Токийска главоблъсканица

| от | |

Кристиан Тонев

Токио за Нова година … само за 267 паунда …

Винаги съм твърдял, че за да намериш изгодна оферта за пътуване трябва да гледаш с месеци напред. Освен от чисто практична и финансова гледна точка, това е един сериозен стимул да чакаш момента на новото пътуване. И така всяко следващо пътуване се явява начало на следващото такова.

За моето отскорошно увлечение към Азия и по-специално Япония бих могъл да пиша много. Така или иначе бях решил съвсем скоро да направя едно частно пътуване отново до Токио. Бях допълнително мотивиран от факта, че намерих прекрасен полски форум за пътуване, където съмишленици споделят невероятни оферти за евтино пътуване до всевъзможни точки от земното кълбо. Уникални сте другари от Loter.pl!!!

Напоследък ме заинтригуваха редица оферти с начални/крайни точки в европейски столици. И така, подгънах ръкави и почнах да ровичкам за подобна multi-city невероятна оферта за Япония. Намирах частични проблясъци от хора възползвали се от оферти за 250 евро в двете посоки … с излитане от точка А и кацане в точка Б. Офертите изглеждаха толкова примамливо, че си казах … ей това е момента, чакам първата възможност и грабвам. Опитът ми показва, че добрата сделка трябва се характеризира с:
Ø Двойно по-ниска цена отколкото е реално да платиш
Ø Да е все пак изгодна логистично … т.е. в случая макар и да летя от Амстердам и да кацам обратно в Будапеща – то съм проверил възможностите за сравнително лесен достъп от БГ до там.
Ø Да пасват датите дотолкова, че да не се наложи да си променяш изцяло графика на отпуска
Ø В цените са включени 23 кг багаж, такси и багаж

3-те фактора бяха налице, а следователно най-важният принцип при промоциите е: взимай на момента … може би ще има и по-добър такъв, но може и въобще да няма. А когато става въпрос и за нещо което си планирал така или иначе – става невероятна съвкупност от позитивни съпътстващи фактори.

Решението бе мигновено и ефективно. Претеглих минусите и плюсовете … и нямах съмнение.

Общо 8 полета и много адреналин J Ако към 325 евро /по токийските полети/ добавим останалите разходи, може би най-накрая ще се получи крайна цена от 475-500 евро с излитане и кацане във Варна … т.е. поне 40 % от това, което бих платил нормално.

27.12

Първата част мина неочаквано добре. Без нито една засечка, което трябваше да ме наведе на мисълта, че няма идеални варианти. При подобни дълги и сложни зимни пътувания, особено с нискотарифни компании, е задължително да си заложите достатъчен резерв във времето. За съжаление моят явно не е бил достатъчен.

Варна-Букурещ мина гладко за рекордните 4 часа. Вярно, че пътуването беше в ранни зори, без никакъв трафик, но трябва да признаем, че румънците са направили прекрасна магистрала от морето до столицата. Като изключим краткото чакане на границата в Дуранкулак, пътуването беше песен. Уютна атмосфера в колата с приятна музика. GPS-a ми отказа неприятно, и добре, че често ползвам услугите на Хотел Charter, че да мога да стигна до него без сериозни затруднения. В хотела ме чакаха и бързо ме транспортираха за пръв път до летище Отопени. Нещо доста по-различно от онази мизерна „автобусна спирка“ наречена Баняса … и все пак далеч по-недоразвито от софийското ни летище.

Но след като прекарах непредвидено 6 часа на Отопени, вече знам, че хич не ми е любимо … не че съм планирал да ми е. Редица са нещата, които ми направиха странно впечатление, може би усилени от ефекта на нервно чакане и неведение:
– Постоянно въртящ се един и същ диск с коледни румънски песни … повярвайте ми .. за 6 часа емоциите са just too much
– Минимално количества седящи места пред гейтовете … затова ги обиколих всичките :)
– Честа смяна на гейтовете на различни полети
– Десетки пушални, от които излизаш като след Банго Василе
– Цените по фрий шоповете и заведенията са сравними с тези в Лондон или Амстердам.
Само два положителни момента: именно изобилието на пуш-зони, както и wifi зони, или поне тези до които се закачих.

Пишейки тези редове съм вече спокоен. Някъде между Арнем и Утрехт в ултраконфортното ICE. Но допреди няколко часа нещата хич не стояха така. Оказа се, че полета закъснява с 2 часа, поради закъснение от Италия. Бях приел, че изтървам влаковата си връзка, закупена авансово между Дортмунд и Амстердам, но не очаквах, че закъснението ще нарасне до 3-4 часа а в крайна сметка 5 часа. Причината – мъгла в Тревизо, а оттам пренасочване на пътници с автобус до Венеция. Със сетни сили и молитви … самолета се появи, last minute chance … и литнахме към Германия. Тичайки под дортмундският дъжд ударих джакпот и с малко доплащане хванах последната резонна опция до Амстердам. Без този късмет и помощта на Игор още утре щях да търся спешен начин да се връщам в Румъния вместо да поема към изгряващото слънце.

