Царството на рекламата – цирк, смях и бъркотия

| от |

Альона Нейкова

Трудно е да си представим съвременния живот без рекламата в него, както например е почти невъзможно да изключим от всекидневието ни електричеството и магазините. Превърнала се в един от важните атрибути на съществуването, от една страна, тя помага за ориентирането в богатия свят на стоки и услуги, но от друга, много често манипулира съзнанието на хората.

Рекламата днес е сред признатите видове изкуства. Много често качеството й превъзхожда представяния продукт. Оригиналните находки, които активно се използват в бранша, понякога са толкова необичайни, че предизвикват усмивки, стават повод за закачки, раждат крилати фрази и превръщат цялата предприета и подплатена с немалко средства акция в пълна бъркотия.

Жабешка акция

Необичайна кампания за промотирането на нов ресторант Vatel, предлагащ френска кухня, предприе агенцията Red Pepper. Представители на средствата за масово осведомяване и известни кулинарни блогъри получили покани за безплатна вечеря в заведението. На пръв прочит – нищо особено, обикновен комплимент, един вид дребен жест. Любопитното в случая е, че ролята на покани са изиграли живи… жаби!

Земноводните били сложени в полупълни с вода брандирани кутии, предавани право в ръцете на поканените с предложението „подаръкът“ да бъде представен в ресторанта. Срещу това приносителят ще има възможност да опита някои деликатеси и да се убеди, че френската кухня не е само жабешки бутчета. Разбира се, никой не си и помислил да пропусне възможността, предоставена от уникалната рекламна акция, за която съобщили по радиото, разказали по телевизията, написали във вестници и в интернет. Според направените от промоутърите сметки стойността на аналогични публикации и платени репортажи би струвала на ресторанта поне 20 000 евро, тоест поне 10 пъти повече от реалната стойност на продуктите, сервирани на вечерята. Между другото в резултат на акцията не е пострадала нито една жаба.

В нейната глава

Малцина са наясно, че едно от най-популярните женски списания в света – Cosmopolitan, има и мъжка версия. Но онези, които са станали част от оригинална рекламна кампания, със сигурност помнят този факт. Представете си само: разхождате се в парка, а насреща ви се задава мацка, която вместо глава има четири таблета. Когато някой от смелчагите успява да се отърси от шока и решава да докосне екрана, върху него се появяват материали на списанието, предназначени за мъже. Приложението Cosmo For Guys, достъпно за ползвателите на Apple срещу $1,99, е било създадено по молби на представителите на силния пол, които редовно се изкушават от написаното в списанието, четено от приятелките и съпругите им. Вероятно рекламната акция на изданието намеква, че сега вече всеки мъж може да осъществи мечтата на половин човечество – да се окаже в главата на жената и да разбере най-после какво има там!

Ефектът на завист

Производителите на мъжката козметична серия Axe са прочути със скандални рекламни кампании. Най-много в това отношение провървя на съседите ни в Румъния. Именно там Unillever направи безумна акция: направо на улиците на Букурещ по едно и също време се появиха ТИР-ове, от които наизскачаха хубавици само по черни бикини, готови… да изкъпят всеки желаещ с помощта на продукти, произвеждани от фирмата. На мъжете от други страни им остава само да гледат в интернет клиповете от рекламния трик и… да завиждат.

Пареща пица

Акциите, свързани с храната, са едни от най-креативните. Именно такава е и атрактивната реклама на американска компания, закачила към велосипедите на куриерите си… пещи за пица! Е, разбира се, става дума за твърде реалистични фотоси. Но смисълът веднага се разбира – пиците на тази фирма са най-пресни, извадени направо от пещта.

Живот в автомата

Екип на германски сайт, занимаващ се с подбор на кадри, се прочу с гениалния рекламен слоган: „Животът е прекалено кратък за лоша работа“. Върху рекламните плакати, включени в кампанията, са изобразени 11 автомата, в които се намират хора, трудещи се във видимо тежки условия – човек в колонката за бензин, или навиващ ръчно цигарите, както и жив скенер на летището… Ако на някого му се струва, че животът му не е много по-различен от този на нещастните хора в автоматите, може да промени всичко с нова работа – именно това е посланието на креативния проект.

Ядлив билборд

Ако някой си мисли, че рекламните билбордове са олицетворение на скуката, вероятно има право. Освен ако не е попадал на ядлив щит. Британска сладкарска фабрика създава 400-килограмов билборд от… шоколад с висше качество. В „блокчето“ са вградени 10 шоколадови заека, 72 огромни шоколадови яйца и други подобни лакомства. Билбордът краси улица в английската столица само 3 часа – именно толкова са нужни на лондончани и гости на града, за да изядат това произведение на рекламното изкуство. Още по-малко издържа инсталацията от 20 000 еднопенсови монети, чиято цел бе да привлече вниманието към новия автомобил Aveo и неговата рекордно ниска цена. Възхитената публика за отрицателно време разграби паричките за спомен. Билбордът от бирени бутилки на Carlsberg се радва на по-дълъг живот само защото са били празни…

Представянето на необичайни, ярки, шокиращи, а понякога и доста нелепи рекламни акции може да продължи на не една вестникарска страница. Мнозина пишат книги, посветени именно на най-любопитните промоции на различни продукти. Студенти-маркетолози слушат в захлас лекции за изкуството да се продаде дадена стока по запомнящ се начин. А специалисти в бранша не престават да учудват света с нови, още по-блестящи идеи.

Най-скъпата…

В света на рекламата също има своеобразни рекорди, свързани не толкова с въздействието на различни акции, а най-вече със средствата, похарчени за целта, сравними с бюджета на среден холивудски блокбастър.

Чаровната Никол Кидман със сигурност е допринесла 4-минутното видео на Chanel № 5: The Film да се смята за най-скъпото в света. Самата актриса е получила по 1 млн. долара за всеки 60 сек. от рекламата – общо 4 млн. в зелено. А клипът, създаден от прочутия кинаджия Баз Лурман в Австралия, е с бюджет 44 млн. долара и се смята за най-скъпия за цялата история на рекламната индустрия. Явно ненапразно парфюмът, превърнал се в класика сред ароматите, е един от най-продаваните в света.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.

 
 

Полетите на Ryanair на Терминал 2 от утре

| от CHR Aero |

От понеделник, 16 януари, всички полети на Ryanair ще се изпълняват от Терминал 2 на летище София, съобщиха от пресцентъра на летището.

Досега Ryanair, както и всички останали нискотарифни авиокомпании, използваше стария и по-малък Терминал 1. Това доведе до затруднение при обслужването на пътниците при наличие на повече полети по едно и също време.

Не се предвиждат промени в полетното разписание.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.