Тридесет години по-късно

| от |

Разказ от Георги Витанов БОГАТ

Тъкмо сипвам кафето, чиито силен аромат изпълва просторния сън рум, дето имам намерение да го пия в тази слънчева, септемвриjска утрин и косачката на моя съсед, стария Джон Фич бръмна. Тайно и наум, чисто по български съм си го кръстил Джон Пич. Гриин граса на Джон е едно огромно пространство, равна като тепсия ливада, почти колкото и моят парцел тук, та и по-голям –  два ейкъра и нещо си ,но той винаги започва косенето от оградата помежду ни,която е само един добре подрязан  жив плет от дрян,висок четири фута. Той е възседнал самоходната си косачка със своите стотина и кусур кила,трътлест,късокрак,набит, с глава сраснала за широките му рамене, почти без врат, който държи  хлабаво волана с огромните си  месести лапи и гледа далеко напред през скъпите  лещи на платинените си очила струващи само двадесет хиляди долара. Swis Made – специална изработка.И сто хиляди да струват,едва ли ще върнат зрението от младостта му, но комшията Джон държи на тези работи. Само часовникът ,който той носи на дясната, а не на лявата си ръка, също супер специален сюис мейд ,плюс шест диоптровите му очила струват колкото половин къща на среден американец. Но това е нормално, защото неговата къща на сегашната си цена е не по-малко от 15 милиона долара, както повечето къщи тук, в този скъп събърб на Чикаго. Излизам на дека от екзотична дървесина, което си е един дървен чардак, накован с дъски от екзотичното  дърво „айрън ууд „/значещо „желязно дърво”/, наравно с тревата пред  зимната градина на къщата и причаквам усърдният косач на връщане от дългия откос с баналното:  „Хай,Джон!Как си днес?!!!”.Той спира косещото возило,гаси машината и вика:

– Хей, Джордж! Как си,стари приятелю?! Отдавна не сме се виждали! Така си е,младите работещи нямат време за губене със старци – пенсионери като мен.

Така си е,разбира се! Има си хас! Джон е на цели 81 години,а аз съм само на 69! Къде-къде по-млад!!!… Казвам това и се смея,а той вика:

– Джордж,трябваше навремето да стана земеделец, а не индустриалец. Земята,тревата,дърветата  и цветята знаеш ли, как пълнят старите ми,изтощени, батерии с нова енергия?! Откъснахме се от земята и се зареяхме на майната си. Какво търсим ние в космоса,Джордж?!!!

Катерицата Сара е спряла при нас,седнала е, навирила рунтава опашка, чопли един жълъд от новата реколта в парка на Джон с двете си лапки,като човек и слуша разговора ни.

– Ето и Сара е съграсна с мен – казва той,а рунтавелката врътва енергично глава в знак на пълно съгласие и още по-енергично зачопля жълъда си.

Никога не съм знаел какво всъщност ние хората търсим в Космоса и си помислих на чист български  – какво всъщност търсим там– акъла си търсим… Едва ли много хора знаят нещо за бизнеса на Джон,абсолютно строго конфиденциален,но мълвата говори, че допреди да го продаде и да се пенсионира,неговите холдинги са  произвеждали  за космическата индустрия и Пентагона също с „космически” парични обороти. Иначе, ако на този човек му махнеш скъпите очила и скъпия часовник,махнеш и свръх скъпите импланти от устата му и оставиш рухналите му собствени зъби,та и без зъби и го срещнеш  в някой затънтен край на България,просто ще си помислиш,че това е един от стотиците български пенсионери от някое бивше ТКЗС, тръгнал да оре сиромашката си нивица накрай село.

– Всичко е тук на земята Джордж,но ние сме слепи за това! – казва той.За разлика от мощното му,въпреки годините тяло,неговият глас е тих,крехък и насочен навътре, към него самият. Той гледа зареяно напред не сваляйки ръце от кормилото на самоходната си косачка и казва:

– Ти си щастлив човек,Джордж!Докато аз се реех в космоса и намирах начин как от там да бъдат унищожавани на земята сгради,съоръжения и хора,ти стоеше здраво на земята и търсеше начини,как хората да живеят по-добре на тази земя.Аз успях –ти също.И какво се получава!Ти си добрия човек,а аз лошият…

Естествено ,старческите, дълбокопромислени, глождащи го отвътре самообвинения на Джон, като един от производителите на най-съвременните и страшни,макар и  „хуманни” оръжия, са пълни глупости. Казвам му думите на дядо ми,че като срещнеш ти твой зъл душманин с тояга, а ти си с голи ръце,как ще се защитиш! Ако ти си с тояга,а той с пушка – имаш ли шанс?! Как тогава ще защитиш семейството ,имота и живота си,ако си гол и беззащитен?! Ако имаше заека пушка,вълкът отдавна да е станал вегетарианец.

Той безгласно се смее на тази мъдрост и казва,че моята „Нова Енергия”ще спаси природата и света,без да му мисли,че щом е „ЕНЕРГИЯ”,като огъня е – върши и добро и зло.

– Но ето,лошият човек е поставен вече на мястото му. Край на всичко.Дано  времето,което ми остава даде мир в душата ми за всичко,което съм извършил…Сега всичкото време е мое.

– Аз също вече имам много свободно време, Джон. От един месец имам толкова свободно време,че се чудя какво да правя с него.И аз вече съм пенсионер. – Рекох,като да се похваля,но думите  излязоха някак накриво от устата ми.Как иначе може човек да каже подобно нещо, след като цели 40 години е работил по 16 часа на ден!По 20 часа! Всеки ден,почти без почивен ден! Дори през кратките си уж ваканции!…

– О,Джордж!И ти ли?! Добре дошъл в ОТБОРА! Трябва да го отпразнуваме.Ще донеса страхотно калифорнииско вино – по-хубаво е от френското.И от твоето българско.Ако искаш още тази вечер.

