Велуреното отражение

| от | |

books-text

Ясен Илиев

Сюзън беше странно момиче – с дарба и проклятие. Тя имаше кафяви бадемови очи, лъскави извити мигли и черна коса със закачлив бретон. Човек би завидял на чарa й, на сплотеното й семейство, финансовото превъзходство на рода й, богатия й културен живот и списъкът му пак нямаше да е пълен. В средата на 20-те си години, Сюзън бе щастлива да има не една, а две кариери, изкусително готино гадже и апартамент с изглед към Централ Парк, Ню Йорк. Като всяка история напомняща на приказка и тази история си има зли вещици и отровни ябълки. Сюзън имаше синдрома на Турет. За тези от вас, които не са запознати, това е генетично неврологично заболяване, при което хората получават внезапни двигателни и речеви тикове.

Въпреки, че посещаваше психотерапевт, който и помагаше да овладява симптомите, младото момиче се развиваше в среда като Голямата ябълка, където странностите бяха нещо обичайно и дори ценно, предвид това, тя нямаше особени социални проблеми. Да, хората я наричаха с имена и я зяпаха, смееха й се, но, освен че вече беше свикнала, тя всъщност никога не е имала затруднение в комуникацията с хората. Когато някой извикаше нещо зад гърба й, тя обикновено се засмиваше на първичността му подигравателно и продължаваше по пътя си. Понякога, ако някой успееше да я обиди, тя отвръщаше с остроумна пиперлива реплика, която го вбесяваше.

Както вече споменах, Сюзън бе щастлива да развива кариерата си в два бранша със сходен характер. През седмицата тя бе сценарист на сутрешно шоу, а по време на прайм-тайма, имаше по няколко участия на седмица като стенд-ъп комик. Работата й като комик беше това, което наистина я радваше. Тя се забавляваше искрено търсейки смешното в ежедневието заедно със своята публика – все по-различна и по-интересна всеки път. Самоиронизираше, осмиваше и печелеше неконтролируемите овации на широкоскроените посетители на нюйоркските клубове.

Често публиката ставаше герой на нейните пърформанси – отговаряйки на въпросите й, провокирайки я със смешните реакции на шегите й, понякога дори с прекомерната употреба на алкохол. Една вечер в края на лятото Сюзън направи невероятно шоу. Аплаузът на публиката не стихна в продължение на три часа, сълзите през смях хвърчаха нагоре-надолу по превиващите се от смях нюйоркчани, заведението едвам събираше парите в касата, която се пълнеше скоростно с всяка една минута. Това не беше първото такова представяне на Сюзън. През целия си живот тя не е оставяла човек без усмивка, е… освен онези сноби, които не намират нищо за вълнуващо. Този път обаче беше различно, именно заради такъв един сноб.

В края на шоуто, след поздравленията, подаръците и цветята от редовните и клиенти, Сюзън забеляза, че изпълнителния директор на телевизията, в която тя е продуцент е била на участието й. Това беше нещо ново. Госпожа Лесли Райт – скулите й бяха остри и изпънати като копия, които само косата й, гарваново черна, къса, на милиони заострени с каменен гел опасни шипове, можеше да пречупи. Бял мрамор – това е най-близкия еквивалент на кожата на тази кралица на мрака. Дрехите й – животни, жертви войната с висшата мода, не криеха костите, които стърчаха от нея. Тази модерна вещица знаеше за успоредната професия на младата продуцентка, но никога не проявяваше никакъв интерес към нея, до сега.

Лесли, жена със стоманено изражение – осезаемо бясна, стана от масата в ъгъла, която стратегически бе избрала и се насочи към Сюзън. Ноздрите й бяха разтворени в признак на отвращение и гняв, напомнящи за тези на петия, неопитомен конник на апокалипсиса. Очите й, мъртвешки сиви, толкова концентрирано бяха впити в комедиантката, че изглеждаше като паметник на яростния Арес, готов да извади сърцето й с голи ръце. Портите на отвъдния свят бяха по-леко притиснати една в друга от устните й.

