Вие кръшкате ли?

| от |

Николай Крижитски

1

Нямаше още 23.00, когато мернах гаджетата ни да слизат от едно сиво такси „Москвич“.

Сиво, защото тогава нямаше жълти. На бакшишите в онзи период всъщност им викаха „копърки“. Кръщелник на това бе административния член „КООП-53″, по който се отпушиха първите частни услуги. Брей, какъв напредък бе това за човешката цивилизация!

Частници – чудото на Горбачовската перестройка!

И естествено, нищо ново под слънцето – частните копърките лъжеха в сметките (то пък сега като че ли не е така).

Но това е древна традиция. А традициите и обичаите трябва да се спазват, иначе ще вземем да се затрием като нация бре!

И така, смяната ми привършваше, гаджетата дойдоха, а ние от персонала още не бяхме тръгнали да подсещаме по-шумните компании в градината да си допиват водките, да си дояждат тортите гараш и да вдигат гълъбите към дома. Е, който не можеше да отлети или да върви по права линия – се отнася към дома.

И да уточня, че по това време работех като „Обслужваща единица в Хранително-Вкусовата промишленост, Район Средец, София-град“.

За да не се чуди някой каква ли ще е тази екзотична професия, казвам веднага:

– по-популярното име на занаята е „сервитьор“, познато в наши дни и като „келнер“, а може и по-модерното „гарсон“.

Градината работеше само през лятото, не допускахме никого вътре, в сградата. Иначе през зимата сградата винаги бе фрашкан до козирката и търбуха на ресторанта едвам побираше навалицата. То, и сега се ходи много по-кръчми и почти няма места, ама тогава пък хич нямаше толкова много заведения. Беше адски трудно, да не казвам почти невъзможно да се уредиш с маса. Абсурд.

Дори и в този късен час беше пълно с клиенти, затова сложихме мацките да седнат на служебната ни маса. Те милите се намръщиха, защото се наконтили за дискотека. Мислиха, че вече само тях чакаме. Обидно!

Ми то понеже много бързо били приключили с макияжа (викат – започнахме в седем), после учудващо внезапно си хванали такси (невероятно!), претрепали се да бързат. А сега видите ли каква неприятност – клиентите още се седят, наливат, викат, плюскат, палят цигари и нямат никакво намерение да хващат пътя. Безобразие!

А с дискотеките беше същото, както и с ресторантите – само няколко около центъра и места – йок. За тази вечер май имаше опасност да останем отвън и да си провалим вечерта. Е, ако платиш десетачка те пускат вътре, ама няма сепарета…..

Час по-късно градината беше празна, мадамите с две степени по-сърдити, а последните пияни групи разчистваха терена. Някои даже бяха напреднали чак до входната врата. И по стар български обичай се уговаряха шумно за срещите си на другия ден – отвън, на улицата. Е, то къде другаде да се уговарят? Така де.

1

Музикантите викнаха едно „чао“ и се изнизаха. Който помни ресторант „Крим“ от онези му времена, знае, че там се свиреше класическа музика от един секстет. Е, като се напиеше част от трупата, тогава можеше да се превърне да кажем в квартет. Ама карай да върви, кой ти брои колко точно цигулки ще му пречат на лафа. Имаше и един черен роял, който се избутваше на терасата. Един път го бяхме забравили навън и го беше валял дъжд. А капака му се беше подул, ама какво – нямаше да идват от виенската филхармония да го проверяват я!

Помня, че един пиян простак беше казал на музикантите да му изсвирят „Камъните падат, падат от небето“. Ама как ще ти го изсвирят бе, пияна тикво, това са класически инструменти… За мое учудване, те пък се навиха и взеха, че му го издокараха даже в два варианта. Паднах от коня. Но, вече отдавна не се учудвам, че хората за пари умеят да се правят на маймуни. И то на какви!

Сбогува се с мен и заместник-управителя. Той беше тъп като гьон, никога не можеше да запомни и да преброи колко свободни маси има преди да настани следващите резервации. Обичайно бъркаше и масите, имаше ужасно големи конфузии. Нито пък можеше да различи физиономиите на редовните клиенти. Както и да е.

Управителят се прозина широко (и по-шумно от лъва на Метро Голдуин Майер) и заяви, че не можел да чака всички се изнижат. Тръгвал си, защото бебето не му дало да се наспи предишната нощ, бил страшно скапан и ей такива битовизми. Той ме помоли да прибера оборота, което иначе бе добре дошло за мен като предложение. Таман, викам си – да имам под ръка още авоари. Че с тези триглави лами дето ни чакаха на служебната маса нищо не се знае… (то така и стана по-късно, ама това е друга история).

