Централните банки сигурно са полудели!

| от |

Един анализ на Бисер Манолов (http://www.bissermanolov.com) 

Централните банки сигурно са полудели!

Тази констатация започва все повече да се налага сред анализаторите на финансовите пазари. Вече няма абсолютно никакво съмнение, че над глобалната финансова система е надвиснал нов риск – на неконтролируемите равнища на държавните дългове. Надува ли се нов балон, който може да ни потопи в криза, съизмерима с тази от 2009 г.? За голямо съжаление отговорът е по-скоро „да“.

Фондовите индекси и цените на държавния дълг превземат нови и нови върхове, а от друга страна, корпоративният сектор продължава да страда от липсата на свежо финансиране. Причината за тази ситуация е изключително лесно обяснима и тя е поведението на централните банки и „разглезените“ правителства. Глобалното потребление продължава да бъде изключително депресирано и това е основният проблем залипса на устойчив ръст на световната икономика.

На теория правителството може да подкрепи потреблението по два начина: чрез фискални политики (намаляване на данъците и увеличаване на държавните разходи) или чрез монетарни (намаляване на лихвените проценти и увеличаване на паричната маса в обращение). През последните години сме свидетели на агресивно намаляване на лихвите по цял свят, но това не доведе до така мечтаното увеличаване на потреблението. Всички определят депресиращото ниво на инфлацията като

естествено следствие от намаленото потребление

Видимо е, че ситуацията не може да бъде овладяна единствено и само с ниски лихви и емитирането на безкрайно количество държавен дълг. Това е така нареченият японски модел за стимулиране на потреблението. Да, но този модел се прилага от японското правителство през последните три десетилетия и той видимо се провали. Последният истински икономически растеж в Страната на изгряващото слънце бе в периода 1986-1991 г. През тези години икономиката на Япония нарасна с един трилион долара. Точно оттогава започна и голямата японска депресия, вследствие на което през нито една година не бе отбелязан икономически ръст над 1%.

Ще повтори ли Европа японската грешка

Май че отиваме в тази посока. Категорично трябва да се премине към политика на „оставяне на повече кеш“ за малките потребители. Това означава – намаляване на данъците. Е, разбира се, че има различни форми на „оставяне на кеш“. През 2008 г. в САЩ бе приет така нареченият Икономически акт за стимулиране. В края на данъчната година американските семейства получиха по пощата чекове, представляващи връщане на част от платените от тях данъци към държавния бюджет. Макроикономистите бяха пресметнали, че вследствие на този допълнителен бонус при изразходването на всеки 100 долара ефектът за икономиката е с мултипликатор 1,3 – казано с други думи, при очаквано ниво на брутния продукт от 2% вследствие на този стимул се очаква растеж от 2,6%.

В настоящия момент огромните количества ликвидни пари не достигат по никакъв начин до малките потребители, които в края на краищата се оказват най-важният фактор за ръст на средното потребление в глобален план. Всички новоемитирани пари под една или друга форма се връщат единствено и само на финансовите пазари.

В момента сме изправени пред парадокса на повсеместен ръст на цените на всички финансови активи. Цените на акциите и държавните облигации са в небесата. Липсва каквото и да е защитно поведение от страна на инвеститорите. Дилърите и централните банкери са в любовна прегръдка, но те едва ли осъзнават, че тази „споделена любов“ ще доведе до нов финансов крах. Нали знаете на финала кой плаща сметката? Това е средностатистически-
ят човек, който в момента

потребява най-малко, а спестява най-много

Такова поведение отново попада в графата „made in Japan“. Свръхспестяването на средностатистическия човек обаче има и своето логично обяснение. Несигурната икономическа среда, която е функция от прилаганите правителствени политики и разбира се, от поведението на централните банки, е основната бариера за отключването на тези пари.
Харченето на пари от страна на правителствата за инфраструктурни проекти също има изключително много спорни моменти. Като принцип се смята, че този вид държавно харчене отнема твърде дълго време, за да се почувства пряк ефект при една боледуваща икономика. Даже в Германия се дава пример с летището в Берлин, което бе построено за 5 млрд. евро и реализацията му бе просрочена с няколко години.