По-хубаво от българското – трънки,мисля си,но казвам :

– Разбира се,Джон! Заповядай по всяко удобно за тебе време  довечера…

Джон ми тегли една блестяща  усмивка с десетки хиляди доларовите си зъбни импланти,неприлични  на твърде обикновеното му  лице,изглеждащи откровено изкуствени за възразстта му и бръмна,възседнал тежко мощното си косило, от което заедно с дима от  горивото, се носеше и аромата на прясно окосена трева – ароматизатора от дните на моето детство.

Тъкмо старият Джон отпраши по коситбата на три инчовата си трева в огромният си гриин грас и след първата глътка от неизстиналото  още сутришно кафе,телефона ми звънна.От седем дни- за първи път.Женски глас ми съобщава, че по апликейшъна,който съм подал преди три дни в офиса за намиране на домашни помощнички  са намерили жена,която биха могли да изпратят още днес на разговор  с мен.Тя не говорела добре английски, но трябвало  сам  да преценя и ако „да” или не я одобрявам,да се обадя в офиса пак.Казвам едно ОК! а гласа ми съобщава,че жената щяла да дойде най-рано в 4ч. днес след обяд,с което също съм ОК!                                                                                                                                                                                                                                           За разлика от къщите ми във Флорида и Ел Ей, не знам защо взех прибързаното  и необмислено решение да освободя персонала в тази къща тук в Чикаго.Бях по нашенски привързан към тия хора – шофьора  Крис,добронамерен,верен и предан второ поколение албанец в САЩ, старата Илона,готвачката от унгарски произход,която готвеше почти нашенски на вкус  ястия и яростната Еленико,чистачката, самопровъзгласила се за бос над Крис и Илона,свадлива,заядлива,бързорека и интригантка сред колегите си,които и качества туширах,иронизирах,но и прощавах,заради това,че цялата къща светеше от чистота и подредба. Фурия беше Еленико и в уста и в ръце, и в крака, а често и на мен правеше забележки,че не пазя чисто,като че съм гост за един ден в тая къща,а тя оставала без душа да чисти и подрежда денонощно. Опасна беше гъркинята Еленико, бълваща по всички змии и гущери със силен гръцки акцент,на който често открито се присмивах,но тя не се сърдеше.Беше ми криво за тия хора,защото без тях къщата ми оглуша,опразни се и като че ли се промени. Сещам се защо направих всичко това.Това е внезапният, почти безразсъден порив да скъсам с всичко до сега – окончателно и безвъзвратно. Да избягам,да се скрия,да изчезна. От къде?! От самият себе си ли?! От същността си,която десетки години е определяла пътя ти, толкова успешен, изненадващ и за самият себе си. Помня укорите на мама в младостта ми,че с тоя зелен акъл тогава,от мене нищо не ще излезе.  Често повтаряните думи на баща ми,пълни с добронамерена бащина ирония,че до двадесет години, ако не станеш красив – никога не ще станеш. До тридесет,ако не станеш умен – никога не ще станеш. До четиридесет ако не станеш богат – никога не ще станеш… Татко не доживя да види,че изпълних ироничните му задявки на сто процента,с изключение може би само на първата,но зорлем „ красив” не се става.И умен – също.То и богат също,но все пак има съществена доза „зор”,ако под това разбираме усърдието да се работи здраво.И с акъл,който мама намираше навремето за твърде „зелен”. Но ако нещо го има,то и зелено да е, узрява – лошо е, когато го нямаКолкото до външността ми,сещам се,че на първата ми среща с президента Буш старши,на партито с индустриалци в Белия Дом,като нахлуха журналистите,той ме дръпна ненадейно докато разговарях с колеги и извика:

– Снимайте!Вижте колко си приличаме с Джордж,какви атлети сме! Ей,утре да не ни объркате в пресата – кой,кой е?!!! Макар,че много бих искал аз да съм Джордж.- Всички прихнаха да се смеят,защото нали всъщност и той е Джордж!…
– Джордж, почти всеки ден сутрешният ми джогинг е минимум три мили.Така поддържам физиката си.Ти с какъв спорт поддържаш своята в това великолепно състояние!?
– С боб,мистър президент!С боб и много работа – казвам откровено,смеейки се,а той казва учудено  шеговито:
– С бо-о-о-б?!!! Но това е прекрасно,Джордж!Трябва да ми напишеш рецептата си.

Казвам го като шега,но това никак не е шега,защото никога не съм спортувал.Дори не разбирам що е това „спорт”.Е,като деца сме се борили,играли сме,ритали сме топка ,били сме се,но това е просто игра или „бой” между дечурлига.Тичали сме и сме се надтичвали, играли сме на „дълга магарица”,”прескочи кобила”,но да се нарече това „спорт”е несериозно.То е по-скоро изява на силата,бързината и духа на човека в детската  възраст,когато се формира характер.Думата „спорт” в днешно време е нищо повече от търговска категория. Казано е: ”Човеко,ти си силен! Но колкото и тежко да вдигаш – по-тежко от слона не можеш.Колкото и бързо да бягаш – сърната не ще надбягаш.Колкото и далеко да скачаш – не можеш лъва да надскочиш.Защото ти си Човек.А на човека е дарена най-голямата сила  на земята – ума!” Във всеки случай,не съм го казал аз,но нашего брата американеца яде много,трупа безумно калории и като няма какво да прави с тях,тича като заек в стърнище,бие боксовата круша  обезумял, вдига  тежки железни гири или пък отива във фитнеса и върти  уредите до припадък.Ако на тия уреди човек прикачи по едно динамо в днешна Америка, нуклеарният добив на електричество би бил значително съкратен – ето една идея за „зелена енергия” ! Енергия от боб!

И понеже често се шегувам с боба,да си призная,когато видях за пръв път огромното „бобено зърно” в Милениум Парк в Чикаго,почувствах се ограбен. Мамка му,рекох си,тоя ми е откраднал идеята за значимостта на боба! Но такива неща ми се случват често.