Касиерката ми връчи пачката пари, опакована като сандвич и си тръгна. Докато пиша това, се сещам, че съпругът на тази женица бил някакъв бивш колега, пенсиониран по болест. Нещо бил изперкал. Не знам на каква тема е полудял, но един ден дойде в градината преоблечен с черен елек и папийонка и като истински обер-келнер взел да раздава сметките на всички маси. Натъпкал си джобовете с пари, защото някои клиенти веднага платили. Но, това приключи веднага след като управителя и чистача бай Дочо го хванаха под мишниците. Мернах и мизансцената, когато го извеждаха и го натъпкаха в една линейка. Дано се е оправил. Ама като знам в какви времена живеем, едва ли.

Но, да се върнем към напускането на кораба:

– за да изгася лампите и да дръпна шалтера, трябваше да премина през целия приземен етаж, кухнята и прочее лабиринти. Бях забравил да си запаля свещ, а и нямах под ръка запалка да светя. Псувайки тихичко се забутах из фритюрниците и печките, но в тъмното намерих криво-ляво обратния път към цивилизацията. На 1-ви етаж се сетих, че на капака на рояла има свещник, който палеха ей тъй, за атмосфера.Твърде вероятно е там да имаше кибрит.

И о, чудо! Реквизитите учудващо си бяха на местата и свещ и кибрит! (брей каква дисциплина – никой не е гепил кибрита, като че да сме в Германия!). Запалих единствената свещ, заключих и слязох по стълбите. Впрочем, моята компания ме чакаше вече няколко минути седнали в едно такси.

-Айде бе, айде, докога ще се мотаеш?!

-Добре де, добре бе, идвам!

И сега следва финалния щтрих – входната врата към градината беше от ковано желязо и трябваше да я заключа с верига. Свещта все още не беше изгаснала и вършеше чудесна работа докато премятах веригата. После се засуетих с ръждясалия катинар. Най-накрая механизма щракна и седнах в таксито. Хвърлих един финален поглед към сградата. На втория етаж, където бе най-голямата стая в ресторанта, ми се стори, че имаше човешко лице на прозореца. Но, това не беше възможно, защото лятото не пускахме посетители вътре, а само в градината.

Отхвърлих идеята горе да има хора, защото все някой щеше да ми каже за тях.

Освен това не вярвам в призраци.

И освен това таксито потегли. След две минути вече бях забравил за случката.

На другия ден бе неделя, ресторанта отваря по график в късния следобед. Реших да отида до ресторанта към 15:00 и сам да си направя хубаво кафе (защото барманката беше калпава и не ми се пиеше нейната боза от обичайната втора цедка).

И второ – за да отключа на хората, пристигнали случайно по-рано.

Отключих катинара и забелязах, че…..веригата бе срязана!!!!

Леле майко, дали не са ни обрали?! В същия момент се присетих, че всъщност оборота беше в задния ми джоб. Олекна ми.

Но, това обаче не обясняваше защо веригата е срязана.

Влизайки вътре, мернах излегната фигура на едно от сепаретата. До нея имаше и една ножовка.

„Заспал крадец!“ – (ей, направо съм Шерлок Холмс!)

Оказа се управителя, който като ме видя, скочи рязко на крака.

-„Ти какво си направил бе момче, как можа?!“ – разкрещя се той.

Мигах на парцали и му подадох оборота от джоба си. Верно, че от него бях похарчил 30 лева в дискотеката, ама той пък откъде ще знае, като вчера си е легнал с кокошките. Освен това в съблекалнята имах пари и след две минути щях да ги добавя към плика. И готово, пък всички келнери сме го правили и друг път.

Но не, не е това.

-„Какво да съм направил?“ – попитах аз. А той продължаваше да се вайка.

– Защо веригата е срязана? Влизал ли е някой? – попитах вече по-уверен в невинноста си. И по-разубеден в правосъдието.

– Не е влизал, а е излизал. И то едвам е излязъл! А веригата я срязах аз! – заяви мрачно и едновремено гордо управителя.

– Заключил си едни приятели на шефа – продължи той.

В понеделник ме уволниха. Ама вместо да ми избодат очите – ми изписаха вежди. Защо ли? Защото започнах работа като майстор-готвач при един чуждестранен посланик. Златна работа в посолство. За сведение на изпращачите.

Значи, случило се било следното нещо в мрачната и неудачна за любовта вечер:

– някакви много гъсти приятели на шефа искали маса. Е, добре, той разпоредил да ги настанят горе (където иначе и жена му с децата да дойдеше, нямаше да я настани!). Така де, тия двамата завели гаджетата си на супер реномиран ресторант.

