Токийска главоблъсканица

| от | |

Кристиан Тонев

Токио за Нова година … само за 267 паунда …

Винаги съм твърдял, че за да намериш изгодна оферта за пътуване трябва да гледаш с месеци напред. Освен от чисто практична и финансова гледна точка, това е един сериозен стимул да чакаш момента на новото пътуване. И така всяко следващо пътуване се явява начало на следващото такова.

За моето отскорошно увлечение към Азия и по-специално Япония бих могъл да пиша много. Така или иначе бях решил съвсем скоро да направя едно частно пътуване отново до Токио. Бях допълнително мотивиран от факта, че намерих прекрасен полски форум за пътуване, където съмишленици споделят невероятни оферти за евтино пътуване до всевъзможни точки от земното кълбо. Уникални сте другари от Loter.pl!!!

Напоследък ме заинтригуваха редица оферти с начални/крайни точки в европейски столици. И така, подгънах ръкави и почнах да ровичкам за подобна multi-city невероятна оферта за Япония. Намирах частични проблясъци от хора възползвали се от оферти за 250 евро в двете посоки … с излитане от точка А и кацане в точка Б. Офертите изглеждаха толкова примамливо, че си казах … ей това е момента, чакам първата възможност и грабвам. Опитът ми показва, че добрата сделка трябва се характеризира с:
Ø Двойно по-ниска цена отколкото е реално да платиш
Ø Да е все пак изгодна логистично … т.е. в случая макар и да летя от Амстердам и да кацам обратно в Будапеща – то съм проверил възможностите за сравнително лесен достъп от БГ до там.
Ø Да пасват датите дотолкова, че да не се наложи да си променяш изцяло графика на отпуска
Ø В цените са включени 23 кг багаж, такси и багаж

3-те фактора бяха налице, а следователно най-важният принцип при промоциите е: взимай на момента … може би ще има и по-добър такъв, но може и въобще да няма. А когато става въпрос и за нещо което си планирал така или иначе – става невероятна съвкупност от позитивни съпътстващи фактори.

Решението бе мигновено и ефективно. Претеглих минусите и плюсовете … и нямах съмнение.

Общо 8 полета и много адреналин J Ако към 325 евро /по токийските полети/ добавим останалите разходи, може би най-накрая ще се получи крайна цена от 475-500 евро с излитане и кацане във Варна … т.е. поне 40 % от това, което бих платил нормално.

27.12

Първата част мина неочаквано добре. Без нито една засечка, което трябваше да ме наведе на мисълта, че няма идеални варианти. При подобни дълги и сложни зимни пътувания, особено с нискотарифни компании, е задължително да си заложите достатъчен резерв във времето. За съжаление моят явно не е бил достатъчен.

Варна-Букурещ мина гладко за рекордните 4 часа. Вярно, че пътуването беше в ранни зори, без никакъв трафик, но трябва да признаем, че румънците са направили прекрасна магистрала от морето до столицата. Като изключим краткото чакане на границата в Дуранкулак, пътуването беше песен. Уютна атмосфера в колата с приятна музика. GPS-a ми отказа неприятно, и добре, че често ползвам услугите на Хотел Charter, че да мога да стигна до него без сериозни затруднения. В хотела ме чакаха и бързо ме транспортираха за пръв път до летище Отопени. Нещо доста по-различно от онази мизерна „автобусна спирка“ наречена Баняса … и все пак далеч по-недоразвито от софийското ни летище.

Но след като прекарах непредвидено 6 часа на Отопени, вече знам, че хич не ми е любимо … не че съм планирал да ми е. Редица са нещата, които ми направиха странно впечатление, може би усилени от ефекта на нервно чакане и неведение:
– Постоянно въртящ се един и същ диск с коледни румънски песни … повярвайте ми .. за 6 часа емоциите са just too much
– Минимално количества седящи места пред гейтовете … затова ги обиколих всичките :)
– Честа смяна на гейтовете на различни полети
– Десетки пушални, от които излизаш като след Банго Василе
– Цените по фрий шоповете и заведенията са сравними с тези в Лондон или Амстердам.
Само два положителни момента: именно изобилието на пуш-зони, както и wifi зони, или поне тези до които се закачих.

