Ужасът от смъртта още е в очите им

| от |

Част от историите на сирийските бежанци, които Мария Георгиева разказва в новия брой на ELLE, пускаме само в chronicle.bg ден преди списанието да излезе!

Можете ли да си представите какво е бомба да срути къщата ви, докато спите? А бебето ви да е в съседната стая, откъснато от вас, а може би и от живота… И два месеца да живеете на транквиланти в банята, защото само тя е останала с четири стени? Докато на улицата избиват приятелите ви, чичо ви, братята ви… Никой не може да си представи този ужас, от който бягат сирийците, никой! А Линда, с която ELLE България се среща в София, е една от тези, които са го преживяли…

Fatima

Всъщност, историята, с която ще започна, я няма в ELLE. Защото я чух оня ден. От известно време неделите си ги посвещавам на стари и нови приятели от Сирия. Няма конкретна причина, просто така се случва. И след поредното неделно кафе с мои дългогодишни приятели от Дамаск отново настръхнах! И отново плаках, и отново сънувах кошмари цяла нощ…

Та виждаме се в неделя с Хусам и Саусан, за да си говорим за обичайните неща – децата, времето, положението в България… България ли казах? Не стигнахме даже до времето, защото пустият ми мазохизъм само въпроси за Сирия ми натрапва на езика! Тук ще отворя една скоба, че Хусам и Саусан физически са далеч от събитията в родината им – Хусам живее от трийсетина години в България, съпругата му – почти 15 (именно тяхната сватба, завършила в гей-бара „Спартакус“, ме вдъхнови за разказа ми „Отвъд мас(к)ите“ от сборника „Истории от бутилката“, който може да видите и тук ) Но сега няма да ви разказвам за тях, а за случката с 12 сирийски деца от Дараа, с която те ме оставиха безмълвна, хълцаща и в пълен шок!

Историята е от март 2011 година. Няколко седмици по-рано по „Ал Джазира“ излъчват репортажи от събитията в Египет, довели до свалянето на Хосни Мубарак. Децата са чули песен от протестиращите в Кайро, харесали са мелодията, но едва ли са вникнали толкова дълбоко в посланията от текста – били са едва десетина годишни, все пак. Един следобед, прибирайки се от училище, те запяват песента от египетските протести по улиците на Дараа. „Една песен, чута по телевизията, не позволи на 12 деца да се приберат от училище, представяш ли си?!“, пита ме в яда си Хусам, без да очаква отговор от мен. В този момент аз вече виждам как очите на жена му се насълзяват и тя безмълвно му се моли да спре с историята дотук, защото продължението е… няма думи, с които може да се опишат зверствата над деца!

След като арестуват учениците от Дараа, бащите им отиват да се молят за освобождаването им. В отговор чуват само: „Забравете ги! Доведете жените си, ние ще ви направим нови!“

Няколко месеца по-късно все пак пускат децата от ареста. Три от тях ги няма. Завинаги! Останалите са живи трупове. Измъчвани и изтезавани едва ли са най-точните думи, с които могат да се опишат зверствата, които изтърпяват тези десетгодишни деца – пребивани, кълцани, горени, с извадени нокти… Родителите на едно от момчетата намират начин да избягат в Лондон, за да го лекуват. Хусам дори е гледал филм по една от британските телевизии за това дете, което в детайли е разказвало какво са правили с тях в ареста. „Едно от момчетата е умряло по жесток начин – отрязали му половите органи и го оставили в агонията си в килията при останалите…“

Тук аз вече моля Хусам да спре. Не мога, не искам, не издържам! Паля цигара след цигара, опитвам се да намеря успокоение в погледа на мъжа ми, но и неговите очи всеки момент ще се предадат на сълзите… Хусам обаче е свикнал с тези истории, които всеки ден чува от близките и роднините си, останали в Дамаск. „Наскоро брат ми трябваше да пътува с колата извън града. Армията го спряла за проверка на документите в местност, в която са направили барикади с трупове. Войниците били с маски, за да не усещат миризмата от разлагащите се трупове на бунтовници, но всеки, когото спирали, се опитвали да го задържат максимално дълго – ей така, за назидание да гледа какво може да се случи с него и семейството му, ако се противопоставя на Башар Асад…“

Тук някъде нашето неделно кафе приключи. По-горчиво от обикновено, но кой е казал, че животът ни поднася само бонбони?! За финал се усмихнахме, защото едно от сирийските момичета, които познаваме, е в „Музикална академия“ от няколко дни. Казва се Линда, има българска баба и участие в новия брой на ELLE България. Ето част от текста, който ще излезе утре в списанието:

