Войната на буболечките и Хогуортс в космоса

| от | |

Константин Павлов – Комитата (http://komitata.blogspot.com) в малко по-различно амплоа – това на кинокритик.

Не знам колко от вас са изпитвали същите неща като мен, но по време на сесия в университета изпитвах неистово желание да чета и то, не учебници.

Това, което си позволявах като умствен деликатес, беше в следобеда след изпит да си купя една нова книжка от някоя сергия и да я излапам до вечерта с кориците.

„Играта на Ендър“ беше книга, която прочетох така. Толкова ми беше интересна, че ми изяде май и половин ден за учене и дори може да ми е коствала част от оценката за следващия изпит, но не съжалих. И до ден днешен я помня с много подробности.

era-orson-scott-card-igrata-na-ender

Ще ви хареса ли книгата? Ако харесвате книгите за Майлс Воркосиган (дори и първата книга, от поредицата, която четох – „Игрите на Вор“, има подобно заглавие), най–вероятно много ще ви хареса.

Снощи отидох да гледам филма, към който подходих предпазливо. Не много филми успяват да стигнат до нивото на литературния си оригинал и обикновено това важи повече за по–добрите книги.

Първо, от дълго–дълго време насам виждам филм, в който Харисън Форд прави прилична роля. В обичайното си амплоа – на амбициозен командир от космическия флот на добрите.

enders_game_3

Второ, да се направи добър филм със съвсем млади актьори (които изглеждат като тинейджъри, но не знам дали са) хич не е лесна задача.

Трето, да вкараш тревогите и дилемите на героя под кожата на зрителя също не е лесна работа.

Четвърто, зрелищен филм с космически сцени и без 3D (всъщност, не знам, може и да има прожекции с 3D, не съм проверявал), който въпреки това зашеметява с кадрите и плановете си, рядко се получава. Нормално е, хората обичат да си помагат с технологиите.

Историята е за едно момче, което трябва бързо–бързо да порасне и да спаси всички големи (тук напомня Star Wars), но на ужасяваща цена. Нещо като нашите ранобудни студенти, които поеха бремето на цялото общество на плещите си и за момент не издържаха на тежестта му и го изпуснаха на земята. Но аз вярвам в тях, ще се справят и ще имаме повод да се гордеем с тях.

Дилемите във филма се редуват една след друга, с нарастваща сложност  пред героите – къде е границата между човека и машината? Между образованието и жестокостта? Между симулацията и реалността? Какво може да бъде пожертвано за победата и целта оправдава ли средствата? Кога загубата на човешки живот е оправдана? Талантът на кого принадлежи – само на човека, който го носи или на всички?

ender_s_game1Също, интересно ми е, каква ли е причината да гледам поредния филм за Земята и висящата до нея космическа база, която съдържа надеждата на цялото човечество. Вече гледах „Елизиум“, „Забвение“, новата версия на „Total Recall“, че дори и пародията „Железно небе

Ако имате момче в подрастваща възраст, ще е голям грях да не го заведете да гледа филма и след това да не го обсъдите в приятна обстановка.

Ако продължа със суперлативите, няма да е реалистично и ще се получи твърде рекламно, затова ще си кажа и някои критики.

Литературният материал е богат и подробен, с психологичеки нюанси и с планове, които се застъпват и преливат – и това е предадено във филма, но само донякъде.

Основната идея за мотивацията на хората и на враждебната извънземна раса, която е и ключът към всичко, е смарамучкана някъде между сцените.

Фантастичните сънища – игри, които трупат загадка след загадка в книгата, тук са цитирани бегло и без нужното внимание за сюжета.

Фантастичните филми от последните години (като „Специален доклад“) поддържат идеята за бъдещето на компютърните интерфейси с размахване на ръце, което от гледна точка на ползваемостта е катастрофа, но добре стои на кино. Абе, само се замислете бе, да работите цял ден на компютър с размахване на ръце – питайте, на диригентите лесно ли им е?

Като цяло – добра екранизация и препоръчвам да се гледа, но първо горещо препоръчвам да излапате книгата.

Имам и известно чувство за похабен материал – можеше да се получи отличен мини–сериал от две серии, но никой не знае предварително какво ще стане, нали така. Много повече можеше да се извади от учебните схватки в космическия Хогуортс.

 
 

Рецепта за Агнес хапки

| от Росица Гърджелийска |

Росица работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Днес ви предлагаме рецептата й за Агнес хапки.

Нужни продукти:

за блата:

100 гр масло – на стайна температура
100 гр кокосова/кафява захар
50 гр смлени лешници
50 гр смлени бадеми
50 гр оризово брашно
3 белтъка
ванилия

за глазурата:

3 жълтъка
80гр кокосова/кафява захар
ванилия

За тази рецепта може да пробвате кокосовата захар, тъй като тя се разтваря по-бързо от кафявата.

Начин на приготвяне:

Разбивате маслото и захарта, докато получите пухкав, светъл на цвят крем.

Прибавяте към него ядките и брашното и разбърквате. Ще стане много гъсто.

В друг съд, с чисти и подсушени бъркалки на миксер, започвате да разбивате белтъците на сняг.

Бавно прибавете белтъците към тестото и разбъркайте внимателно.

Изсипете в намазнена силиконова форма и печете около 25 мин на 170 градуса.

Оставете да изстине и през това време направете глазурата.

Разбийте жълтъците със захарта и ванилията до получаване на много гъста и лепкава смес.

Изсипете върху блата и печете още около 5-10 мин на 150 градуса.

Оставете да изстине напълно и след това нарежете на малки квадратчета.