Пишейки тези редове съм вече спокоен. Някъде между Арнем и Утрехт в ултраконфортното ICE. Но допреди няколко часа нещата хич не стояха така. Оказа се, че полета закъснява с 2 часа, поради закъснение от Италия. Бях приел, че изтървам влаковата си връзка, закупена авансово между Дортмунд и Амстердам, но не очаквах, че закъснението ще нарасне до 3-4 часа а в крайна сметка 5 часа. Причината – мъгла в Тревизо, а оттам пренасочване на пътници с автобус до Венеция. Със сетни сили и молитви … самолета се появи, last minute chance … и литнахме към Германия. Тичайки под дортмундският дъжд ударих джакпот и с малко доплащане хванах последната резонна опция до Амстердам. Без този късмет и помощта на Игор още утре щях да търся спешен начин да се връщам в Румъния вместо да поема към изгряващото слънце.

Засега толкова. Слизам в Утрехт и чакам последната си връзка за летище Схипхол. А там ме очаква дълга нощ, до към 7 сутринта, когато започва ден 2 с лека отбивка към Рим … пореден престой и 13 часов полет до Нарита. Ако ми доскучее пак, ще драсна … язък за плановете ми да прекарам 3-4 часа в разходка между каналите/червените фенери и coffee shops на Амстердам.

––
29.12
Тези редове са вече от Токио, след едно много дълго пътуване и известни проблеми с телефона тук, успях да се кача на един космически влак, който ще ме заведе до Shinjuku. Но да се върнем там, откъде свърших

––
27/28.12
… Тъкмо слизах на гарата в Утрехт, донякъде примирен, че ще трябва да се лутам цяла нощ преди полета за Рим. Пушейки цигара се запознах с един мароканец, на който явно точно тази вечер му бе достатъчно скучна. От приказка на приказка младежа предложи да дойде с мен до летището и да ме почерпи нещо типично амстердамско-мароканско. И ето, че вечерта доби смисъл и краски. Пихме бира и лафихме пред терминала, на крачка от това да се замъкнем силни вилни на някое парти в Амстердам. Разумът очевидно надделя и останах сам към 1 през нощта в очакване да минат следващите 4-5 часа. Амстердамското летище хич не е предназначено за нормален релакс на чакащите преди чек-ин .. няколко пейки и липса на закътано място. Жалко, че KLM бяха решили да не чекват толкова рано, защото в последствие намерих супер комфортни кресла за релакс в зоната на гейтовете. Така или иначе нощта мина … след 24 часа на път, вече бях парцал … а дори не бях почнал сериозно да летя.

Отсечката до Рим беше като на магия, дори не разбрах кой седи до мен. Заспах още преди да съм се прекръстил на излитане и се събудих чувайки съобщението „cabin crew, prepare for landing“. Така си откраднах цели 3 часа сън. Летището в Рим беше следващата ми стъпка – приют за 5-6 часа. Покъртително хаотично и мръсотия до шия … италианска му работа. Липсата на контакт за зареждане на телефона ме влуди допълнително … но поне имаше smoke zone точно пред гейта. За wifi за съжаление не бях такъв късметлия.

Точно в 15 се настаних на избраното от мен място в голямата птица за Токио.

Полетът беше най-дългият ми досега – малко над 12 часа. Запазих спокойствие и дори не ми се пропуши. Не че имах друг избор. Бях се заканил да си помогна с вино и валериан … но заложих само на виното.

Кацнах около 11 японско време на 29.12 … т.е. точно 48 часа след тръгването ми от Варна. Нервен защото не ми работеше телефона, изморен, искащ цигара. Но бързо се окопитих … и ето ме сега – в не толкова ултра, но все пак космически Narita express shuttle train. Първият ми допир с цените и стандарта в Япония – двупосочен билет 5500 йени /55 евро/ с включени около 15 евро за билети за токийското метро. Все още не мога да повярвам, че съм в Токио. Имам нужда от душ и хигиенизация на ума.