Засега толкова. Слизам в Утрехт и чакам последната си връзка за летище Схипхол. А там ме очаква дълга нощ, до към 7 сутринта, когато започва ден 2 с лека отбивка към Рим … пореден престой и 13 часов полет до Нарита. Ако ми доскучее пак, ще драсна … язък за плановете ми да прекарам 3-4 часа в разходка между каналите/червените фенери и coffee shops на Амстердам.

––
29.12
Тези редове са вече от Токио, след едно много дълго пътуване и известни проблеми с телефона тук, успях да се кача на един космически влак, който ще ме заведе до Shinjuku. Но да се върнем там, откъде свърших

––
27/28.12
… Тъкмо слизах на гарата в Утрехт, донякъде примирен, че ще трябва да се лутам цяла нощ преди полета за Рим. Пушейки цигара се запознах с един мароканец, на който явно точно тази вечер му бе достатъчно скучна. От приказка на приказка младежа предложи да дойде с мен до летището и да ме почерпи нещо типично амстердамско-мароканско. И ето, че вечерта доби смисъл и краски. Пихме бира и лафихме пред терминала, на крачка от това да се замъкнем силни вилни на някое парти в Амстердам. Разумът очевидно надделя и останах сам към 1 през нощта в очакване да минат следващите 4-5 часа. Амстердамското летище хич не е предназначено за нормален релакс на чакащите преди чек-ин .. няколко пейки и липса на закътано място. Жалко, че KLM бяха решили да не чекват толкова рано, защото в последствие намерих супер комфортни кресла за релакс в зоната на гейтовете. Така или иначе нощта мина … след 24 часа на път, вече бях парцал … а дори не бях почнал сериозно да летя.

Отсечката до Рим беше като на магия, дори не разбрах кой седи до мен. Заспах още преди да съм се прекръстил на излитане и се събудих чувайки съобщението „cabin crew, prepare for landing“. Така си откраднах цели 3 часа сън. Летището в Рим беше следващата ми стъпка – приют за 5-6 часа. Покъртително хаотично и мръсотия до шия … италианска му работа. Липсата на контакт за зареждане на телефона ме влуди допълнително … но поне имаше smoke zone точно пред гейта. За wifi за съжаление не бях такъв късметлия.

Точно в 15 се настаних на избраното от мен място в голямата птица за Токио.

Полетът беше най-дългият ми досега – малко над 12 часа. Запазих спокойствие и дори не ми се пропуши. Не че имах друг избор. Бях се заканил да си помогна с вино и валериан … но заложих само на виното.

Кацнах около 11 японско време на 29.12 … т.е. точно 48 часа след тръгването ми от Варна. Нервен защото не ми работеше телефона, изморен, искащ цигара. Но бързо се окопитих … и ето ме сега – в не толкова ултра, но все пак космически Narita express shuttle train. Първият ми допир с цените и стандарта в Япония – двупосочен билет 5500 йени /55 евро/ с включени около 15 евро за билети за токийското метро. Все още не мога да повярвам, че съм в Токио. Имам нужда от душ и хигиенизация на ума.

Денят е вече 6 януари, т.е. измина цяла една вечност от предишното ми писане. Току-що кацнах в Рим след ултра-дълъг 13 часов полет от Токио. Всъщност полетът мина сравнително неусетно след като до 5 часа скитосвахме кръчмите и баровете с Джон като за последно … и просто се качих ни жив ни умрял в самолета.
*Вметка от бъдещето: Подобно много активно купонясване до последно хич не помага в спокойното летене, още повече, че преди това трябва да стигнеш до летището, да извървиш цялата процедура по всичките му опашки и темподобни. Забавените реакции могат да ти костват закъснение в подобни обемисти летища. Хубавата страна е, че ти се спи … зверски ти се спи, и въпреки липсата на комфорт в самолета – то все пак заспиваш. А и избягваш ненужните разговори с новите ти самолетни приятели по седалка … някои от които обикновено са ненужно разговорливи.

Имам достатъчно време в чакане за да пресъздам нещата, които преживях за тази седмица в Токио.
*Вметка: всъщност времето се оказа недостатъчно поради голямата навалица на Фиумичино.
Периодът в Токио мога да разделя условно на 3 части … даже по-скоро на 2 еднакви в началото и в края и една малко по-различна помежду им. Различната част бе по-различна поради жестоката ми настинка и то навръх нова година … но затова след малко.