рецепти, агнес хапки

 
 

Книга на седмицата: „Междупанелни войни“ на Никола Крумов

| от chronicle.bg |

Втората книга на Никола Крумов – „Междупанелни войни“, е сред най-продаваните книги в книжарници „Сиела“. 

Първата му книга – „Дневник от панелни блокове“, е една от най-продаваните книги на изминалата година. Никола Крумов е популярен във Facebook с хумористичните си истории. Издател е „Пощенска кутия за приказки“.

„Аз съм Никола Крумов на трийсет и няколко години. Пристигнах от моето село в града с над сто буркана и четири пръта суджуци. Имам домашна ракия за шест средно големи саватби (от по 300 човека) и пак ще ми остане. Получих висше (да се чуди човек на образователната ни система) в специалността „Отваряне-затваряне на празен хладилник с пълни ръце.“ Отдавна съм „тиган“ (човек, който не експлоатира зеленчуци и плодове за храна). Харесва ми да гледам телевизора, когато е изключен. Обичам мазна шкембе чорба с много ледена бира – следователно съм духовна личност. Мога да набия почти всеки, любимата – никой, но тя може да набие мен – загадката в моя живот. Президент съм на Българската Федерация по Алкохолни Спортове и Застоял Туризъм (БФАСЗТ). С втората си книга поздравявам всички мои поддръжници във Фейсбук“, пише в анотацията за книгата.

Повече за Никола Крумов прочетете тук.

 
 

„The OA“ е sci-fi приказка. А вие гледате ли го?

| от |

На 16 декември, докато хората са в трескава подготовка на истерията покрай предстоящите коледни празници и само чакат, за да изпратят 2016-а година на майната й, Netfix – новатори в правенето и пускането на добре телевизия – бълват цял сезон на най-новото си шоу – The OA.

The OA минава някак незабелязано за много хора. Дали е от идването на Коледа, или от голямата истерия, която другото шоу на канала Stranger Things предизвика, не е ясно. Но The OA остава леко в сянка. По-умните телевизионни маниаци обаче надушват като хрътки, когато нещо ще бъде добро, не просто защото е гледаемо, а защото съдържа в себе си онези бисери на телевизионния разказ, които някои сериали и поредици могат да донесат, и съответно The OA започва да набира своята малка, но вярна аудитория.

Близо месец след премиерата си шоуто, дело на Netflix и американската кукувица Брит Марлинг, която е създател, продуцент и основна актриса в него, бива подновено за втори сезон. Продължение, което всеки, който веднъж е дал шанс на The OA очаква с леко нетърпение, равносилно на сърбеж там, където не можеш да се почешеш в момента.

Историята в шоуто проследява младата откачалка Прери, която се завръща като някакво ненормално чудо в родния си дом, от който е изчезнала преди точно 7 години. При завръщането й се променят две неща – от сляпо момиче, тя се е превърнала напълно зряща жена и ако преди е изглеждала просто затворена в себе си, то сега е леко луда девойка, бълваща небивалици и сентенеции, която няма търпение да се освободи от емоционалната и физическа обвързаност към семейството, което не е виждала отдавна, но което си я иска обратно.

Така започва историята на Прери, която малко след като се прибира на мястото, което чувства като чуждо тяло, удобно наместило се в нея, събира група от аутсайдери и откачалки, на които да разкаже историята си и съответно те да й помогнат да се върне там, откъдето е дошла, за да намери единственото нещо, което я интересува – нейният приятел Хоумър.

Епизод след епизод, подредени в строг, динамичен и ярък разказ, зрителят започва да се запознава с историята на Прери. Нейната вярна секта, изградена от счупени франкенщайнове, всеки със своите проблеми, и да потъва бавно, но сигурно в полу-фантазната вселена на The OA. Тя пък, от своя страна, е като лудост, пълна с капани и женска хистерия, каквито рядко се появяват по телевизията. Да не кажем никога.

Самата Брит Марлинг е известна с това, че конвенционалните неща не й пасват добре. При нея всяко нещо трябва да е обърнато наопаки, добре изтупано и превърнато в нещо друго. Такова е и киното, което прави – за справка вижте „Другата Земя“ – както и телевизията.

The OA е първият телевизионен проект на Марлинг в компанията на верния й приятел и партньор Зал Батманглидж, който режисира много голяма част от сценариите й. Музиката в сериала също е дело на член на тяхната малка група – братът на Зал – Ростам Батманглидж, който в ежедневието си е и част от бандата Vampire Weekend, пише мелодиите.

The OA е сериал, който напомня на сън. И подобно на сънуването е пълен с хиперболи, неща, които изглеждат нелогични, но намират своя път постепенно, с тъмни кътчета, задъхващи моменти и един Торбалан, който се крие в мрака.

Хубаво е, че и гледането му е подобно на сънуване, „бързо постепенно, а после изведнъж“, както пише Джон Грийн. Така и The OA те хваща за гушата и не те пуска. Цели 8 епизода.

Втория сезон, начело с Брит Марлинг и групата й от фрикове, може да очаквате в края на тази година. Netflix подновиха The OA в същата седмица, в която направиха същото и със Stranger Things, макар тогава малко хора да го разбраха.

Но е хубаво да го знаете, когато The OA завладее съзнанието ви с плътната си и ненормална атмосфера и се чудите какво ще стане после.

Към вкусната и различна Брит Марлинг и нейната циркова трупа, които са основното звено на сериала, добавяме и Риз Ахмет, Джейсън Айзък и Паз Вега, които участват. В случай, че някой има нужда от още причини, за да види сериала. На нас лично не ни трябваха.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.