Американецът не само яде много,ами  и изхвърля храна много.Няма да забравя думите на моя бизнеспартньор от Франция навремето,старият мосю Дьо Боаси, след една работна вечеря в негова чест в къщата ми в Ню Йорк,като погледна,че повечето от храната бе останала,каза:”Интересен народ сте вие американците,Жорж!Ако всеки американец  изхранваше поне по  едно прасе с храната, която изхвърля, отдавна световният глад  не би  съществувал. Старият Дьо Боаси,преживял война и мизерия добре знаеше това. Казваше,че французите след войната оцелели благодарение на американските помощи с храна,дрехи ,платове и прочие.Даже самите германци,причинители на разрухата – също.Спомням си за една снимка от моето детство на която съм пет-шест годишен,която мама,като гледаше,често казваше,че  карираната ми риза,фланелката на ромбове, досущ като сегашната мода тук,късите панталонки с презрамките и чорапките са от американските помощи след войната.Бог да благослови Америка,казваше мама! Защото след като комунистите взели нивите и ливадите,взели овците и кравите в ТКЗС, ние от хора имотни и богати сме превърнати в живи просяци.Оцелели сме със сестра ми благодарение на помощите американско сухо млеко.То се квасело досущ като млякото от нашата крава Мина.

Като  младок,а това е времето на суетата,действително мислех че съм грозен,мършав дангалак с  щръкнали уши,дълги  ръце и още по-дълги крака,които ме носеха, сякаш съм перушинка. Очите ми, хлътнали в очните кухини виждаха в огледалото един месест нос с мазни пори,мазно, пъпчиво лице с голяма уста и над всичко това,едно неприлично високо чело увенчано с широко лизната нагоре коса,винаги мазна, колкото и да я миех.Мразех баба си,когато казваше,че съм „много красиво момче”! И най-вече с това,”лизнатото от телето”.Дете,така лизнато от Божия Телец е надарено от Бога, късметлия в живота е и момите ще припадат около него на тумби – казваше тя,а аз се чудех как да скрия това „лизнато” с мазния си перчем.Беше модата на „калипсото” и на „бритона”…Бе времето на туиста и магнетофона. Бе времето на Битълс.

Не знам дали момичетата са припадали по мен,поне аз не съм виждал около себе си „припаднала мома”,но още като студент в първи курс  на Факултета по физика в софийския университет усетих напълно осезателно погледите на колежките ми,които се плъзваха по мене от глава до пети и отминаваха смирени и тихи.Как в разговори с тях от очите,деколтетата и безумно късите им поли/беше времето на минижупа/изхвърчаха вълни от негo и светлина.Те бяха млади, красиви, свенливи и жадни.Не след дълго разбрах каква е жаждата им,но не разбирах защо аз,дръгливият дaнгалак с лизнат,мазен перчем, трябваше да утолявам.

Идвайки в САЩ и не след дълго,записвайки Чикаго Юнивърсити,ефекта с  момичетата бе същият,само дето американските „моми” не бяха тъй лесни.Беше времето на онзи остатъчен морал,когато младата американка трябваше да се омъжва девствена. Но хормона бе безмилостен – те правеха други неща на момчетата,както и момчетата на тях.Кой може да спре силата на младостта?!

Съседът Джон бръмчи с косачката  в огромната си  ливада,катерицата Сара премества  туку облечените си в козина катеричета  едно по едно,  захапала ги откъм гърба и бърза-бърза от хралупата в платана на Джон,в хралупата на вековния червен дъб в моята градина  – сигурен знак,че времето ще се развали.Откъм езерто Мичиган подухва тих ветрец,влажен и с дъх на море.Дивите, почти питомни зайци, Раби Уан и Раби Ту, подскачат по окосената още вчера моя ливада, предът с уши на езерния порив на вятъра, а Стария човек, по думите на Джон „млад пенсионер” / в случая аз/,седя  в шезлонга на дека пред къщата и ето какви мисли витаят в побелялата ми глава…

И изведнъж се сещам за нея! За случката ми с нея преди повече от четиридесет години. Бях я забравил. Всъщност,живеех така, сякаш това никога не се е случвало.Не помня името и, но помня лицето и…

Медицинската сестра беше хубава. Имаше чип нос, очите и бяха зелени, а устата й  красива като самата нея. Но имаше нещо тъжно в погледа, та приличаше на вдовица – млада,смирена и много хубава.  Тя беше момиче с тъжен вид и с интелигентни бръчки покрай хубавите и очи.Разправяха, че дружела с офицери от тамошния гарнизон и всичките те били момчета сочни и млади. И тя беше млада, и ако нямаше този повехнал вид, сигурно щеше да бъде силно красива, но аз реших още в първия момент, когато я видях, че така е много по-добре, отколкото иначе. Всичко  прекалено е вредно, както казват лекарите, а понеже аз не съм лекар, казвам, че всичко прекалено не е на мястото си. Тя  беше точно на мястото си със своя вид, но имаше нещо,  което ме смути още в същия миг, в в който я видях – защо бе тъжна даже и когато се усмихваше и имах чувството, че  тя не умее да  се радва истински на простите човешки радости, на които всеки човек се радва. Имах чувството че тя даже точно в момента преди да се усмихне,  първо преглъща като че ли някаква болка или обида, горчилка или не знам си какво, а после пристъпва към усмивката. Това ме смущаваше много, защото до тоя час не бях срещал такъв човек. С моята вродена жизнерадост, с която е известен целият ни род, аз съм бил винаги бурен смехопроизводител, усмихвач и дърдорко, а сега , като ни запознаха с това момиче, моят жизнерадостен характер ми изглеждаше прекален т.е. не  на мястото се. Аз се усмихвах, и тя се усмихваше, но преди това преглъщаше, та ми се струваше, че тя се измъчва от това, и възбуждаше в мен някакво състрадание – чувство, малко познато за мен досега, що се отнасяше до жена. Точно това ме смущаваше и ме заставяше по  един необясним начин да бъда с нея сериозен – човек, който се усмихва само от време на време, точно кагато е необходимо и точно колкото  трябва, та да не  става нужда тя да преглъща онова, което свива душата й дълбоко вътре.