Първите 3 дни минаха под знака на много активен социален живот, основно в любимия ми още от предно ходене район Shibuya. И въпреки, че Токио няма ясно изразена централна част, то може спокойно да се каже, че именно Шибуя е центъра на социалния живот с десетките хиляди заведения, ресторанти и клубове. Това е ваша цел номер едно за да се слеете с тълпата и да се забавлявате. Много учудващо, след почти 3-дневно пътуване, бях голяма свежарка … поне по собствено усещане. Но със сигурност визуално не съм изглеждал така … jet-lag няма как да не си окаже своето. Джон ме посрещна със прекрасна сурова риба, бутилка Саке и бири. След едно много старателно хигиенизиране … се върнах към реалността много бързо. Бях в Токио … най-накрая, след толкова месеца чакане. През тези няколко месеца имах 2 музикални мотива, към които се връщах често и ме отвеждаха в Токио: Black eyed peas – Just can’t get enough и Manic street preachers – Motorcycle emptiness. И двете любими парчета са снимани в Токио … бяха неотлъчно до мен, докато чаках това ново пътуване.

Малко за Джон – един невероятен приятел отпреди почти 15 години. Запознахме се още на първата ми година в общежитието в Краков … той имаше гадже българка. Бързо се сближихме, прекарвахме времето си заедно. Партита до зори … пътувания и негово посещение в България … едно шеметно лято на 2000. После пак в Ню Йорк през лятото на 2002 и нишката после прекъсна. Той реши да „пробва“ Азия и живя дълго в Сеул, а от 3-4 години в Токио. Сигурно всеки един от вас има подобни приятели, с които няма нужда да поддържате постоянна връзка. Можете да се виждате след години, и все едно никога не сте се разделяли. Това са приятелите, които са не по-малко специални от тези, с които делите ежедневието си. Джон бачка в международна консултингова фирма в Токио. Няма никакво намерение да се маха там … напротив … планира да създаде семейство и се чувства достатъчно уютно в този странен, странен самурайски свят.

Като домакин, Джон бе разбира се малко притеснен относно графикът на моето посещение. Трябваше да измисли достатъчно интересни /за мен/ сценарии, а както се оказа в последствие … хич не е трудно да имаш динамични дни и вечери в огромният 35 милионен метрополис. Идеалното съвпадение – празници и негова планова отпуска … можехме да правим каквото си искаме. Лошо съвпадение – празници и повечето забележителности затворени. Но така или иначе не съм музейно-галерийно животно … така, че приех тази даденост сравнително положително.

План за първа вечер … който след бутилка саке се прави доста чевръсто и безразборно: парти на международна тематика. Организират веднъж седмично подобни сбирки където присъстват местни студенти /май такива бяха основно/, които искат да се запознаят /поговорят на английски с чуждите в Токио/. А японците наистина обожават да се запознават с чужденци, но за разлика от Китай … където чужденците са боготворени, то тук, всичко е от любопитство и желание за комуникация … а по-комуникативна нация от японската надали ще срещна. Преди партито – няколко коктейла в ливански бар. Партито бе доста сковано, пихме по няколко и към Шибуя … а там живот. Като имам предвид живот и хора, то трудно бих могъл да го опиша. Но затова ще стане въпрос и в следващите писания. В Токио хората са много, прекалено много, а мястото оскъдно. Всичко се използва максимално, всичко е минималистично по необходимост … тълпи от млади японци със странни прически; цветни лещи; момичета облечени като от анимационни филми; айфони с калъфи с заешки уши; огромни неони; музика и шум; весели компании и много алкохол. Това е Шибуя, това е Токио. Тук е редно да вметна за една особеност от социалният живот на японците, която ще коментирам и в последната част. Храната е ритуал, а поради една или друга причина /малки квартири или ежедневно напрежение/ хората предпочитат да се срещат навън. Т.е. вечерта винаги почва с приятна атмосфера на вечеря … после идва сакето … а после голямото отприщване и нощния живот. А японците пият, пият и то не малко. Е вярно, че трудно обработват алкохола и затова винаги има спящи и повръщащи по улиците. Но фактът е факт – японците обичат нощния живот.

Сами разбирате, че поради празничното стечение на обстоятелствата и затворените забележителности, бях принуден /с намигване/ да се насладя основно на кулинарно-баровия живот в Токио. Това бе повтаряемо занимание от ден първи до ден последен /с изключение на 2-та дни прекъсване поради настинката/.

Първата нощ в Токио завърши в ранните японски часове, т.е. в нормално късно-вечерно европейско време. За пръв път посетихме любимия на Джон – Coins bar … в последствие се оказа, че често ще го посещаваме. След още няколко шота В52 потеглихме към вкъщи … със силен алкохолен глад, а решението само едно – много калоричната супа Ramen – нещо като телешко варено със застройка и нудъли. Препоръчвам. По този тънък начин успях да надвия джет-лага още с пристигането си. А повярвайте ми – тези 7-8 часа разлика са истинско предизвикателство.