Linda&Fatima „Ракета уби петима“, „Две трети от сирийския град Хомс са необитаеми“ „Танкове са открили стрелба в Хомс“, „Взрив в Хомс – 40 са загинали, а 120 са ранени“… Това са заглавия, които няма да се появят в сирийските медии, но са ежедневие за световните. Вече твърде дълго… От март 2011 г, когато в Сирия се надигнаха протести срещу режима на Башар Асад. Черната статистика показва, че над 110 000 са жертвите на гражданската война до момента. Над 2 милиона са бежанците, които са успели да напуснат страната от началото на конфликта, а близо 6 милиона са мигрантите в страната по данни на Сирийската обсерватория на човешките права.

„Значението на думата бежанец идва от бягащ! Бягащи в добрия смисъл на думата са само тези, които тичат за здраве. Останалите бягат за самосъхранение. От страх. Сирийските бежанци бягат от ужас!“, написа преди месец режисьорът Нидал Алгафари. Добре известен факт е, че майка му е българка, баща му – сириец. Един от братята му – Басел Алгафари – наскоро се спаси от затвора и бомбардировките в Сирия. Арестуван в края на април, той е изтърпял жестоки побоища. Спасил се е от смъртта, благодарение на усилията на брат си от България, и днес заедно със семейството си е сред сирийските бежанци у нас. Нидал Алгафари пък е от онези достойни хора, които помагат не само на близките си, но и на десетки други бежанци във всяка свободна минута, без да го изтъкват. Благодарение на него, се срещнахме с две сирийски жени, които идват от „столицата на революцията“ – град Хомс. Не идват, а бягат. За да оцелеят!

Линда е християнка от Хомс. Името й обаче е португалско и означава „красива“. Кръстена е на баба си по бащина линия, но и тя не е португалка – сирийка е. Другата й баба обаче е българка. „Невероятна жена, от която се надявам да съм наследила поне малко – говори седем езика, била е доктор, има изключителен талант да шие гоблени и един от най-ерудираните хора, които познавам“, хвали я Линда, която близките й на галено наричат със сирйското име Лулу. Сега тя е от щастливките, на които не им се налага да са в бежански лагер – живее в София при баба си, която е жива и здрава, на 75 години.

Линда е само на 19, но отдавна ги е надраснала. Може би заради ужаса, който е изживяла в родния си град. „Преди да дойде армията Хомс беше истински пример за мир и разбирателство между религиите с население от равни части на мюсюлмани сунити, християни и алавити. Всички живеехме щастливо. Когато дойде армията на Асад, започна да насажда религиозна омраза. Избиваха семейство от християнски квартал и тиражираха лъжата, че е дело на мюсюлмани. И обратното“, обяснява Линда. За да докаже думите си, че в Хомс не е имало религиозно напрежение, тя ми разказа и една история от последния Великден, който е празнувала в родния си град: малко след началото на конфликтите един от християнските свещеници е изпратил официално писмо, за да помоли поне за час армията на Асад да спре бомбардировките в Хомс и спокойно да бъде отслужена Великденската литургия.

Linda1

„Светът едва ли е виждал друг Великден, в който християнският храм да приюти хора от всички религии… Просълзих се, когато свещеникът, молейки се за мира в района, благослови всички в църквата и поднесе чашата с вино на всички. Просълзих се и защото дори забулени жени, на които религията не им позволява да пият, отпиха глътка вино, за да демонстрират, че всички сме заедно!“

В района на Хомс живее и още един християнски духовник, който дава подслон в манастира си на всеки, който е преследван от режима на Асад, независимо от религията. „Сигурна съм, че дори всички да избягат от този град, подложен на яростни разрушения от армията, отец Паоло ще остане последен! Той е светец!“, казва Линда.

Тя напуска Хомс преди две години. Заедно с майка си. Те са от малкото късметлийки, които успяват по легален начин, защото имат български паспорти. „Последните седмици преди да тръгнем за София бяха кошмарни. Конфликтът се разрасна много бързо. Аз бях на първия протест в Хомс заедно с всичките ми връстници и приятели“, спомня си Линда.