Денят е вече 6 януари, т.е. измина цяла една вечност от предишното ми писане. Току-що кацнах в Рим след ултра-дълъг 13 часов полет от Токио. Всъщност полетът мина сравнително неусетно след като до 5 часа скитосвахме кръчмите и баровете с Джон като за последно … и просто се качих ни жив ни умрял в самолета.
*Вметка от бъдещето: Подобно много активно купонясване до последно хич не помага в спокойното летене, още повече, че преди това трябва да стигнеш до летището, да извървиш цялата процедура по всичките му опашки и темподобни. Забавените реакции могат да ти костват закъснение в подобни обемисти летища. Хубавата страна е, че ти се спи … зверски ти се спи, и въпреки липсата на комфорт в самолета – то все пак заспиваш. А и избягваш ненужните разговори с новите ти самолетни приятели по седалка … някои от които обикновено са ненужно разговорливи.

Имам достатъчно време в чакане за да пресъздам нещата, които преживях за тази седмица в Токио.
*Вметка: всъщност времето се оказа недостатъчно поради голямата навалица на Фиумичино.
Периодът в Токио мога да разделя условно на 3 части … даже по-скоро на 2 еднакви в началото и в края и една малко по-различна помежду им. Различната част бе по-различна поради жестоката ми настинка и то навръх нова година … но затова след малко.

Първите 3 дни минаха под знака на много активен социален живот, основно в любимия ми още от предно ходене район Shibuya. И въпреки, че Токио няма ясно изразена централна част, то може спокойно да се каже, че именно Шибуя е центъра на социалния живот с десетките хиляди заведения, ресторанти и клубове. Това е ваша цел номер едно за да се слеете с тълпата и да се забавлявате. Много учудващо, след почти 3-дневно пътуване, бях голяма свежарка … поне по собствено усещане. Но със сигурност визуално не съм изглеждал така … jet-lag няма как да не си окаже своето. Джон ме посрещна със прекрасна сурова риба, бутилка Саке и бири. След едно много старателно хигиенизиране … се върнах към реалността много бързо. Бях в Токио … най-накрая, след толкова месеца чакане. През тези няколко месеца имах 2 музикални мотива, към които се връщах често и ме отвеждаха в Токио: Black eyed peas – Just can’t get enough и Manic street preachers – Motorcycle emptiness. И двете любими парчета са снимани в Токио … бяха неотлъчно до мен, докато чаках това ново пътуване.

Малко за Джон – един невероятен приятел отпреди почти 15 години. Запознахме се още на първата ми година в общежитието в Краков … той имаше гадже българка. Бързо се сближихме, прекарвахме времето си заедно. Партита до зори … пътувания и негово посещение в България … едно шеметно лято на 2000. После пак в Ню Йорк през лятото на 2002 и нишката после прекъсна. Той реши да „пробва“ Азия и живя дълго в Сеул, а от 3-4 години в Токио. Сигурно всеки един от вас има подобни приятели, с които няма нужда да поддържате постоянна връзка. Можете да се виждате след години, и все едно никога не сте се разделяли. Това са приятелите, които са не по-малко специални от тези, с които делите ежедневието си. Джон бачка в международна консултингова фирма в Токио. Няма никакво намерение да се маха там … напротив … планира да създаде семейство и се чувства достатъчно уютно в този странен, странен самурайски свят.

Като домакин, Джон бе разбира се малко притеснен относно графикът на моето посещение. Трябваше да измисли достатъчно интересни /за мен/ сценарии, а както се оказа в последствие … хич не е трудно да имаш динамични дни и вечери в огромният 35 милионен метрополис. Идеалното съвпадение – празници и негова планова отпуска … можехме да правим каквото си искаме. Лошо съвпадение – празници и повечето забележителности затворени. Но така или иначе не съм музейно-галерийно животно … така, че приех тази даденост сравнително положително.