Ден втори /30.12/ започна почти около обяд с кратък анализ на предстоящите планове и по-специално моите планове и желания за посещение на Киото. Няма японец, който да не каже, че Киото е must see place по време на престоя в Япония. Аз бях на същото мнение – това бе старата столица, наситена с култура и история. А именно тия дни се очакваше да превали и снежец, което беше като магнит. Още преди да замина правих своите планове да отскоча до Киото. Проверявах всички финансово-приемливи варианти, дори се пробвах да купя т.н. пакет за чужденци Japanican pass, включващ билет с влака стрела Shikansen отиване и връщане и 1 нощувка в хотел в Киото. За беда … всички пакети бяха спрени за продажба до 7 януари. Т.е. оставаха 2 варианта: 1 – т.н. експресен нощен автобус /9 часа път в едната посока/ … тук пътя би ми излязъл около 150 евро двупосочно … или 2 – нормален билет за Shikansen /3 часа при 250 км скорост/ – цена около 250 евро двупосочно. Автобусите съм ги намразил и няма шанс да се лангъркам толкова време предвид факта, че съм за кратко като цяло. А тези 250 евро просто не ми бяха по силите. По този начин за съжаление Киото отпадна и беше номинирано като основна спирка за следващото пътуване. В последствие поради обективни и субективни причини отпаднаха и другите 2 опции за по-близко пътуване извън Токио.

След бърза закуска с Okonomiyaki /вид палачинка с зеленчуков пълнеж и сурово яйце отгоре/ се отправихме към най-голямата историческа забележителност на Токио – Asakusa – с най-старият храм и малки улички пазещи духа на антично Токио. Ръмеше нон-стоп, т.е. нищо нетипично за Япония … но за мен по-скоро неприятно. В храма има традиция човек да избира късмет, по една странна система, която тук ми е трудно да пресъздам. Така или иначе на мен ми се падна късмет гласящ „най-добрият късмет … с много успехи и хубави начинания“. Джон беше шокиран – не бе виждал досега подобен късмет. След Asakusa започна да се стъмнява и се насочихме към една също толкова стара част на Токио, с множество малки ресторанти, от по 5-10 маси. Това бе нощта на проливният дъжд, на закупеният от мен японски бял чадър /изгубен още същата вечер/ и началото на настинката. След поредната порция разнообразни японски вкусотии /включително пилешки гръкляни – Nankotsu karage/ се запътихме към ирландски бар, после втори бар, и отново се озовахме неусетно в Coins bar … a накрая лудо парти в един клуб … с интересни приключения.

Ден трети и съответно последен за 2012 започна в подобен стил … с трудно обедно събуждане, бърза домашна закуска … прогизнали кости и план за тръгване. Първа дестинация – храмът Meiji посветен на един от велките японски императори. Ако човек е посещавал други страни в Азия с будистка религия /например Тайланд/, то ще остане сравнително разочарован от туристическа гледна точка от храмовете в Токио. Не вниквам в религиозните особености, защото явно те са причината за тези разлики, но като цяло посещаването на храмове в Токио се равнява на обикновена разходка в парк и стигане на сграда /храмът/, до който няма достъп отвътре. Местните се редят отвън и хвърлят монети в огромна дупка, пляскайки. Туй то, ни повече, ни по-малко. Следващите няколко часа продължиха в градска разходка из няколко квартала … Джон искаше да ми покаже особеностите на Токио. Предстоеше ни официална вечеря и среща за пръв път с избранницата на Джон – Йошико. Млада японка владееща много добър английски и работеща на рецепция на френски хотел. За разлика от повече млади японки, Йошико е доста амбициозна и търси кариера. Много приятна девойка, а най-важното, че двамата си пасват и имат общи планове за живота.

Йошико беше подбрала много приятен и изискан ресторант, избра всички специалитети подплътени с много саке … а накрая взе, че плати сметката. Как да не го заобичаш това девойче. Полунощ наближаваше … щях да посрещна новата 2013 далеч преди приятелите и близките ми в Източна Европа. Ако не съм споменавал досега, Новата година не е част от празниците в японската култура, макар и младите да я празнуват. Така или иначе няма големи организирани мероприятия, затова изборът беше по-скоро ограничен до това да си изберем подходящ бар и да посрещнем 2013 символично. Попаднахме на много уютен джаз клуб с DJ пускащ музиката от винилови плочи. Партито беше камерално, но затова пък шумно … а в полунощ имаше и шампанско. Вечерта приключи доста по-рано от предишните … не само защото не бяхме само двамата с Джон, но и преди всичко защото предстоеше 1 януари – много важен семеен японски празник, а Джон беше поканен на закуска в новото си семейство. Т.е. нямаше как да отиде в неадекватно състояние подобно на предишните дни :)

След т.н. новогодишен камерален купон с джаз музика, навлязохме в новата 2013, а мен вече ме бе подгонила настинката. Обикновено нося със събе си лекарства от първа необходимост /леки успокоителни; алергия; мини-астма/, но не бях предполагал, че ще трябва да и нося всички лекарства на базата на парацетамола … все пак дори и да предполагах, че може да се разболея, то не съм очаквал, че в Япония аптеките представляват смесен тип магазини /козметика и дрогерия/ с лекарства само с японски надписи; други спецификации и дозировки. С една дума – парацетамол или фервекс липсваха … кофти но факт.