Сюзън я виждаше, но бе прекалено екзалтирана от овациите на публиката си, за да забележи наближаващата буря. Г-жа Райт мина зад нея хвана я рязко под ръка, притискайки я силно плътно до себе си и я попита тихо с престорена усмивка за пред хората, но през зъби, скърцащи от злоба:

– Има ли къде да поговорим, насаме?!
– Да, разбира се! – отвори изненадано Сюзън измъквайки се от смъртоносната хватка. – Моля, последвайте ме! – прикани тя с привидно нежелание да напусне тълпата от почитатели, но от наложимо уважение към работодателя си.

Сюзън отключи гримьорна номер 4 и двете влязоха вътре. Оставяйки цветята и подаръците, които заемаха ръцете й тя попита:

– Какво ви води на мое участие, г-жо Райт? Мислих, че не обичате комедийния жанр? Признавам, че ме изненадвате с визитата си.
– Не се прави, че не знаеш, скоклива нещастнице! – заби разговора директно Лесли. За следващата си реплика тя се доближи до Сюзън и я притисна върху тоалетката удряйки главата й в огледалото. – Петнадесет години градя кариера в тази телевизия! Знаеш ли колко мъже съм разкарала, колко постове в други фирми съм отказала, колко пъти децата ми са ми казвали, че ме мразят и колко пъти сестра ми е спирала да ми говори през това време? А ти дойде, с подскачащото си лице и хвърчащи ръце и за една година преобърна ВСИЧКО!

Обърканата Сюзън не знаеше какво се случва и как да реагира, тя се измъкна за втори път от положението, и отиде в другия край на стаята. Тя загуби контрол над симптомите на Турет и лицето и започна да трепери – веждите й не спираха да се движат, устните й едвам се впрягаха в реч, а ръцете й, които тя притискаше към тялото си, за да успокои, трептяха като лист. Никога през живота си Сюзън не бе губила контрол над Турет в такава степен. Тя се разплака, тя – вечното слънце. Пое си въздух и едва успя да изрече:

– Не знам, какво искате от мен, но моля Ви… Моля! Вървете си… На никого няма да се оплача просто… Вървете!
– Да вървя?! Да вървя?! – Лесли крещеше и блъскаше вещите из гримьорната. – Ще те смачкам! Ще те
унищожа! – тя хвана огромната ваза препълнена с цветя и я счупи пред краката на Лесли. –Ако заслужаваше и една десета от това, което съдбата ти е дала, една десета поне… Нямаше да си наказана да подскачаш като подплашен заек, щеше да имаш контрол над собствените си нерви, но ти… Ти си наказана! Да! Защото заслужаваш! – тя бавно се приближаваше към Сюзън, притискайки я този път към дивана с черните си велурени ръкавици Шанел. Момичето плачеше със затворени очи, шепнейки безсилно, сякаш отправяйки молитва: – Вървете си, вървете!

Внезапно в този миг влезе охраната на заведението, повикана от чистачката, на която и се сторило, че чува шум. Мъжете изхвърлиха Лесли от заведението, а Сюзън изпи един бърбън на бара и се прибра в недоумение.

Когато същата вечер, тя провери имейла си, Сюзън разбра, че е повишена в изпълнителен директор на
телевизията, в която работи.

Две седмици по-късно комедиантката случайно чу до машината за вода на работа как колегите й си
говорят, че преди 14 дни бившата им шефка е била блъсната от пикап на 20-та улица, пред известен стенд-ъп комеди клуб и не е оцеляла.

Мислейки си за кармата, Сюзън се прибра в офиса си и погледна многозначително през прозореца. Тя се чувстваше виновна. Като рефлекс, подбуден от онази нощ, логично, тя бе пожелала възмездие за себе си.

Сякаш вече не заслужаваше поста на директор. Въпреки това тя си каза, че тези чувства ще отминат. Та не заслужаваше ли тази жена това за постъпките си, а и не беше ли естествено след петнадесет години някой друг да заеме поста и?

Секретарката й почука и влезе с пратка:

– Джон ти изпраща подарък за годишнината ви, Сюзън.

Комедиантката махна бялата сатенена панделка от черната метална кутия и извади отвътре черни велурени ръкавици Шанел.

