„Твой личен Бог“ от Джоузеф Диспенза (откъс)

| от | |

Screenshot_2

Дирейки автентична духовност, аз се завърнах в Дахау, концлагера до едноименното градче край Мюнхен. Никога не бях ходил там, но го приех именно като завръщане, защото търсенията ми ме отвеждаха все по-надълбоко и в историята на собствената ми душа…

Като проучваш възможностите на личния духовен път, винаги идва момент, в който набраната инерция на самото търсене те понася към едни духовни селения, за които не си и подозирал в началото. Откликнеш ли на призива да откриеш своя Първоизвор, ти поставяш под въпрос всичко, на което са те учили, правиш и трезва преоценка на най-съкровените си убеждения. Отделяш ценното от стария религиозен модел, както и ненужното, което да изхвърлиш. И тогава се озоваваш на едно наистина чудесно място!… Мисля, че с това приключва и етапът на „разчистването“. Вече има къде да градиш новата си духовност.

Но и тук ще се изправиш пред онези мащабни въпроси: кой си, откъде си, къде си тръгнал и какво правиш на тази планета. Да, започнал си търсенията си с тях, но сега отговорите ти се струват детска игра. С един главозамайващ скок попадаш в необятните селения на многоизмерността. Тогава разбираш, че и твоята душа е необятна, както и всичко, което е извършила във времето, през безбройните си инкарнации, за да събира информация, да извлича поуки и да разширява познанията си, докато се е завръщала към своя Първоизвор…

По пътя си установих и това, че към личната духовност няма преки маршрути. Щом отхвърлих религиозното „иго“, аз реших, че ще мога да следвам духовните си въжделения, без да се съобразявам с останалите части на своето същество. Живях с тази нагласа няколко години. Мислех, че психичното и емоционално здраве нямат общо с духовните търсения и ако се концентрирам върху последните, останалото ще се оправи от само себе си. Или с Божията помощ… Смятах, че съм осъществил известен прогрес, но се чувствах все по-нещастен – и засмукан във въртопа на хроничната депресия.

Сега разбирам, че ние живеем едновременно в няколко тела. Най-очевидно е физическото, но има също ментално (или „мисловно“), емоционално и духовно тяло. Нашата човешка реалност има и много други пластове, но това поне са телата, с които влизаме в контакт на този етап от еволюцията ни. А аз работех над духовното си самоусъвършенстване, игнорирайки баланса между отделните ми съставки. Бе класически пример за „духовен байпас“ (но го научих по-късно) – опит да си съградиш духовност по заобиколния път, без да си разрешил своите психологически и емоционални проблеми.

Мисля, че покойният Чогям Трунгпа  пръв го нарече така. Имаше предвид използването на духовни практики, за да се „прескочат“ (или „подминат“) неусвоените преживявания от детството и други травмиращи спомени. С „духовния байпас“ само закърпваш положението и вместо да оправиш безпорядъка в поведението и мислите си, скачаш направо в духовните селения, примерно чрез молитви, медитации и т.н. Въобразяваш си, че Бог ще се погрижи за твоята депресия, фобии, чувството за вина, хранителните смущения, токсичната семейна среда, че и чисто физическите болежки. Един вид ангели ще долетят от небесата и ще разсеят натрупаните в теб гняв, тревожност, чувство за самота и отчужденост и тлеещата болка от детските травми. Уви, не става така. Трябва да подходиш към психологическите и емоционалните „рани“ на техните нива. Оставиш ли ги неизлекувани, твоят духовен прогрес ще зацикли и в един момент ще спре. И тогава ще си кажеш, че нищо не може да ти помогне, дори Бог и ангелите…

Аз се залисвах със своя „духовен байпас“, но жънех и доста успехи в обществен план. Вече бях уважаван филмов критик (с академично образование и опит в Холивуд), та ме поканиха да създам кинофакултет в един престижен частен колеж в Санта Фе. Бе шансът на живота ми и вложих в това начинание цялата си енергия и креативност. За първия семестър се записаха девет студента, след година броят им се утрои. След шест години в регистрите на това учебно заведение фигурираха двеста дипломирани кинодейци. Записалите моята програма внасяха не само солидни приходи в колежа (бяха една четвърт от общия брой на учащите), но и своята оригиналност и въображение – от които въпросната институция изпитваше въпиеща нужда.

Гастролирах най-редовно в медиите, работата със студентите и колегите ми доставяше истинско удоволствие, но в личен план бях все по-самотен, тревожен и неудовлетворен. Разбира се, духовните ми търсения продължиха. Посещавах семинар след семинар, както и разни „езотерични“ курсове на самозвани гурута, но въпреки това се чувствам нещастен. Дълбоко в себе си съзнавах, че „духовният байпас“ не ми върши никаква работа. Трябваше да се заема с най-неотложното, но и най-трудното – моите собствени психологически и емоционални проблеми.

Депресията увисна на плещите ми като стар дебел кожух. Отделях все повече време за сън – или за опити да заспя. Изолирах се. Вкъщи бродех от стая в стая, потънал в мрачни размисли. В един момент депресията започна да се проявява и в професионален план. Едва събирах сили да отида на работа, а и там по цял ден бях кисел и мрачен.