„Първия ден демонстрациите бяха мирни, но на следващия вече стреляха по нас. Започнаха също да арестуват, безпричинно… Най-добрият ми приятел го държаха 11 дни в претъпкана килия, в която не е можел да мръдне, камо ли да седне или да легне. Когато го пуснаха, не можеше да говори. Влезе в болница… В града вече имаше армия, която стреляше не само по демонстрантите, но и по случайни хора. Майка ми се уплаши и въпреки, че аз настоявах да бъда на протестите заедно със съучениците ми, тя не ме пускаше. Много скоро училището, в което бях, остана празно… Децата не ги пускаха да излизат навън и всички се въоръжаваха, защото трябваше да се защитават по някакъв начин от армията.“ Докато Линда ми разказва това, явно погледът ми в един момент е станал толкова красноречив, че и без да я питам с думи как тя, крехкото момиче, носи автомат или пистолет, бърза да ми отговори: „Не, не – спокойно, аз нямах оръжие. Не исках мама да се притеснява. Брат ми беше заминал да учи кинематография в Ливан при татко и аз бях единствената й утеха в този момент. Иначе щях да продължа да излизам на протести…“

Няколко седмици след началото на конфликта Линда и майка й изживяват истински кошмар. „Имахме голяма хубава къща в центъра на Хомс. Една вечер, както спяхме, започна бомбардировка. Не помня много ясно какво се случи и дори не знам как оцеляхме, защото бомбата, която падна върху къщата ни, я срути почти до основи… Остана ни само банята – единственото помещение с четири здрави стени! Можеш ли да си представиш, че два месеца с мама сме живели в банята на транквиланти, за да оцелеем не само физически, но и психически?“, пита ме Линда с треперещ глас. Не само, че не бих могла да си го представя, но никой, който не го е изживял, не би могъл! Никой!

И в мига, в който погледите ни с Линда отново се срещат, виждаме напиращите сълзи – нейните заради спомените й от Хомс, моите – заради факта, че едно младо момиче в XXI век вместо да се вълнува с каква рокля ще е на абитуриентския си бал, е принудено да мисли за оръжия, да трепери за живота си и да погребва приятели. „Всеки ден убиваха хора… Изчезваха хора… Всяка седмица губех приятел… Завинаги…“, промълвява Линда

Странно ми е как след такива кошмари човек продължава живота си. Майката на Линда, която е с нас, ми го обяснява така: „Представи си журналиста, който има камера между него и събитията. В живота идва момент, в който и ти трябва да поставиш камера между психиката си и трагедията, за да продължиш напред. Винаги повтарям на дъщеря ми, че има и по-лошо!“

Сега Линда учи Политология в Нов български университет. „Исках да продължа да се развивам в областта на изкуствата, но заради събитията в Сирия интересът ми към политическите науки надделя“, обяснява ми чаровното къдрокосо момиче, което има нежен и красив глас. Оказва се, че се е занимавала с пеене, а откакто е в България, е участвала в музикален фестивал в Балчик. Освен че учи, Линда работи и като преподавател по изкуства в палестинското училище в София, където повечето от децата са сирийски бежанци. В Сирия майка й също е била учителка в начално училище.

„Мечтата ни е един ден да се върнем в Хомс“, казва ми Линда. „Макар че и тук се чувстваме прекрасно. Българите са много мили. С мама сме ходили в Германия, където брат ми продължава обучението си от няколко месеца. Там хората се отнасят един към друг така, както им подсказва главата, а не сърцето. Вярно е, че западните политици са по-гостоприемни в изявленията си, но в действията на обикновените хора това гостоприемство не се усеща – те са бедни на емоции. Докато българите имат топли сърца“, убеждават ме Линда и майка й. След няколко минути ще чуя това признание още веднъж – от другата ми събеседничка, която съвсем наскоро е успяла да избяга от кошмара в Сирия – 23-годишната Фатима ал Мухабени, мюсюлманка и майка на две деца от Хомс…

 1

Разтърсващата история на Фатима може да прочетете единствено в новия брой на ELLE!

Още от новия брой на ELLE:

  • Уникални кадри с Нети от парка „Гези“ и площад „Таксим“ в Истанбул – най-горещата точка на Балканите от това лято след сблъсъците на протестиращи с турската полиция. Въпреки чувствителността на управляващите в страната към събитията от лятото, ELLE България получи разрешение за снимки, благодарение на Културно-информационния център към Турското посолство у нас!
  • Лесно ли му е на Симо от БГ Радио да прави спаринг интервю с блондинка, но не коя да е, а 15-кратната европейска шампионка по таекуондо и световен шампион с женския национален отбор в дисциплината „Отборен спаринг“ Албена Малчева?
  • Фотошоп кремовете и всички революционни разработки, които ще влязат в бъдещето на козметиката.
  • Без задръжки за секс курсовете, които все по-често привличат жени на средна възраст, с добро образование и кариера.
  • 100 страници допълнително с навигация за Коледния шопинг и интересна провокация за подарък според зодията!Neti_2
 
 

Умните филми това лято

| от chronicle.bg |

Летните филми традиционно са като летните музикални хитове. Скучни, еднотипни, понякога наивно агресивни, друг път неспособно хумористични. Стига, байста, но пасаран, ай сиктир!