Както и да е, 1 януари беше не само първи ден на 2013, но за мен беше и първи ден изцяло сам в Токио. Джон бе заминал на семейната сбирка в дома на Йошико. Едва тогава осъзнах, че съм направил голяма грешка да се отдам предните дни на инстинкта и логистичните познания на Джон … бях притъпил моето силно оръжие – ориентацията. А ориентацията в голям метрополис, с 60-на подземни линии в празничен ден е едно сериозно предизвикателство. Очевидно е, че не само ориентацията ми бе притъпена … бях забравил, че не съм в Европа, и в частност България, където навсякъде се стига бързо, лесно и безпроблемно. Направих бърз план за пътуване с главна цел – Sky Tree – най-новото бижу на Токио и същевременно най-високата кула в света /втората най-висока сграда след Бурж Кхалифа/. Казах си … отивам, купувам си билет, качвам се на 634 метра височина и си гледкам Токио надлъж и нашир. Трябваше да се прекача около добре познатата Асакуса, но обърках една спирка … и по този начин си направих естествена 15-минутна разходка.

Да се разхождаш по улиците на Токио е странно-клаустрофобично. Не би могло да се опише цялата маса хора, през която си пробиваш път … с една дума вървиш с много малки стъпки, обкръжен от други вървящи с малки стъпки. Стигайки до Асакуса тълпата се увеличаваше до момент в който /типично по японски/ стигнах до кръстовище – затворено за движение, а регулировчика дирижараше правилното и контролирано пресичане на хора. Аз лично не бях виждал досега регулиране на движение на хора … но в Япония много от нещата не трябва да ви учудват, там нищо не е ненужно или измислено просто така /тук за пореден път приликата с Германия е налице/.

Като говорим за тълпи и огромни маси от хора, то едва ли бих могъл да обхвана усещането, което ме беше обзело точно в този момент. А смея да твърдя, че съм бил в подобни метрополии, където наличието на тълпи е присъщо: Таймс скуер в Ню Йорк; Таксим в Истанбул; Пикадили съркъс в Лондон; Великата китайска стена; Летището в Бангкок и други. Но всички тези места се характеризират с неорганизирана тълпа от хора /обикновено туристи/, където при добри рефлекси и ориентационни умения ще си проправиш път и ще успееш да избягаш. В Токио … точно в този момент, а и в много други … тълпата е дисциплинирана, смирена, постоянно нарастваща и неописуема необхватна. За да не съм голословен – ето и линк към клипа сниман от мен.

Избягах от тълпата и съвсем очаквано се влях в една още по-голяма – този път за съжаление именно в Sky Tree. Само по себе си това съоражение представлява 6-7 етажен търговски център и едва след това започва обсерваторията. Нямах ни най малко желание да обикалям токийският мол … но след като смело тръгнах да си купувам билет за кулата … учтиво ме попитаха дали имам резервация … при отрицателен отговор от моя страна, любезно ме насочиха към една опашчица за закупуване на билет, а след това ми препоръчаха да се разходя 4-5 часа в мола докато дойде моя ред за кулата. Отказах се от това удоволствие и се слях с мол-ската тълпа пазаруваща т.н. lucky bags /чанти, струващи Х пари, без да знаеш какво точно купуваш/ – но явно са любими на японците защото се харчиха като великденски козунаци у наше село. За пръв влизам в мол където ти дават карта за ориентир … за пръв изпитах чувството на навалица на подобно място … за пръв видях опашки от 100-на човека чакащи чинно да си платят закупената дреха на касата … за пръв път видях много неща, на ограничено място и то по много пъти. И най-интересното: типично по японски, всичко си има своя времеви диапазон, който се спазва стриктно – работното време на центъра бе до 18:00 … в 17:30 започнаха да информират по високоговорителите … и буквално за десетина минути хората започнаха да напускат … отново дисциплинирано и безпроблемно. В 18:00 всичко бе празно. Хареса ми е едно друго съобщение, за специално отворен информационен пункт за всички евентуално изгубили децата си в тълпата. Както винаги – няма нищо случайно и не на място.

Придвижих се към Shibuya за чаша горещ чай в очакване на Джон на нашето любимо място за срещи – бронзовата статуя на кучето на метространция Shibuya – пуш зона, и място за срещи. Последва тиха вечеря и ранно заспиване … бях скапан.

2 януари е важен ден за Япония. Това е едва вторият ден в годината, когато може да се влезе в императорският дворец, и да присъстваш на една от 6-те кратки сесии, когато Императора поздравява масите от своите прозорци произнасяйки кратка реч. Нямаше как да не се отиде. Преди това направихме бърза разходка в една от японските градини и бързо към двореца. Тълпата, чакаща на километър от двореца може да откаже всеки един не-японец … но и аз вече бях не-японец … фен на опашките и смиреното чакане, така че смело напред … или по-скоро смело на едно място, развявайки японски флаг :-) Успяхме да бъдем поздравени от Императора само след 2 часа чакане … а клипът е ето тук. Заслужаваше си. Изморени и изгладнели се запътихме към българския ресторант София, търсейки нещо топло и вкусно нашенско … за наше съжаление и 2 януари е все още празничен за повечето ресторанти. Както се казва – греда.