 
 

Netflix поръча първия си турски сериал

| от chronicle.bg |

Забравете времената, когато турските сериали бяха забавление в национален ефир, предназначено за бабите и хората без работа. Netflix поръча първия си оригинален турски сериал, като така платформата ще набере популярност на още един много перспективен телевизионен пазар.

Сценарият на новия сериал е вдъхновен от историята и легендите на Османската империя. Главният герой ще бъде „млад мъж, който открива, че притежава свръхспособности, като събира група приятели, с които да спаси Истанбул от заплахата на зли сили“.

Продуцент на шоуто, което все още няма заглавие, е турската филмова компания О3 Medya. Новият сериал ще бъде написан и продуциран в Турция, като Netflix се надява да разшири базата си от потребители в страната, в която има много висок интерес към местните продукции.

Към момента Netflix разпространява през платформата си историческата драма „Великолепният век“, двата сезона на „Езел“ и „Чучулигата“.

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.

 
 

Видео показва новия Samsung Galaxy J7

| от chronicle.bg |

Серията Galaxy J на Samsung – това са J5 (2017) и J7 (2017) вече премина през няколко сертификации в национални регулатори, като наскоро това стана и в Южна Корея.

През това време в YouTube е качено ново руско видео, което дава доста информация за все още необявения официално Galaxy J7 (2017).

Новият модел изглежда различен от настоящата J серия: това, което се вижда на видеото са стандартен 3.5-милиметров аудио жак и microUSB порт, физически бутон с вграден сензор за оптечатъци. Дисплеят трябва да е 5.5-инчов Super AMOLED в 1080р, а чипсетът е Exynos 7870. Очакват се и голяма 3600 mAh батерия и 3GB RAM памет, допълвани от задна 13MP, f/1.9 камера.

 
 

Различното име срещу „хилавото кино на новия век“

| от Амелия Понд |

Само ден след като приключи 70-тото издание на фестивала в Кан, той беше охулен от мнозина и прехвален от останалите.

Много чужди издания вече изразиха мнение за лошата селекция или както я нарекоха някои – „хилавото кино на новия век“. Неприятни емоции предизвика и платформата Netflix, която се бори за участие в престижния фестивал от два сезона и тази година за първи път беше допусната, като филмът им Okja беше част от претендентите за „Златна палма“.

Проблемът дойде от факта, че Netflix отказаха да се съобразят с изискването на фестивала и да пуснат за разпространение филмите си в различни салони, а държат те да се предлагат единствено през тяхната платформа.

Въпреки тези дребни неуредици, фестивалът в Кан си остава (и 70-тото му издание е поредното доказателство за това) най-престижното, елитно, красиво и въпреки всичко, отнасящо се с почит и достойнство към седмото изкуство, събитие.

Тази година журито, оглавявано от испанския режисьор Педро Алмодовар, награди София Копола за режисура и гръка Йоргос Лантимос за оригинален сценарий. Филмът „Площадът“ , който отчасти се вдъхновява от известните Дионисиеви мистерии, грабна голямата награда. А Андрей Звягинцев и неговият „Loveless“ получи наградата на журито. Даян Крюгер и Хоакин Финикс даже няма нужда да ги споменаваме. Снимките им обиколиха половината свят.

Нашият акцент на тазгодишните фаворити обаче пада върху един човек, в чието кино вярваме с плахост и надежда. И това е Йоргос Лантимос.

йоргос лантимос, колин фаръл, колин фарел, никол кидман

Гръцкият режисьор и неговото второ англоезично заглавие „The Killing of a Sacred Deer“ изправиха публиката на крака след премиерата си. Всички смятаха, че той ще грабне Златната палма, която режисьорът си е заслужил още с „Омарът“. Той вече има две награди от фестивала, но не и най-важното.

Не се случва точно това, но появата на „The Killing of a Sacred Deer“, е ясна заявка, че Лантимос е едно от новите имена на различното, алтернативно, сюрреалистично кино, което публиката трябва да следи.