И понеже киното умря и затова е по-голямо от всякога, не може да няма и добри филми, с които да захаросаме почивния сезон. В галерията ни събрахме 14 такива!

Те варират по цвят, мирис и вкус. Някои са черни, други са розови. Някой миришат на изгорели гуми, други миришат на Оскар. Някои са направени с добър вкус, други са направени с още по-добър вкус.

Но ще ви оставим да ги разгледате и сами да прецените. И края на лятото ще ги обсъдим отново.

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.

 
 

Различното име срещу „хилавото кино на новия век“

| от Амелия Понд |

Само ден след като приключи 70-тото издание на фестивала в Кан, той беше охулен от мнозина и прехвален от останалите.

Много чужди издания вече изразиха мнение за лошата селекция или както я нарекоха някои – „хилавото кино на новия век“. Неприятни емоции предизвика и платформата Netflix, която се бори за участие в престижния фестивал от два сезона и тази година за първи път беше допусната, като филмът им Okja беше част от претендентите за „Златна палма“.

Проблемът дойде от факта, че Netflix отказаха да се съобразят с изискването на фестивала и да пуснат за разпространение филмите си в различни салони, а държат те да се предлагат единствено през тяхната платформа.

Въпреки тези дребни неуредици, фестивалът в Кан си остава (и 70-тото му издание е поредното доказателство за това) най-престижното, елитно, красиво и въпреки всичко, отнасящо се с почит и достойнство към седмото изкуство, събитие.

Тази година журито, оглавявано от испанския режисьор Педро Алмодовар, награди София Копола за режисура и гръка Йоргос Лантимос за оригинален сценарий. Филмът „Площадът“ , който отчасти се вдъхновява от известните Дионисиеви мистерии, грабна голямата награда. А Андрей Звягинцев и неговият „Loveless“ получи наградата на журито. Даян Крюгер и Хоакин Финикс даже няма нужда да ги споменаваме. Снимките им обиколиха половината свят.

Нашият акцент на тазгодишните фаворити обаче пада върху един човек, в чието кино вярваме с плахост и надежда. И това е Йоргос Лантимос.

йоргос лантимос, колин фаръл, колин фарел, никол кидман

Гръцкият режисьор и неговото второ англоезично заглавие „The Killing of a Sacred Deer“ изправиха публиката на крака след премиерата си. Всички смятаха, че той ще грабне Златната палма, която режисьорът си е заслужил още с „Омарът“. Той вече има две награди от фестивала, но не и най-важното.

Не се случва точно това, но появата на „The Killing of a Sacred Deer“, е ясна заявка, че Лантимос е едно от новите имена на различното, алтернативно, сюрреалистично кино, което публиката трябва да следи.

Още през 2009-а, след снимане на музикални клипове, ТВ продукция и реклами, Йоргос Лантимос прави първия си „различен“, почти бунюелски, пълнометражен филм. Dogtooth или Kynodontas – както е на гръцки, е заглавието, което показва на света начина, по който откачения грък вижда нормите, моралните ценности, етиката, живота и семейството. И в неговата версия няма нищо нормално.

Dogtooth е клаустрофобичен, тъжен разказ за семейство, което е принудено от своя патриархален глава да живее изолирано, без да има никакви познания за света навън. От лъжливи думи, които заместват реални термини от живия живот, през измислени, почти фантазни начини за появата на нови хора и животни в изолирания свят на брата и двете му сестри, до свеждането на най-фундаменталните нужди, всичко в света на Dogtooth е сведено до тотална механика и обслужване на физиката за сметка на духа. В този ред на мисли Dogtooth е притеснителен и плашещ, защото изглежда много истински. От насилието до секса и порно филмите, през диалога за жена, която ще роди куче, до това, че котката е най-голямото зло, дадено на планетата, за Йоргос Лантимос не съществува нищо свято.