Не знам защо, но по тоя начин тя имаше голяма власт над мене и малко след запознаването ни аз вече нямах сили да се отделя от нея или пък да взема друга линия на поведение, защото това, струваше ми се, би било нечестно.

Не искам да излъжа никого, но аз ей така, просто се лепнах за нея и не исках да я напускам, и това стана още веднага през оня никакъв летен ден в средата на юни, в никаквия следобед  когато ни запознаха. Не я пожелах веднага, както ми се е случвало с други момичета, живи и бесни,като разюздани жребици, с които съм се запознавал. Не. Аз изобщо не я пожелах нито веднага, нито след това, аз я пожелах много по-късно, тоест точно тогава, когато  се отървах за известно време от глупавото си смущение и тъжната нейна власт, но за това си бе виновна чисто тя.Или мога да кажа, че тя го направи така, защото за известно време тя също стана друга…

И така, ние се запознахме, тя бе за мене интересно момиче, не исках, по-точно, не можех току-така да се разделя с нея и ние си определихме среща още същата вечер. И се сещам, че не аз бях инициатора за тая среща, както ми се е случвало десетки пъти, а тя. Като се разделяхме /а аз не исках това/,  тя каза, че стига да ми бъде приятно,бихме могли сме да се видим още същата вечер. Почти по същия начин аз й отговорих, че стига на нея да й бъде приятно, аз нямам нищо против това. Но когато го казах, не изпитвах оная наслада на, така да се каже, момчето „сваляч”, както тогава обичахме да се изразяваме. Точно обратното;  предчувствувах, че това го правя заради нея, която има нужда от нещо и аз тръгвам да помагам, мислейки сериозно, че може би ще мога да направя това. Не очаквах нищо хубаво за себе си, но се съгласих, преданно-съвестен като участник в едно съзаклятие, който не разбира точно мисията си, но тръгва с някаква подсъзнателна мисъл, че върши добро.

И още същата вечер, точно когато плисна оня проливен дъжд от огромния черен  казан на южното небе, обърнат надолу, сякаш беше настанал потоп, тръгнах за болницата, където бе срещата ни. Тя ми бе казала, че единственият начин да се видим тая вечер е да отида в болницата . Тя беше дежурна тази нощ.

Вървях по пустите нощни улици на града и едно огромно количество вода, която заливаше целия град, течеше непрестанно върху ми и ужасни светкавици, придружени с гърмотевици раздираха небето. Вървях към болницата, която беше в края на този град, не изпитвах нито страх, нито омраза към лошото време, нито каквото и да било неприятно чувство, макар че и обратните на тия усещания липсваха. При  една страшна светкавица,  която продължи  много дълго и стана като ден, изкуствен и нереален, уличното осветление угасна и след малко аз не знаех накъде точно се движа и къде точно стъпвам. Но вървях и знаех единствено, че моята посока е болницата. Пътят ми беше много труден, болницата се намираше на един хълм край града и в непроницаемия мрак на този потоп  бях сбъркал пътя, та падах в калта на дерета, бухвах в големи локви, преминавах ги и стъпвах накриво върху буци и камъни.Спъвах се, падах, ставах и пак продължавах нагоре към болницата. Все така с безропотно чувство се движех в тази преизподня от кал, вода и мрак и когато от време на време някоя светкавица раздираше небето със своя електроженен блясък, бях благодарен, защото виждах  къде се намирам, виждах бялата сграда на болницата, кацнала върху хълма и сверявах посоката си.

Вървях като омагьосан…

Когато бях почти до сградата на болницата – четириетажно здание, облицовано с бял камък, с тесни прозорци, една от ония сгради, които беше модерно да се строят през  петдесетте години, видях как от един прозорец  на третия етаж  се цедеше слаба светлинка от свещ и аз реших, че това е стаята на моята медицинска сестра.  Дъждът продължаваше да вали и светкавиците късаха на парцали облаците на небето, а аз стоях на входа  на дългия коридор, който пропадаше дълбоко навътре в болничната сграда, та и при силна светкавица дъното му не можеше да се види. .След като нея я нямаше, аз не знаех какво да правя, а и не ми се тръгваше току-така и не по причина на лошото време. Веднага след  като бях видял, че нея я няма, аз можех да си тръгна независимо от тоновете вода, които се изливаха от разплискания казан на небето, независимо от мрака, калта и всичките последствия от тях, но сега бях малко благодарен, че  съм на сухо, и чувствувах, че тя е някъде наблизо – остава само да се покаже. Това ме държеше властно в бездънния коридор на партера, почти до вратата и до разплисканата вода на тротоарните плочки. Дълго стоях, а нея все я нямаше и нямаше. Когато една светкавица на небето блесна за миг, близо до мен видях сандък от бели дъски. Приближих до него и седнах. Чувствувах се уморен. Реших да запаля цигара, но кибритът не хвана  –  джобовете ми плуваха във вода. Цигарите също…

Така съм стоял тогава може би повече от час в този потаен, тъмен и тесен болничен коридор, когато чух стъпки . Бледа светлина от свещ освети един страничен отвор в коридора, от който нагоре сигурно водеше стълба. И не се излъгах. По тая стълба надолу слизаше човек. Вече не бях сигурен дали е тя, затова станах, тихо и бързо се прикрих в широката каса на най-близката до мен врата, където, ако човека бе тръгнал навън, беше за мене съвсем несигурно прикритие.

