Цървулите на кръстоносеца

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Най-забавният момент в живота на парвенюто е онзи, в който то осъзнава, че не може да си купи всичко. Не, не става дума за дворци и златни каляски. Тях парвенюто може да си купи. Става дума за придобивки като благородство и чест, които в очите на парвенюто вървят в пакет с тайнствена аристократичност, дето все още я няма по магазините.

Разбрало, че аристократичността е последното, което му липсва, парвенюто се хвърля да си я набави. Така се раждат „православните рицарски ордени“, „съветите на великите боляри“, „архонтите“ и т.н. Но каква е разликата между православния рицар и обикновения рицар. Обикновеният рицар, когато реши да се надува, сочи имената на баща си и дядо си и показва техните мечове и брадви на стената в залата с камината. За разлика от него православният рицар черпи самочувствие от съмнителния исторически факт, че по нашите земи са се подвизавали тамплиери и са разменяли тайни идеи с богомилите. Обикновеният рицар може да изреди поне десетина имена на свои предци, докато българският рицар упорито мълчи по въпроса кои са баща му и дядо му, откъде са, какво са учили и с какво са се занимавали.

Но парвенюто не е толкова виновно. То е като глезено дете, което иска ново колело. Виновен е този, който се появява с колелото, за да му го продаде. И още по-виновен е, когато това колело е менте.

Хитри люде са си направили тънката сметка, че в България няма много източници на духовна легитимност и съсловна гордост, а още по-малко са тези източници, които могат да покрият цялата илюзия с патината на вековете. Всъщност, в България този източник май е само един – Светата православна църква. И ето как в нейния клир се появяват децата на лейтенант Шмид и започват търговия с аристократичен блясък. Щом искаш да си херцог – може! Какво, няма монархия ли? Нищо, църквата ще те направи архонт, то е същото.

Едно от тези деца – архимандрит Дионисий Мишев – през миналите седмици разбуни духовете на миряните с бодрия си устрем към епископско достойнство. Изглежда на г-н Мишев тази легитимация му беше нужна, за да бъдат още по-легитимни и „благородниците“, които искаше да произвежда. Слава Богу, този суетен и користолюбив устрем миналата седмица беше спрян от мъдрото решение на Патриарха и Св. Синод.

Обаче има един проблем. И той не е в кича на целия този цирк. Проблемът е в това, че когато циркът се разиграва в храма, много хора се гнусят да прекрачат прага му. А не трябва, защото църквата е църква, независимо от падението на своите клирици. Църквата е тялото Господне в този свят и неин глава е сам Исус Христос. Нищо не може да опетни този факт, тъй както и слънчевият лъч не може да се окаля, когато осветява калта.

И все пак много хора, които не са се замисляли върху това, когато гледат разархонетни и недоархонтени архонти, мъже и жени с рицарски плащове и бузести аграрни физиономии да размахват мечове, закупени в магазин за луксозни подаръци от Китай , а сред тях да стърчи православен свещеник и да отслужва водосвет (видях го с очите си по националната телевизия), ще обърнат гръб на Светата църква, която медиите нежно наричат БПЦ. А това вече е престъпление не само против личността на човека, а и против душата му.

Има начин. Има начин люде като г-н Мишев да си играят на аристокрация. Нека ги окичим с някоя блестяща титла (стига да не е епископ), която да им дава право да ръкополагат рицари и архонти. Да ги ръкоположим, да речем, за „Лордове велики пазители на златния ключ, короната и звездата на източния трон, включително и на цукалото под трона“. Да им дадем право да произвеждат каквито „благородници“ пожелаят на каквато цена успеят да изкопчат от тях. Да си се събират на пълнолуние по рицарски сборища и да размахват дървени мечове, зовейки еретическите духове на богомилите – хич не ми пука. Стига само да не замесват църквата и да не ми ги дават по телевизията.