План за първа вечер … който след бутилка саке се прави доста чевръсто и безразборно: парти на международна тематика. Организират веднъж седмично подобни сбирки където присъстват местни студенти /май такива бяха основно/, които искат да се запознаят /поговорят на английски с чуждите в Токио/. А японците наистина обожават да се запознават с чужденци, но за разлика от Китай … където чужденците са боготворени, то тук, всичко е от любопитство и желание за комуникация … а по-комуникативна нация от японската надали ще срещна. Преди партито – няколко коктейла в ливански бар. Партито бе доста сковано, пихме по няколко и към Шибуя … а там живот. Като имам предвид живот и хора, то трудно бих могъл да го опиша. Но затова ще стане въпрос и в следващите писания. В Токио хората са много, прекалено много, а мястото оскъдно. Всичко се използва максимално, всичко е минималистично по необходимост … тълпи от млади японци със странни прически; цветни лещи; момичета облечени като от анимационни филми; айфони с калъфи с заешки уши; огромни неони; музика и шум; весели компании и много алкохол. Това е Шибуя, това е Токио. Тук е редно да вметна за една особеност от социалният живот на японците, която ще коментирам и в последната част. Храната е ритуал, а поради една или друга причина /малки квартири или ежедневно напрежение/ хората предпочитат да се срещат навън. Т.е. вечерта винаги почва с приятна атмосфера на вечеря … после идва сакето … а после голямото отприщване и нощния живот. А японците пият, пият и то не малко. Е вярно, че трудно обработват алкохола и затова винаги има спящи и повръщащи по улиците. Но фактът е факт – японците обичат нощния живот.

Сами разбирате, че поради празничното стечение на обстоятелствата и затворените забележителности, бях принуден /с намигване/ да се насладя основно на кулинарно-баровия живот в Токио. Това бе повтаряемо занимание от ден първи до ден последен /с изключение на 2-та дни прекъсване поради настинката/.

Първата нощ в Токио завърши в ранните японски часове, т.е. в нормално късно-вечерно европейско време. За пръв път посетихме любимия на Джон – Coins bar … в последствие се оказа, че често ще го посещаваме. След още няколко шота В52 потеглихме към вкъщи … със силен алкохолен глад, а решението само едно – много калоричната супа Ramen – нещо като телешко варено със застройка и нудъли. Препоръчвам. По този тънък начин успях да надвия джет-лага още с пристигането си. А повярвайте ми – тези 7-8 часа разлика са истинско предизвикателство.

Ден втори /30.12/ започна почти около обяд с кратък анализ на предстоящите планове и по-специално моите планове и желания за посещение на Киото. Няма японец, който да не каже, че Киото е must see place по време на престоя в Япония. Аз бях на същото мнение – това бе старата столица, наситена с култура и история. А именно тия дни се очакваше да превали и снежец, което беше като магнит. Още преди да замина правих своите планове да отскоча до Киото. Проверявах всички финансово-приемливи варианти, дори се пробвах да купя т.н. пакет за чужденци Japanican pass, включващ билет с влака стрела Shikansen отиване и връщане и 1 нощувка в хотел в Киото. За беда … всички пакети бяха спрени за продажба до 7 януари. Т.е. оставаха 2 варианта: 1 – т.н. експресен нощен автобус /9 часа път в едната посока/ … тук пътя би ми излязъл около 150 евро двупосочно … или 2 – нормален билет за Shikansen /3 часа при 250 км скорост/ – цена около 250 евро двупосочно. Автобусите съм ги намразил и няма шанс да се лангъркам толкова време предвид факта, че съм за кратко като цяло. А тези 250 евро просто не ми бяха по силите. По този начин за съжаление Киото отпадна и беше номинирано като основна спирка за следващото пътуване. В последствие поради обективни и субективни причини отпаднаха и другите 2 опции за по-близко пътуване извън Токио.

След бърза закуска с Okonomiyaki /вид палачинка с зеленчуков пълнеж и сурово яйце отгоре/ се отправихме към най-голямата историческа забележителност на Токио – Asakusa – с най-старият храм и малки улички пазещи духа на антично Токио. Ръмеше нон-стоп, т.е. нищо нетипично за Япония … но за мен по-скоро неприятно. В храма има традиция човек да избира късмет, по една странна система, която тук ми е трудно да пресъздам. Така или иначе на мен ми се падна късмет гласящ „най-добрият късмет … с много успехи и хубави начинания“. Джон беше шокиран – не бе виждал досега подобен късмет. След Asakusa започна да се стъмнява и се насочихме към една също толкова стара част на Токио, с множество малки ресторанти, от по 5-10 маси. Това бе нощта на проливният дъжд, на закупеният от мен японски бял чадър /изгубен още същата вечер/ и началото на настинката. След поредната порция разнообразни японски вкусотии /включително пилешки гръкляни – Nankotsu karage/ се запътихме към ирландски бар, после втори бар, и отново се озовахме неусетно в Coins bar … a накрая лудо парти в един клуб … с интересни приключения.

