Трагедията на Източна Европа

| от |

Автор : Николай Николов (http://banitza.net)

i_1120725522_izlizane

“Ще умрем за Унгария и за Европа”

С тези думи директорът на унгарската информационна агенция приключва съобщението си минути преди неговата сграда да бъде порутена от артилерия.

Ноември 1956-та година. Почти 50 години. Какво се е променило? Нека заменим “Унгария” с друга нация – Полша, Чехия/Словакия, Германия. Всички те носят в историята си постоянни опити да превъзмогнат наложеният им тоталитаризъм. Всички те се гордеят с гражданите си, които жертват всичко в името на свободата, в името на историята, в името на културата. Всички те имат жертви, като унгарския директор на информационната агенция, които са загубили живота си в борбата с тоталитаризма.

Фазите на тоталитарните режими в Източна и Централна Европа се измерват според опитите на тези нации да се освободят. 1953-та в Берлин, 1956-та в Прага, 1968-та в Будапеща, 1970-та в Гданск. Годините отбелязващи постепенното унищожаване на една чужда властова система. Както на нейните официални структури, така и на нейните опити да навлезе дълбоко в социалните тъкани – да подмяната на  значението и същността от  ”истина” към лъжа, от “човек” към човекоподобно същество, от “живот” към оцеляване. Борбата е най-вече срещу подкопаването на тези основи, върху които се основава едно демократично и плуралистично общество.

Към тези години е важно да се добави и 2013… но не в София, а в Киев. Посланието там не е по-различно: “Умираме за Украйна и за Европа”. Така че борбата продължава, въпреки че вече 24 години се говори за края на тоталитаризма и началото на процесите на демократизация. Но ето, хората в Украйна тепърва започват своята борба да възвърнат правото си на глас, правото си да бъдат част от Европа, правото си на бъдеще.

Историята им беше отнета, манипулирана, заглушена. За разлика от централно европейските държави, които по време на тоталитаризма се бориха за тяхната история, култура и идентичност, като част от Запада и от Европа, Украйна е вече толкова отдалечена от тази обща история, нейната култура е до такава степен просмукана от мухъла на комунистическата глупост, че тази борба никога няма да бъде спечелена. Украинците все пак са готови да жертват живота си в опит да преборят крайно репресивната си пост-тоталитарна реалност: Защо?

Защото Европа е синекдоха не само за история, култура, идентичност; днес Европа значи най-вече бъдеще, прогрес, ценности. За тази Европа са готови да жертват всичко в Украйна. И така, какво се е променило? Ако през 1956-та година директорът на информационната агенция е дал живота си  в борбата за оставане в Европа, то в Украйна днес, борбата е по-скоро за присъединяване. За откъсване, за аusgang, изход, прекратяване на тайната продължителност на старото. Европа е критерият, който показва къде се намираме и на къде трябва да се насочим. Показва, също така, колко прогнило е обществото и колко фетишизирано е значението на демокрацията.

А ние за какво сме готови да жертват всичко? Както пише Георги Господинов, когато Прага се запролетява през 1968-ма година, френските студенти, начело с Сартре, Фуко и Бартес протестират в Париж, и целият свят е изпълнен от енергия и надежда за промяна, българските комунисти мълчаливо пращат танкове към Чехословакия; нали някой все пак трябва да всява спокойствие – не може всички да сме революционери!

Обаче ние винаги си оставаме от “другата страна” и на историята  и на бъдещето.Даже и 1989 не можем да кажем, че е наша… защото не е. Да ти съобщят по телевизора в малкия панелен апартамент (ако си от късметлиите), че от днес си свободен – живей като такъв, е жестоко и тъжно. Още по-тъжно е, че ние им повярвахме. Комунистите си останаха безнаказано комунисти, те решиха как ще изглежда един демократичен режим в България, какво ще означава тази свобода, която така учтиво ни уведомиха, че я имаме, на къде да насочим погледа си и усилията за развитието на нацията ни.

Но от всичко най-тъжно е, че след 24 години хората се чувстват измамени, подлъгани, загубени и обвиняват същите тези 24 години за това. “Демокрацията е виновна, политиците са корумпирани!” Истината е много по-страшна. Истината е, че падането на тоталитарен режим не означава прекъсването на тоталитарните практики. Или, с други думи, когато една нация не осъзнава нуждата да се бори против репресията, като начин на живот, против властта, която прави човек излишен – когато една нация не осъзнава, че тези дисциплиниращи и разрушителни практики далеч надминават съществуването на даден политически режим – тогава човешкият живот губи стойността си.