Най-бързият начин за стимулиране на потреблението е чрез разработване на

стимули за средния потребител

Това трябва да бъде тема номер едно при дебат между политиците и централните банкери. Разбира се, че политиците определено няма да подкрепят идеята за пряко намаляване на данъците или връщане на част от тях в края на годината, защото това ще остави по-малко средства на тяхно разположение. Разбирате ли колко много позитиви има в идеята с връщане на чекове (или директен кеш). От една страна, от тази мярка ще могат да се възползват само коректните платци към бюджета, което ще стимулира плащането на данъци. От друга страна, самата държава отчита този факт и връщайки ви парите, тя ще спечели от ДДС, който ще дойде от увеличеното потребление. Това не е алхимия от типа „и вълкът сит, и агнето цяло“, а реална икономическа мярка за стимулиране на средния потребител.

Светът е изправен пред поредния финансов балон. През последните години новонапечатаните пари, които се намират в балансите на центалните банки, надхвърлят 20% от глобалния брутен продукт. Това не са „изработени“ пари под формата на добавена стойност. Най-странното е, че те почти не достигат до реалните потребители, а са

концентрирани в ръцете на финансовите акули

за надуване на поредния балон.

Финансовите пазари отдавна не отразяват реалното състояние на дадена икономика. Как ще си обясните факта, че испанското правителство в момента може да набере 10-годишен дълг на цена, по-ниска от тази на американското правителство? Ако испанската икономика беше толкова добре работеща, нямаше да има безработица, която надхвърля 20%.

От друга страна, безработицата в САЩ е 6% при ръст на икономиката 3,5%. Има ли отговор по въпроса, господин Драги? Европейските правителства панически се страхуват от това да намаляват данъците. Това е единственият начин средният човек да бъде стимулиран да потребява. Абсолютно не приемам френската теза, че това ще облекчи най-много богатите.
Какво стана с „данък богатство“ във Франция? Какъв бе ефектът за френския бюджете дефицит? „Големите пари“ отдавна знаят как да избегнат големите данъци. Към настоящия момент по офшорни сметки са паркирани близо 29 трилиона долара.

И така, уважаеми политици, намалете данъците или върнете част от тях на средностатистическия човек. По-добра социална политика от тази няма, а също и по-добър стимул за увеличаване на потреблението.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

В Чили започна строителството на най-големия телескоп в света

| от chronicle.bg по БТА |

Чилийският президент Мишел Бачелет направи първата копка за строителството на най-големия оптичен телескоп в света в пустинята Атакама.

Европейският изключително голям телескоп EELT (European Extremely Large Telescope), ще бъде построен от Европейската южна обсерватория с бюджет от около 1 милиард евро по разчети от 2012 г. Главното му огледало ще е с диаметър 39 м. Той трябва да започне работа през 2024 г.

Заради постоянно чистото небе и сухия студен въздух пустинята Атакама предоставя оптимални условия за наземни астрономически наблюдения.

С телескопа EELT астрономите ще търсят екзопланети,като той ще може да открива още по-малки, да снима по-големите и евентуално да показва характеристиките на атмосферата им – ключово изискване, за да бъде установена възможност за наличие на живот там.

„Този огромен скок в капацитета е голям като експериментирания от Галилей, когато е гледал нощното небе със своя малък телескоп“ – каза генералният директор на Европейската южна обсерватория Тим де Зеув.

В Европейската южна обсерватория участват 16 държави, сред които Франция, Германия, Италия и Великобритания, заедно с държавата домакин Чили.

 
 

Миранда Кер и Еван Шпигел се ожениха през уикенда

| от chronicle.bg |

Основателят на Snapchat Еван Шпигел и моделът Миранда Кер сключиха брак през уикенда. Те се ожениха в Калифорния на церемония, до която не бяха допускани медии.

Гостите са проверявани внимателно от ограната на входа, а видео има само от лимузините на входа на мястото, където се е случило събитието.

Шпигел и Кер се преместиха заедно в общия си дом в Брентуд, Калифорния през май 2016 година. Имотът е на цена 12 милиона долара и беше собственост на Харисън Форд в продължение на 30 години, преди през 2012 година да го продаде. Къщата има басейн, фитнес, къща за гости и много пространство, подходящо за тайна сватба.

Кер обикновено е активна в Instagram, но не е публикувала нищо от 19 май.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.