Денят продължи с посещение на поредният храм и много интересния музей на японската авиация и военни постижения. В музей като в музей … истински реликви от самурайските периоди до втората световна война. Най-голямо впечатление ми направи представянето на събитията през Втората световна война, където очевидно в леко манипулационен стил, Япония бе представена като жертва, която в рамките на самоотбранителната политика се е наложило да нападне Пърл Харбър. Питах Джон, какво е неговото усещане за мнението на японците за тази война … търсейки аналогия с немците – които се срамуват неимоверно – то тук се появи очевидната разлика. Сегашните японци не искат да говорят за войната, но и не биха си признали вината за световните неволи. За тях войната е била война, предмет на тогавашно статукво и вярват в това, че Япония е имала причина да бъде на страната на лошите. Друг интересен факт, е желание за промяна в японската конституция предвид проблемите с Китай понастоящем. Планираните промени ще позволят на японците да бъдат активни … т.е. една интересна предпоставка за нещо неприятно в бъдеще.

2 януари бе достатъчно интензивен, че тотално да ми влоши здравословното състояние … вечерта приключи бързо без желание за нещо така. Направихме смелият график за 3 да отскочим до Nikko /на около 2 часа от Токио/ да видим нещо по-традиционно … след като големия план за Киото не проработи. Но на 3 януари не успях да стана – всички признаци на вирус a la influenza бяха на лице … дори се стигна до консултация с лекар по телефона. Човека каза – взимай всичко х 3 пъти и си готов :) Така и направих. Ясно беше, че деня е изгубен.

Едва привечер се решихме да излезем отново. Както каза Джон – You are a hero. Последва любимото ми лекуване с шотове водка в френски винен бар … разходка из Shimokitazawa, бързо хапване на Takoyaki /панирани октоподчета/ и малко японски безболезнен хазарт – Pachinko … някаква небивала лудост, която все още се опитвам да разгадая. А нощта завърши къде? Разбира се в Coins bar … с Гинес, шотове и приятни необременяващи разговори. Е няма как, болен не болен … времето си минава и не може да се изпуска.

 
 

Съседите, които всеки познава

| от Калин Василев |

1.Винаги има една възрастна баба, която е информирана за всичко

Когато се нанасяш ще ти нахвърля устно кой кой е в блока, кое ти е мазето, кога е ремонтиран апартамента ти от предишните му собственици. С голяма вероятност познава баба ти, тъй като през 1968 г. са били в съседни квартири. Тя се движи бавно и регистрира всичко и всеки. Информацията споделя охотно, но на уше. Ако си мекушав може да те хване за слушател и да ти предизвика суицидни мисли от досадни подробности;

Плюсове: винаги може да я попиташ за рецепта против разстройство или баница. Или кой е бил партийния секретар на града преди 40 години;

Минуси: да знаеш, че те разнася кой влиза и излиза у вас. Ако те спре на вратата с ново гадже ще пита дали тя е сестричка на онова момиче;

2. Домоуправителят

След трийсет безуспешни събрания на входа, на които присъствате между 6-8 души, никой не иска да стане домоуправител /макар и платен/. Инцидентно през входа по време на събрание преминава най-младият съсед – див купонджия. Той поздравява вяло и пита защо е тоя митинг /като на ум мисли дали не се наговаряте да го изхвърлите от блока/. Когато разбира причината без запъване предлага той да кара влака. На всички пада камък от сърцето, че гордиевият възел е разсечен и най-сетне има домоуправител. Първите две седмици той не ебава нищо и никого. След това забелязвате как е докарал машинка и коси тревата отпред, инициативно събира пари за ремонт на фоаето, сменя пощенските кутии, появяват се картини от левчето по стените на първия етаж и входа става „цице“ /бижу/. Внезапно обаче асансьорът е спрян, а същата вечер се провежда полицейска екшън акция и прибират домоуправителя в патрулка. След два дни е пуснат от ареста – не било екстази това в дома му, а обикновен парацетамол и не било трева, а чай от лайка. Всички прозорци от 1-ия до 8-ия етаж ги измива лично. Слага се стенен часовник на партера. И така до следващата спецакция;

Плюсове: човекът е пич и винаги можеш да си намериш чрез него разни неща– леки наркотици /с отстъпката по комшийски/, момичета /за компания/, момичета /за консумация/, момчета /за к‘вот ти трябват, включително и да ти нацепят дървата или да ти изперат килимите/, разни крадени вещи /акумулатори, касетофони, кожени якета, турски дънки/, човешки органи /донори на органи/, пари на заем /срещу хубава лихва/;

Минуси: ако си му съсед на етажа ще се принудиш да си продадеш жилището или да си прережеш вените Глобите на полицията за нарушаване на обществения ред не го плашат.