Това е много важно винаги да се помни: събарянето на тоталитарен режим не гарантира прекратяването на тоталитаризма като такъв. Ние, както и Украйна, живеем в пост-тоталитарно съвремие. Това означава не друго, а адаптирането на вече износени и неефективни практики на цялостен контрол, заблуда и манипулация на истината. Пост-тоталитаризъм е следващата стъпка на цялостното унищожаване политическата същност на човека. Но целта остава подкопаването на истината, подкопаване на всяка една демократична институция, подкопаване на всеки един нормативен принцип, чрез който ние сме длъжни, като граждани да се самоосъзнаваме.

Следователно, ние трябва да насочим всичките си усилия не (само) срещу сегашния политически елит, изпълнен с наследниците на стария политически елит. Правителството ще падне. Това се вижда много ясно. Почвата на публичния дискурс се изменя щом Президентът успя (най-накрая) да заговори за жертвите на тоталитаризма, неистината за миналото ни и отварянето на Досиетата. Явно това правителство няма да падне от упоритостта на ежедневните протести. То ще падне чрез натиск отгоре.

Но протестът има друга функция: борбата с ежедневието. За това е важен протестът и хората, които ежедневно се сливат по жълтите павета. Част от тази практика е и “Не купувам от Лавка“. Тези неща се равняват на личния протест на даден собственик на магазин за плод и зеленчук, за който споменава Вацлав Хавел в едно от есетата си. Силата на безсилните. Ако този продавач сложи знак на витрината си от някоя куха фраза на Маркс за пролетариата, това не значи, че той вярва в него; то значи, че той мълчаливо съучаства в цялостната репресия, подкрепяйки неистината, за да запази един малък кът независимост за себе си. Той жертва себе си, своята личност, жертва човечеството си за глътка въздух.Знакът го прави роб защото преди всичко той смята, че има полза от него. Той в един момент започва да мисли, че го прави почти доброволно. За това ежедневие става дума!

В момента, в който той не сложи знака, той прави крачката към борбата за истината. Той показва, че режимът се задържа изцяло върху митът за неговата стабилност и обективност; задържа се изцяло върху изкуствената поддръжка на колектива. Режимът и съпътстващите го практики умират завинаги, когато миниатюрните входни точки, чрез които те навлизат в всеки капиляр на обществото, са изобличени и превъзмогнати. Осмивани. Така е и с Лавка – това е една малка крачка с преборването на една крайно неприятна реалност, която нагло започва да показва все повече всъщност до каква степен на цялостна доминация се намираме.

Протестът не е срещу корупцията, мафията, Станишев, Пееф, или който Вас най-много Ви дразни. Знайте, ние сме една стъпка назад от Украйна. Те поне осъзнават дълбочината на системната репресия наложена върху тях и я разпознават навсякъде около тях. Те се задушават в ограничената си личност и са готови да жертват всичко в името на едно различно бъдеще; в името на това да бъдат част от нещо, от един общ път към бъдещето, от истинска ценностна система, от Европа.

Ние още не сме достигнали този момент. Тук се караме кой какво цели в еди кое си звено на протеста, коя политическа партия, от всичките, е най-компрометираната. Явно не е опрял ножът до кокала – сигурно защото смятаме, че все пак сме в Европейския Съюз вече. Поне не е нужно да се борим до такава степен като украинците за бъдещето си. Смята се, че нещата ще се променят с избори.

И това е вярно – аз го вярвам. Изборите са заздравителен процес и са важна стъпка напред. Дълбоки реформи предстоят. Без тях не може.

Но как ще се преборим с ежедневието? Пак казвам, прекъсването на даден политически режим не води до прекъсване властовите практики. Нашият пост-тоталитаризъм ще продължи да репресира, ако ние не насочим цялата си енергия към борбата за достъпа истината. Истината за това кои сме ние, от къде идваме, и къде отиваме. Не трябва да оставяме 2014 година отново да е момент, в който ни се съобщава, този път по Фейсбук, че сме свободни. Изгубихме шанса да покажем, че сме Европейци през 1953,1956,1963,1989. Направихме опит 1997-а, но отново концентрирайки се върху промяна на политическия режим. Нека 2014 година покаже истинския потенциал на протеста за цялостна лична и обществена метаморфоза.