Ден трети и съответно последен за 2012 започна в подобен стил … с трудно обедно събуждане, бърза домашна закуска … прогизнали кости и план за тръгване. Първа дестинация – храмът Meiji посветен на един от велките японски императори. Ако човек е посещавал други страни в Азия с будистка религия /например Тайланд/, то ще остане сравнително разочарован от туристическа гледна точка от храмовете в Токио. Не вниквам в религиозните особености, защото явно те са причината за тези разлики, но като цяло посещаването на храмове в Токио се равнява на обикновена разходка в парк и стигане на сграда /храмът/, до който няма достъп отвътре. Местните се редят отвън и хвърлят монети в огромна дупка, пляскайки. Туй то, ни повече, ни по-малко. Следващите няколко часа продължиха в градска разходка из няколко квартала … Джон искаше да ми покаже особеностите на Токио. Предстоеше ни официална вечеря и среща за пръв път с избранницата на Джон – Йошико. Млада японка владееща много добър английски и работеща на рецепция на френски хотел. За разлика от повече млади японки, Йошико е доста амбициозна и търси кариера. Много приятна девойка, а най-важното, че двамата си пасват и имат общи планове за живота.

Йошико беше подбрала много приятен и изискан ресторант, избра всички специалитети подплътени с много саке … а накрая взе, че плати сметката. Как да не го заобичаш това девойче. Полунощ наближаваше … щях да посрещна новата 2013 далеч преди приятелите и близките ми в Източна Европа. Ако не съм споменавал досега, Новата година не е част от празниците в японската култура, макар и младите да я празнуват. Така или иначе няма големи организирани мероприятия, затова изборът беше по-скоро ограничен до това да си изберем подходящ бар и да посрещнем 2013 символично. Попаднахме на много уютен джаз клуб с DJ пускащ музиката от винилови плочи. Партито беше камерално, но затова пък шумно … а в полунощ имаше и шампанско. Вечерта приключи доста по-рано от предишните … не само защото не бяхме само двамата с Джон, но и преди всичко защото предстоеше 1 януари – много важен семеен японски празник, а Джон беше поканен на закуска в новото си семейство. Т.е. нямаше как да отиде в неадекватно състояние подобно на предишните дни :)

След т.н. новогодишен камерален купон с джаз музика, навлязохме в новата 2013, а мен вече ме бе подгонила настинката. Обикновено нося със събе си лекарства от първа необходимост /леки успокоителни; алергия; мини-астма/, но не бях предполагал, че ще трябва да и нося всички лекарства на базата на парацетамола … все пак дори и да предполагах, че може да се разболея, то не съм очаквал, че в Япония аптеките представляват смесен тип магазини /козметика и дрогерия/ с лекарства само с японски надписи; други спецификации и дозировки. С една дума – парацетамол или фервекс липсваха … кофти но факт.

Както и да е, 1 януари беше не само първи ден на 2013, но за мен беше и първи ден изцяло сам в Токио. Джон бе заминал на семейната сбирка в дома на Йошико. Едва тогава осъзнах, че съм направил голяма грешка да се отдам предните дни на инстинкта и логистичните познания на Джон … бях притъпил моето силно оръжие – ориентацията. А ориентацията в голям метрополис, с 60-на подземни линии в празничен ден е едно сериозно предизвикателство. Очевидно е, че не само ориентацията ми бе притъпена … бях забравил, че не съм в Европа, и в частност България, където навсякъде се стига бързо, лесно и безпроблемно. Направих бърз план за пътуване с главна цел – Sky Tree – най-новото бижу на Токио и същевременно най-високата кула в света /втората най-висока сграда след Бурж Кхалифа/. Казах си … отивам, купувам си билет, качвам се на 634 метра височина и си гледкам Токио надлъж и нашир. Трябваше да се прекача около добре познатата Асакуса, но обърках една спирка … и по този начин си направих естествена 15-минутна разходка.