3. Вечният критик

Във всеки блок има една жена около 50-те, която е яростен критик на всичко – защо входната врата се отваря навътре, а не навън, защо на шестия етаж крушката е от 60 вата, а не от 75 /тя живее на втори/, защо на бай Пешо изтривалката пред вратата е кафява, след като на едно събрание през 92-а се решило да са черни, защо някаква котка й била влязла в мазето, защо не се раждат деца в блока, защо не се въведат чипове на асансьора /услугата струва 640 лв., а тя отказва да плаща променената от 1,90 лв. на 2,20 лв. такса за осветление с мотива, че на референдума преди три години е гласува „за“ атомната централа в Белене/. Тя е готова да спори с всекиго, дори и със себе си, стига да намери съмишленици на първото си аз. Тя идва и се кара с теб с 6:30 ч. в събота сутрин понеже някакъв гълъб ти кацнал на ламарината на кухнята и „ти не знаеш, колко са токсични техните изпражнения, разяждат желязо и ще скапят сглобките на блока и канализацията, и затова тече покрива“. След което те плаши със съд – „Съдебен спор“ по „Нова“.

Плюсове: понякога нейната упоритост и склонност за кавги успяват да накарат и най-големите „мърди“ да свършат нещо. Макар и безполезно – например да се преместят пощенските кутии от дясната стена на лявата. „Аз съм левичарка, как не го запомнихте, от кога повтарям, от жанвиденово-време“.

Минуси: изпитваш бурно желание да я удариш почти всеки път, когато се разминаваш с нея. Дори си мислил как може да направиш шашма с асансьора и да я метнеш в шахтата.

4. Две палави наемателки

Едната версия за тях е, че разработват бардак и съответно укриват данъци от стопанска дейност, а другата е, че интензивно се радват на младостта си. Хубавото е, че на никого не правят лошо, напротив. Сега имало някакви вопли и стенания, които съседът им чувал, но се предполага, че неговото е жалба по младост. По-големият проблем е, че регулярно от тяхната тераса се изхвърлят кондоми и падат в градинката, а деца играят вън. След като съседката, която е кожен и венерически лекар, невинно остави едни специални брошури пред вратата им кондомите изчезнаха. Запуши се канализацията, но следите водят в различни посоки.

Плюсове: едно ергенче от входа заяви от собствен опит, че им е гостувал и си прекарал много добре. Сиреч, добър лек срещу самотата са.

Минуси: няма.

5. Скандалджиите

Има едно семейство, което правят великолепни скандали през два-три дни. По традиция жената започва дълъг монолог, в който на висок тон описва кусурите на мъжа си. Монологът си тече много гладко и спокойно до момента в който вербално не бъде засегната свекървата. В този момент се отваря кухненския прозорец и полита някаква вещ, която се стоварва пред входа – саксия, микровълнова, тиган, леген с пране, кутия за гримове, табуретка, затварачка за буркани. Чест прави на мъжа, че той не отговаря на обидите, а само разчиства през прозореца ненужните вещи. Част от тях стават неизползваеми, поради гравитацията от шестия етаж до долу. Чест прави на жената, че не е вещоманка, а продължава бурно, почти истерично, да излага мотивите от неудовлетворителното си съжителстване и продължава да реди обиди. Добре, че във входа кипи сътрудничество и в пика на скандала техният съсед – домоуправителят, пуска мощна уредба, с която заглушава жената, което е знак за почти глухата чистачка от третия етаж да излезе навън и да събере разни вещи, които на следващия ден да предаде на въпросното семейство.

Плюсове: въпреки особеностите си, това са най-гостоприемните и услужливи хора във входа – ако се наложи, ще ти загледат малко дете, за да четеш за изпити, ще ти помогнат да си събереш въглищата, ще помогнат за ремонта и т.н.;

Минуси: пази се от падащи предмети;

6. Във всеки блок по статистическа логика се пада по един (не)официален луд

Проблемът е при малките кооперации, където математиката малко куца и се налага хората да се редуват в тази част. Всъщност лудият се разминава с теб и най-невинно така те удря по гърба, че едва не се разплескваш на стълбите. Не можеш да му търсиш никаква отговорност, защото „е освободен от данъци“, няма места по лудниците, а и отделно е як за трима. Леките телесни повреди се търпят, обаче лятно време го ударя сачмата и тръгва гол навън, което често се явява отправна точка за ориентир в обикновени разговори „значи, това се намира на двеста метра от блока на Гоше Лудия, дето се съблича“.

Плюсове: всички лесно се ориентират къде живееш. Понякога и на него му писва от скандалджиите, затова се качва при тях, първо „респектира“ жената, сетне сяда да кърка с мъжа. Очаква се в скоро време жената да вдигне такъв скандал, че мъжът й да изхвърли лудия през прозореца;

Минуси: множество животозастрашаващи ситуации. Оплакванията при кварталния не вършат работа. Отговорът е – не му обръщайте внимание, момчето не си е добре.

 
 

Общото между Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу

| от chronicle.bg |

Днес Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу имат рожден ден!

Известните девойки стават съответно на 35, 38 и 48. По този повод направихме галерия с техни снимки – да им се порадваме отстрани в случай, че не са ни поканили на купона довечера.