Lira.bg, „Твой личен Бог“ тук

 
 

15 модела, които са доста…грозни

| от chronicle.bg |

Всички знаем какво се изисква, за да бъдеш модел. Трябва да си кльощав и красив.

Поне така беше доскоро. По подиумите и на кориците на списанията обаче вече дефилират закръглени модели със секси извивки и хората свикнаха с това, че моделите на 21 век не са като деветдесетарските модели. Напоследък се забелязва и нов тренд в избора на манекенки: далеч не всички от тях са брилянтно красиви. Някои от тях дори не са хубави.

Вижте в галерията 15 момичета, които работят като модели и не пасват на общоприетите стандарти за красота. Някои от тях не са грозни, а имат някакъв дефект, а други…е, кои пък сме ние, че да съдим. Вижте ги.

 

 
 

И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

| от в. "Сега" |

През последната седмица новостите в света на българската песенна култура бият като барабанен огън.

Социалните мрежи се възпалиха и кипнаха първо на почва Издислав и Фики Стораро, сега естетите и меломаниаците анализират Гери-Никол и новата й песен. Стръвта, на която кълват възмутените и вдъхновените, е рефренът: „яката дупара – кой ще я бара?“

Общо взето на Шопенхауер му е все тая, ама само Шопенхауер ли е естет на тоя свят? Едно магаре ли се казва Марко? И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

***

Неслучайно на български основният офис на една компания се нарича седалище; и по-рядко – главен офис. У нас е по-важно да имаш дупара, нежели глава. Това е видимо и при други идиоми. На английски се казва – „трябва да имаш черва за еди-какво си“ (to have guts); на български за същото казваме – „трябва да имаш дупе“ (или евентуално топки). В дупарата сме куражлии!

***

Българо-македонският фолклор пази различни бивалици и небивалици с такава постройка: една работа се върши или с пари, или с дупара; пари нема – действайте.

***

В днешно време обаче има лидери едновременно с голяма и щедра дупара, но и приказно богати. От двете страни на един шпигел имаме две прекрасни корпулентни дупари. И не са стиснати – особено едната! Много обича да дава. На народа дава, но и на заслужили дупари дава – предимно обществени поръчки.

***

Благоразумието и прагматизмът ни учат: ако искаш мира, стой си на дупарата и кротувай! Но един неблагодарен дупарин пиян на мотика изрече непристойни и клеветнически думи за приключенията на Голямата дупара в Симитли.

***

Напънала се планината и родила мишка. Напънала се дупарата…

***

Дянков щеше да пляска дупарата на руската мечка. В действителност отиде и целуна пръстена, с извинение – влезе в управлението на голяма руска банка и икономически институт. На това му се вика дупара с две лица, казано на изящен език – това е стилът на Двуликия Анус.

***

И Христо Ботев е писал за Musculus gluteus maximus, но с ето такива възрожденски думи:

„Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му – като талията на свинята, гърбът – като табашки кош, а под гърба – кръгла манастирска трапеза.“

Текстът е публикуван във в. „Сега“. 

 
 

Страх ни е повече от змии, отколкото от катастрофи

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо според Вас се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?

 
 

Влизат трима банкери в един бар…

| от chronicle.bg |

На Никулден освен Никулчовците и Николинчовците празнуват и банкерите. Поднасяме ви тази компилация от вицове за банкери с най-добри чувства към тях и им пожелаваме здраве, щастие и много работни дни!

 

Проблемът с вицовете за банкери е, че банкерите не мислят, че са смешни, а нормалните хора не мислят, че са вицове.

 

***

 

Предприемач отива при финансовия си мениджър и казва:

– Искам да съм собственик на малък бизнес.

– Това е лесно, казал финансовият съветник – купете си голям бизнес и изчакайте малко.

 

***

 

Днес банкоматът ми изписа съобщение „недостатъчна наличност“. Не разбрах дали става въпрос за моята карта или за банката.

 

***

 

Брокер в края на деня: Това е по-лошо и от развод. Изгубих половината си активи, а все още имам съпруга.

 

***

 

В тези бурни дни как можеш да привлечеш вниманието на брокера си? Като извикаш „Ало, келнер! “

 

***

 

Млада жена започва работа в банка. Жената харесвала литература и попитала един от банкерите:

– Знаете ли Уилям Шекспир?

– Не. В кой отдел работи?

 

***

 

– Какъв искаш да станеш, като пораснеш голям?

– Искам да следвам баща си и ще стана полицай.

– Баща ти да не е полицай?

– Не, банков обирджия е.

 

***

 

По време на банков обир полицаят казва на банкер да заключи всички изходи, за да не избягат крадците. 10 минути по-късно обаче крадците успяват да се измъкнат. Полицаят казва:

– Нали ти казах да заключиш всички изходи! Как успяха да избягат!

– Заключих ги, казва банкерът – ама те избягаха през входа.

 

***

 

Ако дължиш на банката 100 лева, това е твой проблем. Ако дължиш на банката 100 000 лева, това е проблем на банката.