Човекът, който слезе по стълбището със свещта, бе тя. Още не наближила достатъчно, реших да се покажа, за да има време да ме познае, без да се бои, и когато се показах,тя спря за миг. Позна ме, направи своето преглъщане, което  значеше  че следва  усмивка . Усмихна се. На дълбокия фон от мрак свещта очертаваше като че ли само лицето й, та приличаше на мъченица.

– Не мислех, че в такова време … Отдавна ли чакаш?
– О, не!   –  излъгах.   –  Току-що  дойдох. В това време…
– Извини  ме!  –  каза тя.  –  Отначало не бях сигурна, че ще дойдеш, а после изведнъж реших, че отдавна си тук и ме чакаш…
– Моля те, нищо от това, моля те!
– Хайде ела, щом си дошъл!

Тя ме поведе по същото стълбище нагоре  и ние се изкачихме на третия етаж, точно в оная стая, от чийто прозорец навън се процеждаше слабата светлинка от свещ. Това беше нейната дежурна стая.

– Седни!  –   каза тя, когато влязохме вътре.

Естествено, преди да седна, би трябвало да съблека дрехата си, от която не течеше вече вир-вода, но бе тъй мокра, като че ли бях плувал с нея. Тя схвана това и ми помогна. Когато се погледнах, бях мокър, смачкан и кален.

– Ти си много мокър  –  каза тя.

Не можех да не се съглася.

– В такъв случай ще се съблечеш целият, аз ще включа електрическата печка, за да се изсуши тая вода, доколкото е възможно!

Даде ми някаква престилка и ме  подкани без думи да се съблека и да облека това. Веднага се съгласих. Тя се обърна. Събличах се бавно и някак безстрастно, механично, неосъзнавайки какво точно правя. Когато  облякох бялата престилка, която тя ми даде, погледнах  гърба й. Тя бе хубава и в гръб. После се обърна към мене, аз седнах и тя седна срещу ми. Гледаше ме безстрастно с хубавите си очи. Двамата тъй  се гледахме един друг известно време и когато аз сведох поглед в нозете си, видях колко къса беше тая, вероятно нейна, болнична престилка, а под нея стърчаха косми, големи, грозни и набити като тръни в жалката ми бледа кожа,  прикриваща плътта ми. Палците ми бяха невероятно големи в сравнение с останалите пръсти на ходилата, а ноктите – нечовешки грозни.

– О  – изрече по едно време тя, стана , включи електрическия калорифер,после изведнъж  се плесна по челото. – Би трябвало да го включим в свещта!

Едва сега усетих, че това мое събличане е чиста нелепица при липсата на електричество, но сухата дреха, колкото и тясна и къса да беше, даде своя резултат. Тялото ми се почувствува съвсем  по-добре за разлика от вида ми .

– Защо дойде?

Никаква мисъл, нито думи имаше в главата ми. Седях неподвижно на стола си и освен окаяността във вида ми сигурно е имало и отсенки на виновност. Не отговорих на въпроса й – нямаше какво да отговоря – така се чувствувах добре и това ми бе достатъчно. Седях и не знаех абсолютно нищо, нито защо дойдох, трябваше ли да дойда, как дойдох, за какво всъщност дойдох?! Изобщо защо се намирам тук, в такъв вид, в това време. Нищо не знаех, нито имах желание да знам. Пак така изведнъж тя ме попита:

– Ще пийнем ли нещо?

Погледнах я. И това не знаех. Тя отвори вратата на някакъв метален, боядисан в бяло шкаф и извади някаква бутилка, пълна с нещо, извади някакви стъклени съдчета, подобни на чашки, и наля.

– Това е хубаво! Взех го за тебе!

Пихме. Беше коняк  – хубав коняк беше!

Когато изпихме чашките си, тя наля отново, но на мене вече не ми се пиеше. Понечи да се чукне с мен, но аз бузмълвно отказах да пия. Тогава тя остави своята чашка, приближи се и клекна в краката ми. Загледа ме…

– Защо дойде?

Не можах да отговоря на въпроса й. Просто нямах никакъв отговор на този, а може би и на какъвто и да било неин въпрос. Когато тя ми го задаваше, имах чувството, че не тя, а аз си поставях въпроса, но не бях в състояние да си дам отговор.

Тя бе поставила ръцете си на голите ми колене, които  топло ме допираха и от това допиране почувствувах една сигурност, както човек усеща това от допира му с ръчицата на едва проходило дете, почти още бебе. Тя ме гледаше с хубавите си очи,  но дали от полумрака в стаята, или от не знам си какво, онази характерна за тия хубави очи тъга сега не се виждаше в тях. Усмихна се. И странно, тоя път усмивката й беше чиста  –  една хубава човешка усмивка без  онова редовно нейно преглъщане, което правеше винаги, преди да се усмихне. Обърна се, взе моята чаша и каза:

– Ти си уморен! Пийни си!

Двете височинки на горната й устна останаха в странно положение, след като каза това. Тогава се наведох и я целунах…

После тя ме гледаше смаяно. Косите й странно бяха прикрили половината от лицето й. Тя ме гледаше притихнала, приглушена и жадна…

– Ела! – каза тя.

Като се подчиних на  поканата й, тя ме заведе в леглото То бе тясно и неудобно за двама. Точно когато полегнах, а тя се сгуши в мен, аз я пожелах, а тя духна свеща…

Тогава дойде тока и аз видях удивително бялата стая на дежурната сестра. Миг след това звънчевия номератор на стената извести, че я викат от стая номер 4. Когато погледна изпадналото число в кутията на стената, тя приличаше на човек, вече буден, с отворени очи, но все още достатъчно спящ, за да не може да разбере какво точно става наоколо. Очите й  спокойно и дълго гледаха в числото от кутията и най-накрая каза:

– Викат ме в четвърта стая!
– Нужно ли е точно сега?… попитах и никак не исках тя да ходи където и да било.
– А ти как мислиш? Погледна в мен и аз отново видях нейните предишни, всекидневни  и тъжни очи.
–  Трябва!