Родените на 2 декември са общителни, оригинални и спонтанни  хора с младежки дух, артистичен темпе­ра­мент и богато въображение. Те също така са възприемчиви, деликатни и амбициозни, с енергичен ха­рактер и темперамент.

 
 

Ери де Лука спечели антинаградата за най-лошо описание на секс

| от chronicle.bg, БТА |

Известният италианският писател Ери де Лука добави съмнително отличие към колекцията си с награди – приза за най-лошо описание на секс в литературно произведение, съобщи АP.

Романът, който донесе на Де Лука наградата, е „Денят преди щастието“. В него се разказва историята на един неаполитански сирак след Втората световна война.

Членовете на журито казаха, че решаващо за присъждането на наградата е било описанието на двама любовници „като балерини, носещи се на палци“. Те допълниха, че победата на Де Лука „напомня, че дори във времето на Брекзит няма граници за лошото описание на секс“.

Ери де Лука е 24-ият лауреат на антинаградата. Тя се присъжда от сп. Literary Review от 1993 г., за да отличи „грубото, безвкусно и често небрежно“ описание на секса в съвременните романи и така да обезкуражи тази практика.

Сред досегашните й лауреати са Норман Мейлър, Том Улф, Себастиан Фолкс. Покойният Джон Ъпдайк е единственият писател, удостоен с „награда за цялостни постижения“.

Наградата не обхваща порнографски романи.

 
 

Какво ли би написал Андерсен днес?

| от |

На днешната дата Ханс Кристиан е издал първата си книга с приказки. Той е роден през 1800 и някоя година, няма значение, никой не го интересува. Живял е в Дания преди времето на фейсбук и дори преди Дания да е в Европейския съюз, това също не е интересно. Интересно е обаче какво би написал днес Андерсен. И дали въобще би станал писател.

Някои хора биха казали, че да си писател е призвание и мисия. Това са същите хора, които започват текстове за историческа личност с дата на раждане и местожителство. Днес Андерсен сигурно би броил кликове. В днешно време кой не брои кликове. Също така може би би се занимавал с реклама – копирайтър или някакъв криейтив. Както всички знаем, какво ти пише в длъжностната характеристика в договора не е от някакво ангажиращо значение. По-важно е какъв е продуктът на работата ти, всъщност най-важно. Та какво би написал? Кой би посмял да предположи? Ми ние.

Имало едно време, разбира се, една риба. Тя се казвала Малката руса. Малката руса много искала да отиде на земята и да стане човек. Върху коралите по тротоарите в морето често имало залепени обяви за бърз кредит. Обявите представлявали номер на телефон и надпис над него „Бърз кредит“. Тайно от баща си – царят на морето, тя взела такъв бърз кредит и си купила крака, защото искала да е себе си и да се развива. Краката били пластмасови, направени от пластмасата, която човеците изхвърляли в морето, макар че нямало нужда, защото човеците често изхвърляли и направо готови протези. Една вечер Малката руса се направила, че й е лошо и повръща, тайно се натокала, оваляла се в галета, сложила краката и отишла сред хората. Слязла до центъра на града, където били питейните заведения и локали. Там намерила особено примамливо място и влезнала да види тука как е. Заозъртала се и погледът й спрял на едно сепаре. Там седели храбрият напомпан войник и грозното бате. Тя отишла при тях, разбира се.

– Седай – казал й войникът, докато гасял цигарата у пластмасова чаша с вода.

– Оууу… – и седнала, няма да стои права – И сега? Какъв е планът, войниче?

Храбрият напомпан войник й начертал един план и тя се съгласила. После двамата какво да правят – заживели заедно.

Не щеш ли, а тя много не щяла, ония от морето тръгнали да си търсят парите. Семейството й се опитвало да върне каквото може, но те постоянно си измисляли някакви задължения. Накрая семейството й фалирало. Царят бил гол. Когато се научил на тази новина, войникът бързо инструктирал своите две леви ръце – грозното бате, да види да оправи нещата. Решението било фирмата да се срине и да спрат да се искат заеми от нея. Батето се обадило на малката хибридопродавачка там да уреди нещата, тя уредила нещата и нещата вече били уредени.

Междувременно, за да има хепи енд и за да укроти децибелените мъки от злощастието на другарката си, войникът реши да я заведе на хирург да я пооправят. И отишли на хирург.

– Докторе, имам трето зърно. Искам да ми го махнете.

– Дайте да видя, госпожа.

– Госпожица съм. Вижте.

– Ама, госпожице… Това зърно е грахово.

Резил за Малката руса. Както и да е, де. Докторът я разпорил като риба и махнал гарнитурата.  Накрая храбрият напомпан войник я зарязал и тръгнал с някаква Малечка Палечка. Малката руса нямало какво да прави без образование и работен стаж и се върнала се при техните в морето. Край.

Така, всякаква прилика с реални неща е абсолютно нарочна, разбира се. Използвани са най-клишираните образи от средата ни, именно защото са клиширани – а клишетата са клишета с причина.