Само че, този тъпанар – управителя, който не можеше да различи лицето на баба си от физиономията на жена си – ги настанил горе и сам ги обслужвал цялата вечер. Кариерист. Или по нашенски – натегач. Та, седнали там, където беше залата за официални срещи на правителствени лица и официални политически гости. Тя е доста изолирана и има място за охрана отпред. За да се сетите за чудното място, за което пиша, ще дам един пример от близкото минало: на шефката на МВФ и бяха задигнали дамската чанта именно от там, докато сладко си хапвала. Имаше и извинения, ама кел файда.

Та, хората на шефа се били разположили там с любовниците си и също хапвали сладко. И вероятно – пийвали сладко, но това така и не стана ясно на никой през цялата тогавашна вечер. Освен на дебилния управител, занесъл плюскането и бутилките на тези призрачни персони.

И като казвам призрачни – ето! Онази фигура на прозореца наистина е била на някой от тях.

Ами сливи ли имаха в устата да изкрещят от прозореца за помощ? Само докато се мотаех с катинара, можеше да отворят един джам и да ми изкрещят – „Ей, тука сме бе, смотаняк!“

Или нещо друго.

Например неловко, като: „Ей, с чужди жени сме бе, не ни заключвай!“. Ама не, ще се гушкаме на правителствените дивани до последно и ще си мълчим.

А най- интересното бе, че родната милиция също е проспала покушението срещу ръждясалата верига на желязната врата. Как ли?

Еми точно срещу ресторанта, на 3 метра е Афганистанското посолство. И отпред има естествено павилион за охраната. А в павилиона – дръжки. Дръжки, защото никой от охраната не е дошъл да попита човека с ножовката – какво правиш ти с тоя катинар в три часа през нощта? А?

И сега тяхната версия:

Еми, изгаснали лампите. Помислили че пак има авария с тока. Или, че тока е изгаснал поради режима. Тогава наистина все още го имаше тоя скапан режим, само че в тази сграда никога не гаснал тока. Ама те откъде да знаят този дивидент. После, решили, че все някой ще им донесе свещи. Ще им донесе, ама на кукуво лято, аз вече съм бил на дансинга в дискотеката, а тъпия управител – в леглото, до ревящото пеленаче.

Най-смелия от двамата плейбои обаче слязъл в тъмното по стълбите. Да намери евентуално помощ. Аларми и СОТ-ве тогава нямаше, иначе въпроса с помощта щеше да се реши още на втория метър. Мобилните телефони тепърва щяха да се появяват, но тогава си спомням, че дори бях прибрал шайбовия апарат в бюрото на касиерката (тя така ме беше помолила преди да си тръгне, че имало било случаи колеги да го хванат и да въртят на междуградски. После кой ще плаща?). И аз верно го бях скрил едно хубаво, следвайки тия инструкции. Така и този чудесен вариант за спасение беше отрязан от моя милост.

Разузнавача се върнал горе при изнервената група любовчии и заявил, че няма спасение, няма ток, няма свещи (е няма, нали единствената я бях изнесъл с мен преди да заключа). Високо е жените да скачат от прозорците, но той щял да пробва да пльосне от първия етаж на паважа за да търси помощ отвън.

Речено – сторено.

Скочил той през прозореца на терасата и хукнал да дири монетни телефони за да звъни на баш-шефа. Тичал бързо, защото и той и другия любовник били семейни. Резил, шок и ужас на едно място!!!!

Събудил шефа, само че той не можело да дойде, но решил да звънне на управителя. Оня, тъпия.

А впрочем, мадамите на тия пишман ухажори също били омъжени, та доста се притеснили, додето дойде човекът с ножовката.

Та затова внимавайте с кого и къде излизате.

Или си носете в чантите свещ или фенерче. Батерията на телефона да ви е винаги заредена.

А най-добре е да не кръшкате.

 
 

Бързам, нямам време за чаша кафе

| от Г.К. (Рекламно съдържание) |

„Мразя клишетата“ гордо заявявам, облечен в корпоративна конфекция, по време на строго регламентираната ми почивка, между 12:00 и 13:00 часа. 

Монологът ми продължава, богато наблъскан с типични за активния, съвременен градски човек „неклиширани“ изрази. Става ясно, че в петък съм “play hard”, щото цяла цяла седмица “work hard”, нали. Също така, че е 2017 година и сега животът е наистина динамичен. Всъщност те, хората, едва наскоро явно започнаха да живеят. Бъдещето ми открива все по-нови хоризонти, предлагащи все повече възможности и аз съм там, за да ги уловя всичките.