Стана и се облече. Когато беше готова за излизане, пред  мен стоеше медицинската сестра, с която се запознах днес, само че сега в бяла престилка. Тя постави бялата касинка с червено кръстче по средата и на излизане преглътна и се усмихна.

Страшно ми се пушеше в тоя момент. Нямах цигари.

Поръсих с очи наоколо, но нямаше. Опънах се на леглото, сложих ръце под главата си и забих очи в тавана, ослепително бял както всичко наоколо, и не знаех какво да мисля. Не знам колко съм стоял така в моето тъпо,  глупаво положение, докато тя се върне.

– Какво има?
– Нищо! Умря болният от четвърта стая!
– Умрял човек!!!
– О, не се безпокой, тука това е най-обикновен случай!

Тя отвори някакво чекмедже, взе цигари и запали. Аз се нахвърлих на цигарите и също запалих, а тя полегна до мен.

Навън дъждът не се чуваше вече. Бледи светкавици проблясваха нарядко и през дълги интервали се чуваха далечни гърмове. В стаята беше тихо, бяло и ако нямаше тая жена до мене – ужасно неприятно. Впрочем това не е истина. Нейното присъствие донякъде ми тежеше, но чувството, че тя  преди минутка е била в стая, където лежи умрял, който преди това е бил болен и сигурно дълго време е бил болен и е очаквал смъртта може би със страх, може би като спасение  –  все едно;  такова необяснимо, потискащо чувство изведнъж стегна душата ми. Имах усещането, че съм нанизан на едно дебело въже и не смеех да помръдна, пушейки жадно,     забил очи в ослепително белия таван на тази бяла стая. Тя лежеше до мен безмълвно и също пушеше своята цигара.

– Какво има?   –   попита тя  по някое време.

Нито я погледнах, нито казах каквото и да било.  Когато жадно смукнах последния остатък от цигарата и я  поставих в пепелника, стоящ върху корема й, тя също угаси своята цигара.

– Какво ти е?
– Нищо!  –  казах и шумно се обърнах към нея. Гледах я в очите, искайки да открия в тях малко от моето усещане;  в края на краищата тя е била при умрелия, не аз. Потърсих в очите й това, което ставаше в мене в тоя миг и ако откриех поне частица от него, усещах как би ми станало по- леко. Моето лошо усещане щеше да бъде споделено. Но нищо такова не открих. Точно срещу мен, почти в упор бяха очите на медицинската сестра, хубаво-топло зелени, с интелигентни бръчки покрай тях, които ме гледаха с майчинска загриженост.

– Какво  ти е? – попита  отново тя за кой ли път с все същия въпрос и на мене ми стана чудно, че не продължи: „Какво ти е, сине?”  Ръката и докосна лицето ми.
– Нищо!  –  казах и изведнъж ми стана по-леко. Тя,  изглежда, усети това, преглътна и се усмихна. Усмивката й беше майчински топла. Притисна се до мен и ме целуна с нежна целувка, и тая целувка като че ли изсмука въжето, което преминаваше през мене и ме вцепеняваше.

– Ти си много добър и хубав!  –   казваше тя,  милваше и ме целуваше.   –  Ти си чудесен.

Много момичета, с които съм се любел, в кокетството си, в женската си закачливост, унесени в любовната игра, са ми казвали тези думи и аз не съм им вярвал. Такава беше играта, за да бъде хубаво. Но на тези думи на медицинската сестра аз повярвах. От нейната хубава уста, през хубавите и устни с чудесни бръчки в краищата,  тези думи излизаха просто и естествено, сякаш бяха   казани от майка ми. Те имаха съдържание, в което не можеш да се излъжеш, защото е истинско. Тя беше мой спасител, добър и нежен, който  ме спаси от онова угнетително чувство,  обзело ме преди малко от близостта с умрелия, и аз го забравих. Забравих даже и това , че тя ме бе вкарала в това отвратително заведение  –  болницата, с непоносимия дъх на смърт и на раждане, на болести и на човешки страдания – неща с които живият, здрав и естествен човешки живот инстинктивно не иска да се съприкосновява. Само че аз тогава не разбирах това. Лекотата, която тя ми даде с естественото си поведение, аз приех като спасение.Изпитвах чувство на благодарност и оная притегателна нейна сила към мен, на която винаги, от началото на познанството ни досега съм бил безсилен да се съпротивлявам, сега се утрои и аз я пожелах лудо, на което тя се отдаде повече с преданост, отколкото с влечение. Ние се любехме и аз, и тялото ми, и всичко беше щастливо.

И когато всичко беше толкова хубаво и ние бяхме притихнали,унесени в блаженството на любовта си, в стаената тишина на нощта след бурята някъде в дъното на болничния коридор навън експлоадира вик, разкъсан от истерия:

- Зми-и-и-и-и! Зми-и-и-и-и-и! Зми-и-и-и-и!…

Този вик раздра слуха ми. Тя притихна един миг и когато викът се повтори и ще по-страшен и нечовешки, тя изведнъж скочи. Облече се бързо и изхвръкна навън. Не можех да осъзная  какво точно  става. Навън се чуваха множество човешки стъпки. Вратите на болничните стаи се заотваряха една след друга  –  изглежда, по-здравите болни се бяха събудили от страшния вик и излизаха да видят какво става. Сред множеството стъпки, шум от отварящи се врати и сподавен човешки говор  избухна отново този нечовешки глас:

– Змии, господи, спасете ме от змии! … След което гласът се превърна в ръмжене  –  грозно , животинско,  отвратително и страшно.

Някакъв друг глас, чист, спокоен и топъл, глас на жена  / нейният глас/ , се противопоставяше на ръмженето, увещаваше някого да се прибере в стаята си, после ръмженето се превърна в крясък, а крясъкът в писъци. Шумът навън се усилваше, изглежда, бяха дошли още хора, сега вече мъже, които казаха само няколко думи. След  това се чу шум от боричкане, пак писъци и ръмжене на истерчиния глас, който изведнъж се счупи и се превърна в обикновен глас.Глас на жена:

– Моля ви, оставете ме, аз няма вече, моля ви, върнете ме в къщи, искам при децата ми, моля ви  хора….

