходицата в провалените държави, както и адресирането на общественото напрежение, ни водят единствено до познати до болка решения и подходи. Вече сме виждали десетки пъти как те не работят.

Прочетете личните истории на семейства бежанци от Сирия или на момчета от Германия, заминали към Сирия, за да се присъединят към Ислямска държава или на момичета, израснали в някое от banlieue-тата на Париж. Това, което в крайна сметка ще усетите, е желание за по-добър начин на живот. Прочетете и личните истории и на всички жители на градове и села в Европа, които се страхуват от това, което се случва. Това, което ще усетите, е страх за собствения им начин на живот.

Ако перефразирам една мисъл на Джеръми Рифкин, терористичните организации обещават кауза, за която, според тях, си струва да се умре. Това, което трябва да покажем ние, е начин на живот и развитие, за който си заслужава да се живее.

Истинската война с тероризма и екстремизма се води на бойното поле на социалните проблеми. За да разрешим големите предизвикателства в Европа, трябва да поставим социалните иновации като приоритет. Трябва да търсим, намираме, създаваме, прототипираме, тестваме и прилагаме нови решения за образование, работа и развитие на средата и общностите. Тези решения трябва да работят както в Париж, Лампедуза и София, така и в Хомс, Кандахар и Тикрит. Както иновациите в бизнеса завладяват корпоративния свят и се превръщат в основно предимство, така и иновациите в обществото трябва да завладеят политиките на държавите.

Винц, героят на Венсан Касел във филма “Омразата” от 1995-та, показващ 24 часа от живота на трима приятели от едно парижко предградие, казва: “Нали знаете историята на онзи, който падал от небостъргач, и докато падал все си казвал – дотук добре, дотук добре. Е, това е история за общество, което пропада надолу. И докато пада си казва – дотук добре, дотук добре… Но не е важно как падаш, а как се приземяваш”.

Вчера Париж и всички ние се приземихме много тежко. Време е да помислим как ще се изправим и продължим напред.

Текстът е публикуван първо в личния блог на автора.

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

Новият Jaguar XF Sportbrake загатва за себе си

| от chronicle.bg |

Jaguar повдигна завесата новия XF Sportbrake от централния корт на Уимбълдън.

По-малко от 70 дни преди началото на световния тенис турнир Уимбълдън 2017, тревната площ на комплекса All England Tennis Club се превърна в платно за очертанията на динамичната спортна комби версия на Jaguar XF. Прочутите бели линии на игрището се трансформираха пред експертните погледи на Иън Калъм, директор по дизайна в Jaguar, и на ландшафт мениджъра на Уимбълдън Нийл Стъбли.

XF Sportbrake ще се присъедини към редиците на носителите на награди XF автомобили в спортните салони на Jaguar след премиерата му през лятото.

Jaguar е официален партньор на турнира Уимбълдън 2017, който ще се проведе от 3-и до 16-и юли 2017 г.