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

RIP, авторско право

| от |

Днес е Световният ден на авторското право. Ура! По принцип, на световния ден на СПИН раздават презервативи. На Св. Валентин се раздават презервативи. На световния ден на авторското право съответно трябва да се раздават авторски договори. Искаме авторски договори. Презервативите не са като бананите по комунизма – има ги целогодишно. Тоест са като бананите по демокрацията. Авторското право обаче не е.

Скоро ми подариха грамофон. Лошото на грамофона е, че не можеш да дърпаш нелегално плочи. Можеш да дърпаш нелегално чанти и да си купуваш плочи, но това не е елегантно. Тоест, в последно време плащам за музика. Хубаво ли ми е? Не. Ще отида ли тази събота на битака на лов за грамофонни плочи? Да. Хайде, съдете ме!

Чувството отново да се допреш до този най-екзотичен елемент в света на музиката – авторското право, е приятно. Дали заради ретро тръпката, която някои хора, най-често млади, наивни момичета, изпитват, когато вдишат завладяващия аромат на плесента в старите книги. Или заради латентна хипстърия. Няма значение – кеф цена няма, нали? Затова ставаме рано-рано сутрин за работа. Със сигурност не се чувствам по-добре, когато плащам за музика, все едно съм спасил дърво или съм бил веган 10 минути, пощадявайки половин кокошка, или съм изключил водата, докато си мия зъбите, за да не вземе да остане планетата без вода, не. Просто има нещо приключенско в самия процес на търсене, а и звукът е готин. Нали знаете приказката „Ако отидете в дома на някого и там няма книги, не правете секс с него“. Позволете да парафразирам: „Ако отидете в дома на някого и там има грамофон, вижте за книги и ако няма книги, подхвърлете му няколко и след това правете секс“. Разбира се, това не означава, че всичко, което слушам, е от грамофон. Къде ще намеря плоча на Ку-ку бенд и Слави Трифонов?

Което ни довежда до: Денят на влюбените си има Св. Валентин, а денят на авторското право си има Св. Сиромахов. Да, ще засегнем и това, няма как. Нека разясним с две думи казуса „Народа срещу Иво Сиромахов“ – нашата теза е, че той ни краде статусите, неговата теза е, че веднъж щом си изложил нещо в социалната мрежа, то става народно творчество и е свободно от права.

И все пак… Когато някой напише например шега във фейсбук, отгоре седи името му, отдолу шегата му. Когато Иво вземе тази шега – отгоре седи името, отдолу шегата на човека. Едно е да препечаташ „Дракула“ от Брам Стокър, която няма авторски, и да я продаваш в книжарниците си. Съвсем друго е да я препечаташ и вместо Брам Стокър да пише „Автор: Сиромаха“. Иначе всички мебели, които имам от Икеа, ще са марка „Мартин“.

Не ви карам, очевидно, да спазвате на хората авторското право. Ако бях взел някакви пари по някаква програма – да, но иначе би било глупаво и наивно. Но това, което бих поискал от вас е: идете днес след работа в някой бар, поръчайте си едно уиски и го ударете на екс за правото хората да защитават интелектуалния си труд. После идете в друг бар, където уискито е менте, ударете отново едно на екс и избягайте. Така пазите алкохола оригинален и подпомагате творците по най-добрия начин.

 
 

Déjà Vu или да градиш бъдещи спомени

| от Ана Динкова |

Колко истории има около виното, за виното и след виното – истории, които са се превърнали в спомени, в разкази, в романи. За разлика от многото други напитки, виното носи особен дух, класа, и винаги има характер – дали добър или лош, следва да се разбере сетивно.

Виното някак естествено предразполага към споделяне с хора, както и за комбиниране с храна, пък било то и малки хапки, сирена или леки мезета, пинчос, тапас – зависи къде сме и най-вече с кого сме.

Нека ви разкажа повече за вината от серията Déjà Vu. Първото, което ме грабва в тях, е колко добре подхожда името “Déjà Vu” на концепцията, че виното е в началото на велики истории…

„В настроение за вино“ е посланието на марката, което подкрепям безусловно.