Този глас премина покрай вратата на дежурната стая заедно с тежки стъпки, сигурно на мъже, които носеха лудата отвън. Малко след това един глас, ясен и властен, глас на мъж  / сигурно гласът на дежурния лекар/ ,  заповяда „всички да се приберат по стаите си и никакво мърдане” Пак шум от врати и минута след това настъпи тишина.

В тая тишина аз се открих седнал в леглото в бялата стая на дежурната сестра, гол, с настръхнала козина по краката си. Бях обгърнал краката си с ръце  и така силно бях стиснал ръцете си една с друга, че когато се сетих да ги отпусна, те ме боляха    –   сини, студени и безкръвни.  Зъзнех, макар че  в стаята не беше студено. Скочих бързо и започнах да се обличам. Дрехите ми още не бяха сухи, въпреки че от идването на електричеството калорифера работеше непрекъснато. Те бяха мокри, но топли, дори горещи и пара се вдигаше от тях. Облякох се бързо и тъкмо се чудех какво да правя  –  в стаята влезе медицинската сестра.

Сега тя дори и не опита да се усмихне. Иначе хубавото й лице сега беше провиснало, а от хубостта на тъжните и очи нямаше и следа. Седна и запали цигара. Наблюдавах я прав и настръхнал в топлите си мокри дрехи – вече като съвсем непознат човек и, кой знае защо, заприлича ми на възрастна, уморена и съсипана жена, с безличен вид, която можеш да срещнеш навсякъде и да мине покрай теб като сянка, незабелязана от никого.

– Какво беше всичко това?  –  попитах изведнъж, волно или неволно, искайки да я извадя от окаяното й състояние.

Дълго не ме погледна, а когато обърна лице към мен,  очите й бяха угаснали и неми:

– Тя е луда, но поне има деца, за които мисли в миг на просветление!
– Коя е луда?!
– Пациентката от стая тринайста! Обикновено лудите са здрави като камък във всяко отношение, но тя има  и друго заболяване! Ако можеше да я видиш колко е хубава,  когато е нормална! Тя ще умре…

Господи, не косата ми, цял настръхнах и изпитах чувство на гадене. Дрехите гадно лепнеха по тялото ми. Идеше ми да ги хвърля, гол да хукна навън и час по-скоро да избягам от смъртта, която ми се струваше, че обзема и мен. Най-силното мое желание в този миг бе да се махна, и то веднага, и то по-далече, защото чувствувах , че се задушавам и ще се пръсна.

Медицинската сестра седеше на стола неподвижна, безмълвна и непотребна като вещ, която или трябва да се постави в някой прашен ъгъл на стаята, за да не пречи на живота в тази стая, или да се изхвърли навън, за да бъде чисто.

Обърнах се рязко и хванах дръжката на бравата.

– Къде?  – спря ме гласът й.
– Отивам си!
– Потърпи още малко, сега не може!
– Защо?
–  Защото е неудобно точно сега! Потърпи още малко!

Тя имаше страшна власт над мене и това още повече сви и без друго смачканата ми през тая нощ душа. Тръшнах се на леглото и то изскърца жално и страшно под тежестта ми, като последни звуци на умиращ.

Не мога да кажа колко съм стоял така, стегнат, със смачкана душа и свито сърце на леглото в стаята на дежурната сестра и колко тя е седяла почти в същото положение на нейния стол, но когато звънецът иззвъня и в кутията на звънчевия номератор падна някакво число, навън  бе вече светло. Тя скочи от стола си и машинално полетя навън към поредния умиращ или може би към поредния луд и малко след това  и аз също скочих и полетях навън с жадна за свобода и въздух душа. Когато излязох, двама души спираха пред асансьора една количка със завит в бяло платно мъртвец. Сигурно го вкарваха в моргата. Вървях уж спокойно, докато свия към страничното стълбище на коридора, но щом се скрих от погледите им, хукнах презглава надолу по стълбите. Като стигнах дългия снощен коридор на партера, откъдето бях дошъл, видях, че сандъкът от бели дъски, на който снощи бях седял, чакайки медицинската сестра, беше ковчег. Хукнах покрай него и излязох в парка на болницата. Затичах по една алея и стигнах до оградата. Прехвърлих се през нея, а оттам нататък започваше  ливада, обрасла със свежа, млада трева, окъпана от снощния дъжд. И цветя имаше между тревата и миришеше  на зеленина и живот. Аз тичах и душата ми пееше, а сърцето ми след всяка глътка свеж въздух, изпълнен със сутрешни ухания, ми пращаше порция живот и сила. Бях страшно жив и свободен и това ми го казваше всяка тревичка с всяка капка дъждовна вода по нея, всяко цветче и всяка животинка, която се пробуждаше в свежото утро…

Когато, изморен от тичане, се проснах върху тревата, долу в ниското се показа слънцето и ме огря. То огря комините на заводите в този  далечен южен град и блесна в стъклата на сградите  –  бели и хубави, които запримигаха ранобудно…

Така след тази  среща с медицинската сестра в зловещата нощ срещнах слънцето.