Той взима познатите норми и правила и ги набучва на вилица. След това ти я завира в очите, ако не си успял да я видиш добре. Всичко при него е озъбена, злостна, изкривена, изнасилена версия на перфектния свят, към който човечеството така жадно се стреми, ама все не успява да достигне.

Dogtooth се превръща в първия гръцки филм, селектиран за Кан от десетилетие, става и претендент за „Оскар“. Изкривената версия на идеалното консервирано семейство, носи на своя автор наградата „Особен поглед“. Йоргос поема по дългия път към киното, което иска да прави и нито веднъж не изменя на извратения си стил.

Две години след Dogtooth се появява филма Alps, който този път проследява процесите на тъга, скръб и полудяване в човека. Alps няма чак такъв успех като Dogtooth, но помага на Йоргос Лантимос да се доближи до световното кино. Така 4 години след него светът се запознава с перфектния свят на гръка – онзи, който той обрисува в „Омарът“.

Леа Седу, колин фарел, колин фаръл, рейчъл уайз

„Омарът“ е шедьовърът на Лантимос. Той носи в себе си нотките на тъга, клаустрофобия и лудост от гръцките му заглавия и същевременно е като пораснала и страшна версия на света, който познаваме. Отново стремежът към перфектност и изчистеност е в основата на сюжета и визията. Но този път те са пречупени през идеята за любовта, близостта и интимността.

Сексът, любовта и човешките нужди са сведени до механични и почти ненужни, но някак полезни за здравето, духа и спортната натура действия, които човек продължава да извършва, защото така е свикнал. Киното на Йоргос Лантимос обича да разбива фундаменталните представи и да ги пъха в криви кутии.

„Омарът“ е шедьовър. Натъпкан до горе с насилие, злоба, тъга и механичен секс. Той е идеалният свят, в който никой не иска да живее. Ако някой още не си е позволил да го е гледал, нека го направи. Разбира се, предупреждаваме, че за Йоргос Лантимос, ви трябва специална настройка. Нека „Омарът“ дойде в перфектния момент.

Две години след „Омарът“ публиката, имала шанс да види „The Killing of a Sacred Deer“, твърди че това е заглавието, което ще донесе на Лантимос нужното комерсиално призвание от добрата привилегирована Америка. Не, че това е необходимо непременно.

Йоргос Лантимос работи за втори път с Колин Фарел и успява да изкара от него нещо тотално различно. От безхаберник и лошо момче, гръцкият режисьор превръща този ирландец в различен мъж всеки път. Тук компания му прави и Никол Кидман. Една от най-красивите жени на Кан тази година, заслужава адмирации за повечето си роли. Тази не прави изключение.

The Killing of a Sacred Deer трябва да дойде у нас на някой от предстоящите филмови фестивали, а дотогава се запознайте с извън рамковия страховит свят на Йоргос Лантимос. Дори гръцкият диалог няма да ви подразни. И се пригответе за филми, които са като крошета в лицето. Може и да звучи мазохистично, но колкото повече боли, толкова повече ще ви хареса.

 
 

AlphaGo победи най-добрия играч на Го и спира да се състезава

| от chronicle.bg |

Преди няколко дни AlphaGO, изкуственият интелект на DeepMind, за първи път победи Ке Жи, най-добрия играч на древната китайска бордова игра Го.

Сега хората от екипа на AlphaGO започват да работят по други проекти.

През изминалата година Хасабис и екипът му значително подобриха изкуствения интелект. Това доведе и до безапелационната победа на AlphaGo във Вужен, Китай – три успеха срещу Ке Жи за изкуствения интелект. Когато DeepMind представи AlphaGo, сериозните Го играчи попитаха дали е достатъчно умен, за да предизвикат най-добрите от тях. Когато той победи южнокорееца Лий Седол, мнозина се оплакваха, че изкуственият интелект по някакъв начин имитира интуицията, която се изисква, за да се играе тази изключително сложна игра. Но тъй като екипът на DeepMind продължи да подобрява тази изненадващо мощна система, топ играчите на Го не можеха да развият достатъчно уникален и понякога превъзхождащ стил на игра.

AlphaGo може би ще бъде използвана в областа на роботиката и автомобилите, обявиха от DeepMind, подразделението за изкуствен интелект на Google. Важното е, че изкуственият интелект надви най-добрите в сфера, за която се твърдеше, че е невъзможно. Или поне не би трябвало да е възможно днес. AlphaGo повече няма да се състезава, а ние ще следим с огромен интерес към следващия проект на екипа зад него.