Вината Déjà Vu на Винарска изба Братя Минкови са произведени от внимателно подбрани собствени лозови масиви в Карнобатския край. Избата разполага с над 4 200 декара собствени лозя, което дава възможност да се подберe най-подходящото грозде за направата на всяко вино от серията.
Името Déjà vu е елегантна подсказка за това, че сортовете, използвани за създаването на вината от серията, произхождат от Франция. В същото време тези вина са направени от лозя расли на родна почва и гроздето носи характера и спецификата на родния климат – точно както и значението на фразата déjà vu – нещо, което сякаш вече сме преживели, познато и ново едновременно.

Пролет е, дните стават дълги, светли, топли – и естествено водеща роля заема бялото вино.

Déjà Vu Совиньон Блан и Семийон е едно много нежно вино, като усещането за финес и свежест идва още от отварянето на бутилката и наливането в чашата, в която забелязваме красивия светло-жълт цвят с игриви зелени отблясъци. Второто, което забелязваме е „носът“ или ароматът, в който улавяме нотки на чемшир, коприва, зелена ябълка и леки цитруси. Но всеки може да открие нещо свое, като мириса на прясно окосена трева по време на разходка в парка в някой слънчев пролетен следобед. След като отпием от виното откриваме и минерални нюанси, които придават една кристална свежест. После следва и леката пикантност, която дава на виното характер и индивидуалност. Вкусът на виното е елегантен и остава изненадващо благ и освежаващ. Важно е да се знае, че белите вина трябва да се поднасят охладени между 8 и 10°С, но не и прекалено студени, защото тогава ароматите и вкусовете им не могат да се разгърнат достатъчно добре. Това вино е прекрасно за споделяне с компания в края на работния ден, поднесено със свежи салати, сирена и леки зеленчукови или морски предястия.

Photo1

Déjà Vu Совиньон Блан и Семийон е отличено със Сребърен медал от Decanter World Wine Awards 2016. Сещате се колко са важни наградите OSCAR в киноиндустрията, нали? Е, наградите Decanter World Wine Awards са нещо подобно в света на виното. Журито на този конкурс е познато със своите строги и взискателни критерии и има нелеката задача да избере най-добрите вина от над 16 000 претендента от цял свят. Да получиш призвание като сребърен медал при това положение, е не само въпрос на престиж, това е истинско доказателство за качество.

Второто вино, което дегустирам е Déjà Vu Шардоне – едно чудесно завръщане към класическите шардонета. Виното е отлежало няколко месеца във френски дъбови бъчви, които са направили финия му аромат по-впечатляващ и запомнящ се.

Déjà Vu Шардоне е свежо и комплексно вино, с нюанси на цитрус, приятно комбинирани с фини цветисти нотки, а нежният елегантен вкус има един много сочен и богат на аромати финал – подобно на залеза в хубава лятна вечер.

Идеалната температура за поднасяне и на това вино е между 8 и 10°С, като може да се консумира самостоятелно като аперитив или да се комбинира със свежи зеленчукови предястия, морски деликатеси и фини и нежни ястия от бели меса – в идеалния случай с ефирни сметанови сосове.

Déjà Vu Шардоне е носител на златен медал от Concours Mondial de Bruxelles 2016. Този конкурс съществува над 20 години и е сред най-строго организираните винени конкурси на света. Ежегодно над 9000 вина и спиртни напитки от 55 страни в света се борят за признанието на журито, което се състои от 320 професионални съдии от 40 националности. Представители на конкурса имат практиката да посещават избите производители и да правят контрол на наградените вина след присъждането на наградите. Това е много строг похват, но гарантира легитимността на резултатите и качеството на виното.

Вината от серията Déjà Vu са идеалната селекция за личната винарна на всеки градски любител на виното, за да придобие представа за някои от класическите сортове и купажи – нещо като gourmet pack за всеки, който иска да си подари винена наслада. Тези вина са и много добър подарък, с който можете да зарадвате най-близките си приятели всеки път, когато отивате на гости.