Поредица от върхове, какво да ви кажа. Няма „даун“, всичко е „ъп“. А, да. И чуждици използвам много, в несъзнателен стремеж към плавното утвърждаване на словесна каша от мултинационални субкултурни изрази, универсална за всеки от Стария континент. Иначе съм против Есперантото. Придвижването между въпросните върхове става с големи скокове, по време на които дъхът ми спира. Така разбирам, че съм жив. Разбират го и всички останали, докато им обяснявам за авангардната мерна единица „спрян дъх“. Тя, оказва се, е доста по-разпространена от общоприетите клишета като минута, час, ден и т.н. Въпреки това все още не се е наложила трайно в ежедневната реч. Очаквам обаче скоро да започнат да ми се оправдават с  „извинявай, че ме почака, но си мислех, че ще се облека за три спрени дъха, а го направих за пет“.

Мразя да чакам, защото винаги имам план. Инфакт (а-мъст-израз от модерното Eсперанто), планът ми е за следващата минута, час, ден, до края на дните, абе, за всички следващи моменти, които ще ми спрат дъха. Щото, нали животът се случвал докато си правим планове. Значи трябва да имам план, за да ми се случи живот.

И сигурно се случва, откъде да знам. Аз съм целеустремен, съсредоточен, фокусиран в плана и крайната му цел. Не обръщам внимание на нищо, което ме отвлича от целта. Aim high, знаете как е. Тая висока цел постигам с размишления и действия „извън кутията“, нищо че вътре в нея останаха повече неизследвани територии, отколкото навън.

Всеки ненавременен и абсолютно неуместен повик за лежерна /демек play soft/ почивка отразявам оригинално, с рефрена на позабравен естраден шлагер: „бързам нямам време за чаша горещо кафе“. „Е“-то в края на изречението е напевно маниерно, за да предизвика меланхоличен детски спомен.

И изведнъж, четвъртъкът ме изненадва. Планът е изпълнен, а времето е „по никое време“. Спокойствие струи отвсякъде и няма изгледи случващият се живот да ме разхълца. Без да съм взимал подобно решение, сядам на тревата в близката градина, за да не правя нищо. Просто гледам другите. Как някои се мръщят на слънцето и как подават газ, още „на жълто“. Как подтичват от началото на работния ден към края му, от началото на седмицата към уикенда, от януари към декември, от… нататък се сещате. Седиш си блажено и просто да съзерцаваш нечия рядко грациозна походка, която рисува кинетична картина пред очите ти или просто зяпаш опашката на котка с искрящи сиви очи, или пък заспалите листа на дървото, което удобно хвърля сянка върху съвършено отпуснатото ти тяло. Намирам огромна красота и спокойствие в движенията на връзката на лявата ми обувката, която потрепва от порива на топъл вятър.

Somersby_NCP_Advertorial_2

Не знам как се нарича времето прекарано в нищо правене с нормално дишане. Ако обаче не се нарича живот, значи животът е скучно, забързано подобие на това, което можеше да бъде. Понеже съм нямал време за чаша горещо кафеЕ, по пътя несъзнателно съм грабнал студено Somersby. Златен момент: сайдер и блажено съзерцание на света около теб. Не ми се искаше да свършват и моментът, и сайдерът. Решението дали да продължа да нищоправя оставям в ръцете на съдбата и хвърлям ези-тура с капачката от Somersby. Случайно виждам под нея символ – малка бутилчица. Явно съдбата си знае работата и е благосклонна към мен. Може да споделя печалбата с някой, който също няма план. Просто така, да проверя дали нищоправенето е също толкова забавно с компания, а и да прекарам още един златен момент.

ПС: Колкото и да се опитвам да мисля извън стека на Somersby, винаги по-забавно ми изглежда това, което е вътре.

Рекламно съдържание

 
 

Швеция е в Airbnb. Цялата.

| от chronicle.bg |

В Швеция съществува конституционно право наречено „allemansrätten“. С две думи то представлява правото на свободно движение в страната. Всеки може да се разхожда, да кара колело или да опъне палатка почти навсякъде. Единственото изключение са частните жилища и обработваемата земя.

За да разкажат на целия свят за това шведите са сътворили уникална рекламна кампания, в която… включват цялата страна в Airbnb.

Това не е първата нестандартна реклама на шведския туризъм. Миналата година Швеция създаде „Шведския номер“, на който отговаряше произволен жител на страната.