Добро утро,ден,изпълнен с живот и красота! – рекох си и уморен до смърт, заслизах по хълма към града,носейки в себе си чувството на разпнат и възкръснал едновременно…

Звънът на гонга от уличната врата ме извади от  от унеса на далечния спомен от младостта,който така внезапно и властно ме бе завладял.Съседът Джон отдавна бе спрял косачката.Погледнах часовника си – бе точно 4 ч.след обед. Жената,която ми пращаха от  Агенцията за набиране на домашни помощнички бе точна. Погледнах в монитора от охранителните камери на входа – възрастна жена стоеше там и оглеждаше високата ограда от ковано желязо,портата и  улицата наоколо.Понечих да  отворя  от тук,  дистанционно,с електрическата брава,но съобразих,че разстоянието от улицата до къщата е доста голямо и реших да отида до там, да я посрещна и доведа. Отворих и. Жената бе възрастна,пълна и приличаше на българска селянка с градски дрехи. Погледнах лицето и,тя бе вперила очи в мене. Нещо  в мен вътре трепна.Жената  преглътна и се усмихна. Веднага я познах – та нали досега бях с нея в спомена си от преди повече от тридесет години!…

– Божчко,ама това ти ли си?!!! – рече тя.
Гласът и бе същият. Не знаех какво да кажа.

Ако ме бе ударил гръм,сигурно щах да съм в пъти по-адекватен отколкото в случая днес.

КРАЙ

 

 
 

Появи се трейлър на дебютния филм на дъщерята на Скорсезе

| от chronicle.bg |

Доменика Камерън-Скорсезе е дъщеря на великия Мартин Скорсезе и съвсем логично е решила да поеме по пътя на баща си.

Дебютният й филм се нарича „Almost Paris” и е семейна драма. Беше показана за първи път в програмата на Трайбека Филм Фестивал преди няколко месеца.

Прочетете синопсиса на лентата и вижте трейлъра:

В началото на кризата, свързана с ипотеки върху жилища, един бивш банкер се завръща в родния си град. Срещите със семейството и приятелите от детството го карат да осъзнае последствията от действията на финансистите и той се стреми да компенсира любимите си хора… Възстановява отново връзките с приятели и близки роднини в Ойстър Бей, Ню Йорк и се превръща в онзи мъж, който винаги е мечтал да бъде…

Очаква се „Almost Paris” да се разпространява през 2017, но към момента подробности не са известни.

 
 

Фитнес треньор качи 32 килограма с благородна цел

| от chronicle.bg, по diply.com |

За всички нас, които не сме Крис Хемсуърт и магическата му диета, да поддържаш добро ниво на фитнес е много трудно. 35-годишният фитнес инструктор от Ню Йорк Адонис Хил знае какво е усилието да сваляш килограми, защото е преминал през това два пъти.

Когато е на 27 бизнесът на Хил се срива и той изпада в депресия и качва килограми. След това обаче открива фитнеса като своя страст и сваля цели 45 килограма.  Адонис превръща фитнеса и в кариера.

Половин десетилетие след личния си успех, Хил решава да помогне на своята клиентка Алиса да свали драстично количество килограми като самият той качва 32 килограма. Идеята е треньорът да мотивира клиента си като си постави същата цел и тренира заедно с него.

В крайна сметка, след месеци усилени упражнения и няколко фалстарта, Алиса успява да свали 26 килограма. Това е достатъчно близо.

 
 

6 лоши кино римейка

| от |

Този месец, преди точно 15 години, на голям екран излиза великолепната криминална комедия „Бандата на Оушън“. Джордж Клуни, Брад Пит, Мат Деймън, Кейси Афлек, Джулия Робъртс и Анди Гарсия, под режисурата на Стивън Содърбърг и майсторския сценарий на Тед Грифин, създават едно истинско удоволствие за гледане в този кино пъзел.

„Бандата на Оушън“ сам по себе си е римейк на известен филм от 1960-а година с Франк Синатра и Дийн Мартин. Но за разлика от нашата класация тук, е един от добрите примери в киното.

Петнайсет години след модерната си версия филмът вече е нещо като класика, която може да бъде гледана отново и отново, при това винаги да ви носи удовоствие и кеф, макар да знаете отговора на загадката в него. Може би, заради това или поради липсата на свежи идеи, но Холивуд вече прави повторен римейк на този филм, при това с жени.

След „Ловци на духове“ „Бандата на Оушън“ ще е следващия филм, който ще пострада от феминистичния удар, разстлал се като сив похлупак над меката на киното. Разбира се, това са само предположения, за които всеки гледал и двете версии на филма, се надява да не е прав.

Междувременно, докато чакаме женската версия на „Бандата на Оушън“ ние си припомняме шест ужасни римейка, с които киното е сбъркало. Много.

В галерията горе.

 
 

Книга на седмицата: „Другият сън” от Владимир Полеганов

| от chronicle.bg |

Ученият Стивън Хокинг предупреди преди дни, че живеем в най-опасното време за планетата. Какво обаче ще се случи след това? В близкото бъдеще, когато технологиите са заели още по-голяма част от живота ни, работата се върши единствено на екрани, малки роботчета почистват домовете ни, а природата се е оттеглила от света наоколо?

Действието в „Другият сън” на Владимир Полеганов се развива именно в близкото бъдеще, когато все повече разчитаме на технологиите за всичко в живота си. След странен телефонен разговор млад мъж се озовава в непознат свят, в който постепенно се появяват странни предмети и хора. Непознатият свят не е приказен, той е чужд и различен. Героят се опитва да вкара в познатите форми всичко, което вижда, въпреки че то не напомня на някоя от тях.

Разказът се води така, сякаш четящият е наясно с начина, по който се развива всекидневието в този нов свят и всичко се подрежда като пъзел – парче по парче, което читателят трябва да прецени къде да сложи.

Специфична характеристика на романа на Владимир Полеганов е липсата на абзаци – читателят потъва в потока от мислите на героя, като постепенно навлиза в неговия странен свят, проследява лутанията на паметта му и опитите да конструира от хаоса реалност.

„Другият сън” е определян като психологически роман, маскиран като фантастичен. Той предлага невероятно пътешествие навътре във въображението и си играе със способността на читателя да отговаря на въпроси, които никога не си е задавал.

Владимир Полеганов е завършил клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев”. През 2015 година разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издеателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чуждестранни издания. Автор е на сборника с разкази „”Деконструкцията на Томас С.”