Централно-европейските държави изградиха почвата под себе въз основа на историята си; украинците се борят за тази почва търсейки основите в бъдещето си и волята си; нашата почва къде ще я намерим? Къде ще потърсим същността на нашата идентичност като българи? Отговорът не е един и не трябва да бъде налаган. Знам само, че всеки един от нас е задължен да протестира търсейки сам за себе си този отговор. За мен, той се намира в естетиката, в литературата, в журналистиката. В критичното мислене. В налагането на истината. Стъпка по стъпка, със спокойствие, възпитание и вяра. С две дума, в създаването на един нов език който ясно да олицетворява дискурса на нашата борба, защото до момента такъв език няма.

Надявам се Вие да имате друг ориентир. Нужен ни е плурализъм – той показва, че се мисли. Интересна година ни очаква. Да видим.

 
 

„Междузвездни войни“ навърши 40 години

| от chronicle.bg, по БТА |

През 1977 г. никой не бе чувал за лазерен меч или за медни бикини и не се обръщаше към непознати с думите „Нека Силата е с нас“, предаде Франс прес.

Нещата обаче бяха на път да се променят. Предстоеше да се появи по екраните третият филм на младия 33-годишен режисьор Джордж Лукас – за борбата между доброто и злото.

40 години по-късно „Междузвездни войни“ е най-рентабилната филмова сага на всички времена, а поклонници на джедайската религия има в много страни. „Не ми достигат епитети, за да опиша влиянието на „Междузвездни войни“ – заяви експертът Шон Робинс от специализирания сайт BoxOffice.com. – Четири десетилетия, свързани с рекорди, с нов вид развлечения посредством филмите от поредицата, с видеоигрите, книгите, играчките и всички артикули, вдъхновени от сагата. Това говори много.“

Първият филм от поредицата, излязъл по екраните на 25 май 1977 г., е с бюджет 11 милиона долара. Прожектиран е в само 32 киносалона и донася 1,6 милиона долара приходи през първия уикенд след появата си по екраните.

Актьорският му състав включва малко известни по онова време актьори – Марк Хамил /Люк Скайуокър/, Кари Фишър /принцеса Лея/ и Харисън Форд /Хан Соло/. Вестта за интересния филм обаче се предава между фенове „от уста на ухо“ и не след дълго се извиват големи опашки за билети пред киносалоните. В края на краищата първият филм от поредицата събра 221,3 милиона долара приходи, които дори се удвоиха след новата му редакция, извършена от „Туентиът сенчъри фокс“.

„Предпремиерата му е в емблематичния Китайски театър в Лос Анджелис, където филмът е прожектиран пред пълна зала 5 пъти дневно повече от година“, припомни кинокритикът Леви Тинкър. Той отбеляза, че тълпите фенове буквално протрили мокета в залата.

Двата следващи филма от поредицата – „Империята отвръща на удара“ и „Завръщането на джедаите“, събраха по над 200 милиона долара приходи.

Следващите три филма, излезли по екраните между 1999 г. и 2005 г., обаче не бяха толкова успешни. Действието в тях се развива преди случващото се във филмите от поредицата, появили се по екраните през 1977 г., 1980 г. и 1983 г.

 
 

Юпитер не е това, което изглеждаше досега

| от chronicle.bg |

Космическата сонда на НАСА „Джуно“, която се движи в орбита около Юпитер от месец юли, откри чудовищни урагани, бушуващи на полюсите на тази планета, съобщава БТА.

Американското космическо ведомство публикува в сп. „Сайънс“ двете първи изследвания, получени благодарение на неговия космически апарат с маса 3,6 тона. Елиптичната орбита на „Джуно“ позволи на учените да извършат наблюдения от съвършено нов вид.

Сондата успя да прелети над полюсите на Юпитер и да се приближи на по-малко от 5 хиляди километра от най-високата облачна обвивка на атмосферата на тази планета.

Там бяха регистрирани гигантски урагани с диаметър 1 400 километра. Магнитното поле в тези региони се оказа 10 пъти по-силно от земното.

Оказва се, че Юпитер е планета, обградена от огромно магнитно поле, което създава радиация, която би унищожила планетата, ако тя не беше предпазена от огромен пласт титан. Полюсите на планетата са местата с най-висока радиация.

До края на мисията на сондата „Джуно“ през февруари 2018 г. ще бъдат направени още полети около планетата, които ще разкрият много повече информация за произхода, атмосферата и магнитните полета на планетата.