Тази година Visit Sweden работи в тандем с Airbnb, където рекламира 9 различни вида туризъм – от трудно достъпните гори във Вармланд през западното крайбрежие до панорамните гледки в близост до Националния парк Скюлескоген.

 
 

За писателите в киното

| от Дилян Ценов |

  Коя е основата на всеки филм? Историята.

Сценарият се появява първо, след което бива взет от режисьора, който създава крайния продукт, за да събере зрителите пред екрана. И дори най-красивата продукция би се провалила, ако в нея не е заложена оригинална история и герои – тези две неща придават плътността. Без тях киното би било безсмислено занимание, хвърляне на пари на вятъра.

Именно там се корени ролята на пишещите хора –поети, писатели, сценаристи. Те възпламеняват началната искра, от която, ако условията са благоприятни, тръгва големият пожар. Често обаче става така, че именно хората, които създават историята, стават отправна точка за създаването на нови сценарии. Образът на пишещия човек е благоприятна почва за създаването на добра история.

Киното познава немалко филми, в чиято основа стоят писатели и резултатът в повечето случаи е добър. Винаги може да се роди добър продукт, когато героят е интересен и с богата биография. А писателите, нека не се лъжем, са хора, които имат и двете.

В нашата галерия ви предлагаме подбор на част от най-добрите филми за писатели, поети, сценаристи и изобщо хора, които се занимават с писане.

 
 

Visa предлага по-бързо и лесно обезщетение при проблеми с полета

| от chronicle.bg |

Visa сключи договор за партньорство с Air Refund, компания за управление на жалби в сферата на въздушния транспорт. Сътрудничеството е в рамките на ангажимента на Visa да предоставя възможно най-добрите услуги на своите пътуващи картодържатели.

Air Refund действа от името на пътниците и гарантира, че ако те покриват необходимите условия за признаване на исковете им, ще получат обезщетение в случай на проблеми с полета (отмяна, дублиране на места и закъснение с повече от 3 часа) в рамките на европейски регламент №261/2004.

Сътрудничеството позволява на всички картодържатели, които са закупили самолетен билет с Visa, да се възползват както от по-бърз и улеснен процес на подаване на иск, така и от по-ниски такси в случай на успешно разрешаване на жалбата в тяхна полза. Комисионата от 30%, която Air Refund следва да получи при положителен резултат, е намалена на 20%, ако билетът е закупен с Visa Gold, Platinum или Infinite, и съответно на 25%, ако той е купен с друга карта Visa. Картодържателите, които получат обезщетение, ще имат и възможността да направят дарение с изплатената сума.

Във Франция, където услугата стартира пилотно през 2016 г., Air Refund обработва потенциални жалби на стойност повече от 3 милиона евро от името на картодържатели на Visa. Компанията съобщава за висока удовлетвореност от услугата със средна оценка от 4.6 от максимални 5 за цялостното преживяване на клиента. Също така, средният резултат посочен от потребителите за това дали ще препоръчат Air Refund на приятели и колеги, е 9.3/10. Услугата вече е активна в Испания, Италия и Португалия, и е достъпна на английски, френски, испански, немски и италиански през специално разработен микро сайт.

„Според неотдавнашно проучване на Visa, в следващото десетилетие ще има значително увеличение в броя на международните пътувания на домакинство в света. Проучването сочи, че приблизително 282 милиона домакинства ще планират поне едно международно пътуване на година до 2025 г., ръст от близо 35% спрямо 2015 г. Поради това за Visa е от решаващо значение да гарантира, че картодържателите са добре защитени и имат възможността да се възползват от най-добрите услуги на пазар, в случай на проблем по време на тяхното пътуване”, каза Майк Лембъргър, старши вицепрезидент „Продукти и решения” на Visa в Европа.

„Ползването на карта Visa е интелигентен начин пътуващите да си гарантират, че разходите по време на почивка ще бъдат една грижа по-малко. Картите Visa се приемат в хиляди търговски обекта и банкомати по света и всеки наш клиент може да се възползва от удобството и сигурността при използването на своята карта както вкъщи, така и зад граница,” добавя още Лембъргър.

„Това партньорство показва гъвкавостта на глобално утвърдения бранд Visa, който демонстрира непредубеденост и способност да работи с много по-малък партньор с цел да подобри услугите си в полза на своите картодържателите. Горди сме, че имаме възможността да работим с клиентите на водещ бранд. Вярвам, че споделяме общи ценности, сред които е и фокусът върху крайното преживяване на потребителя и високото качество на предоставената услуга, които ще водят това партньорство към нови успехи и територии“, коментира Кристоф Дрезе, партньор в бизнес направление „Пътуване и мобилност“ в Air Refund.