Още през 2009-а, след снимане на музикални клипове, ТВ продукция и реклами, Йоргос Лантимос прави първия си „различен“, почти бунюелски, пълнометражен филм. Dogtooth или Kynodontas – както е на гръцки, е заглавието, което показва на света начина, по който откачения грък вижда нормите, моралните ценности, етиката, живота и семейството. И в неговата версия няма нищо нормално.

Dogtooth е клаустрофобичен, тъжен разказ за семейство, което е принудено от своя патриархален глава да живее изолирано, без да има никакви познания за света навън. От лъжливи думи, които заместват реални термини от живия живот, през измислени, почти фантазни начини за появата на нови хора и животни в изолирания свят на брата и двете му сестри, до свеждането на най-фундаменталните нужди, всичко в света на Dogtooth е сведено до тотална механика и обслужване на физиката за сметка на духа. В този ред на мисли Dogtooth е притеснителен и плашещ, защото изглежда много истински. От насилието до секса и порно филмите, през диалога за жена, която ще роди куче, до това, че котката е най-голямото зло, дадено на планетата, за Йоргос Лантимос не съществува нищо свято.

Той взима познатите норми и правила и ги набучва на вилица. След това ти я завира в очите, ако не си успял да я видиш добре. Всичко при него е озъбена, злостна, изкривена, изнасилена версия на перфектния свят, към който човечеството така жадно се стреми, ама все не успява да достигне.

Dogtooth се превръща в първия гръцки филм, селектиран за Кан от десетилетие, става и претендент за „Оскар“. Изкривената версия на идеалното консервирано семейство, носи на своя автор наградата „Особен поглед“. Йоргос поема по дългия път към киното, което иска да прави и нито веднъж не изменя на извратения си стил.

Две години след Dogtooth се появява филма Alps, който този път проследява процесите на тъга, скръб и полудяване в човека. Alps няма чак такъв успех като Dogtooth, но помага на Йоргос Лантимос да се доближи до световното кино. Така 4 години след него светът се запознава с перфектния свят на гръка – онзи, който той обрисува в „Омарът“.

Леа Седу, колин фарел, колин фаръл, рейчъл уайз

„Омарът“ е шедьовърът на Лантимос. Той носи в себе си нотките на тъга, клаустрофобия и лудост от гръцките му заглавия и същевременно е като пораснала и страшна версия на света, който познаваме. Отново стремежът към перфектност и изчистеност е в основата на сюжета и визията. Но този път те са пречупени през идеята за любовта, близостта и интимността.

Сексът, любовта и човешките нужди са сведени до механични и почти ненужни, но някак полезни за здравето, духа и спортната натура действия, които човек продължава да извършва, защото така е свикнал. Киното на Йоргос Лантимос обича да разбива фундаменталните представи и да ги пъха в криви кутии.

„Омарът“ е шедьовър. Натъпкан до горе с насилие, злоба, тъга и механичен секс. Той е идеалният свят, в който никой не иска да живее. Ако някой още не си е позволил да го е гледал, нека го направи. Разбира се, предупреждаваме, че за Йоргос Лантимос, ви трябва специална настройка. Нека „Омарът“ дойде в перфектния момент.

Две години след „Омарът“ публиката, имала шанс да види „The Killing of a Sacred Deer“, твърди че това е заглавието, което ще донесе на Лантимос нужното комерсиално призвание от добрата привилегирована Америка. Не, че това е необходимо непременно.

Йоргос Лантимос работи за втори път с Колин Фарел и успява да изкара от него нещо тотално различно. От безхаберник и лошо момче, гръцкият режисьор превръща този ирландец в различен мъж всеки път. Тук компания му прави и Никол Кидман. Една от най-красивите жени на Кан тази година, заслужава адмирации за повечето си роли. Тази не прави изключение.

The Killing of a Sacred Deer трябва да дойде у нас на някой от предстоящите филмови фестивали, а дотогава се запознайте с извън рамковия страховит свят на Йоргос Лантимос. Дори гръцкият диалог няма да ви подразни. И се пригответе за филми, които са като крошета в лицето. Може и да звучи мазохистично, но колкото повече боли, толкова повече ще ви хареса.