 
 

Бързам, нямам време за чаша кафе

| от Г.К. (Рекламно съдържание) |

„Мразя клишетата“ гордо заявявам, облечен в корпоративна конфекция, по време на строго регламентираната ми почивка, между 12:00 и 13:00 часа. 

Монологът ми продължава, богато наблъскан с типични за активния, съвременен градски човек „неклиширани“ изрази. Става ясно, че в петък съм “play hard”, щото цяла цяла седмица “work hard”, нали. Също така, че е 2017 година и сега животът е наистина динамичен. Всъщност те, хората, едва наскоро явно започнаха да живеят. Бъдещето ми открива все по-нови хоризонти, предлагащи все повече възможности и аз съм там, за да ги уловя всичките.

Поредица от върхове, какво да ви кажа. Няма „даун“, всичко е „ъп“. А, да. И чуждици използвам много, в несъзнателен стремеж към плавното утвърждаване на словесна каша от мултинационални субкултурни изрази, универсална за всеки от Стария континент. Иначе съм против Есперантото. Придвижването между въпросните върхове става с големи скокове, по време на които дъхът ми спира. Така разбирам, че съм жив. Разбират го и всички останали, докато им обяснявам за авангардната мерна единица „спрян дъх“. Тя, оказва се, е доста по-разпространена от общоприетите клишета като минута, час, ден и т.н. Въпреки това все още не се е наложила трайно в ежедневната реч. Очаквам обаче скоро да започнат да ми се оправдават с  „извинявай, че ме почака, но си мислех, че ще се облека за три спрени дъха, а го направих за пет“.

Мразя да чакам, защото винаги имам план. Инфакт (а-мъст-израз от модерното Eсперанто), планът ми е за следващата минута, час, ден, до края на дните, абе, за всички следващи моменти, които ще ми спрат дъха. Щото, нали животът се случвал докато си правим планове. Значи трябва да имам план, за да ми се случи живот.

И сигурно се случва, откъде да знам. Аз съм целеустремен, съсредоточен, фокусиран в плана и крайната му цел. Не обръщам внимание на нищо, което ме отвлича от целта. Aim high, знаете как е. Тая висока цел постигам с размишления и действия „извън кутията“, нищо че вътре в нея останаха повече неизследвани територии, отколкото навън.

Всеки ненавременен и абсолютно неуместен повик за лежерна /демек play soft/ почивка отразявам оригинално, с рефрена на позабравен естраден шлагер: „бързам нямам време за чаша горещо кафе“. „Е“-то в края на изречението е напевно маниерно, за да предизвика меланхоличен детски спомен.

И изведнъж, четвъртъкът ме изненадва. Планът е изпълнен, а времето е „по никое време“. Спокойствие струи отвсякъде и няма изгледи случващият се живот да ме разхълца. Без да съм взимал подобно решение, сядам на тревата в близката градина, за да не правя нищо. Просто гледам другите. Как някои се мръщят на слънцето и как подават газ, още „на жълто“. Как подтичват от началото на работния ден към края му, от началото на седмицата към уикенда, от януари към декември, от… нататък се сещате. Седиш си блажено и просто да съзерцаваш нечия рядко грациозна походка, която рисува кинетична картина пред очите ти или просто зяпаш опашката на котка с искрящи сиви очи, или пък заспалите листа на дървото, което удобно хвърля сянка върху съвършено отпуснатото ти тяло. Намирам огромна красота и спокойствие в движенията на връзката на лявата ми обувката, която потрепва от порива на топъл вятър.

Somersby_NCP_Advertorial_2

Не знам как се нарича времето прекарано в нищо правене с нормално дишане. Ако обаче не се нарича живот, значи животът е скучно, забързано подобие на това, което можеше да бъде. Понеже съм нямал време за чаша горещо кафеЕ, по пътя несъзнателно съм грабнал студено Somersby. Златен момент: сайдер и блажено съзерцание на света около теб. Не ми се искаше да свършват и моментът, и сайдерът. Решението дали да продължа да нищоправя оставям в ръцете на съдбата и хвърлям ези-тура с капачката от Somersby. Случайно виждам под нея символ – малка бутилчица. Явно съдбата си знае работата и е благосклонна към мен. Може да споделя печалбата с някой, който също няма план. Просто така, да проверя дали нищоправенето е също толкова забавно с компания, а и да прекарам още един златен момент.

ПС: Колкото и да се опитвам да мисля извън стека на Somersby, винаги по-забавно ми изглежда това, което е вътре.

Рекламно съдържание

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.