Да се разхождаш по улиците на Токио е странно-клаустрофобично. Не би могло да се опише цялата маса хора, през която си пробиваш път … с една дума вървиш с много малки стъпки, обкръжен от други вървящи с малки стъпки. Стигайки до Асакуса тълпата се увеличаваше до момент в който /типично по японски/ стигнах до кръстовище – затворено за движение, а регулировчика дирижараше правилното и контролирано пресичане на хора. Аз лично не бях виждал досега регулиране на движение на хора … но в Япония много от нещата не трябва да ви учудват, там нищо не е ненужно или измислено просто така /тук за пореден път приликата с Германия е налице/.

Като говорим за тълпи и огромни маси от хора, то едва ли бих могъл да обхвана усещането, което ме беше обзело точно в този момент. А смея да твърдя, че съм бил в подобни метрополии, където наличието на тълпи е присъщо: Таймс скуер в Ню Йорк; Таксим в Истанбул; Пикадили съркъс в Лондон; Великата китайска стена; Летището в Бангкок и други. Но всички тези места се характеризират с неорганизирана тълпа от хора /обикновено туристи/, където при добри рефлекси и ориентационни умения ще си проправиш път и ще успееш да избягаш. В Токио … точно в този момент, а и в много други … тълпата е дисциплинирана, смирена, постоянно нарастваща и неописуема необхватна. За да не съм голословен – ето и линк към клипа сниман от мен.

Избягах от тълпата и съвсем очаквано се влях в една още по-голяма – този път за съжаление именно в Sky Tree. Само по себе си това съоражение представлява 6-7 етажен търговски център и едва след това започва обсерваторията. Нямах ни най малко желание да обикалям токийският мол … но след като смело тръгнах да си купувам билет за кулата … учтиво ме попитаха дали имам резервация … при отрицателен отговор от моя страна, любезно ме насочиха към една опашчица за закупуване на билет, а след това ми препоръчаха да се разходя 4-5 часа в мола докато дойде моя ред за кулата. Отказах се от това удоволствие и се слях с мол-ската тълпа пазаруваща т.н. lucky bags /чанти, струващи Х пари, без да знаеш какво точно купуваш/ – но явно са любими на японците защото се харчиха като великденски козунаци у наше село. За пръв влизам в мол където ти дават карта за ориентир … за пръв изпитах чувството на навалица на подобно място … за пръв видях опашки от 100-на човека чакащи чинно да си платят закупената дреха на касата … за пръв път видях много неща, на ограничено място и то по много пъти. И най-интересното: типично по японски, всичко си има своя времеви диапазон, който се спазва стриктно – работното време на центъра бе до 18:00 … в 17:30 започнаха да информират по високоговорителите … и буквално за десетина минути хората започнаха да напускат … отново дисциплинирано и безпроблемно. В 18:00 всичко бе празно. Хареса ми е едно друго съобщение, за специално отворен информационен пункт за всички евентуално изгубили децата си в тълпата. Както винаги – няма нищо случайно и не на място.

Придвижих се към Shibuya за чаша горещ чай в очакване на Джон на нашето любимо място за срещи – бронзовата статуя на кучето на метространция Shibuya – пуш зона, и място за срещи. Последва тиха вечеря и ранно заспиване … бях скапан.

2 януари е важен ден за Япония. Това е едва вторият ден в годината, когато може да се влезе в императорският дворец, и да присъстваш на една от 6-те кратки сесии, когато Императора поздравява масите от своите прозорци произнасяйки кратка реч. Нямаше как да не се отиде. Преди това направихме бърза разходка в една от японските градини и бързо към двореца. Тълпата, чакаща на километър от двореца може да откаже всеки един не-японец … но и аз вече бях не-японец … фен на опашките и смиреното чакане, така че смело напред … или по-скоро смело на едно място, развявайки японски флаг :-) Успяхме да бъдем поздравени от Императора само след 2 часа чакане … а клипът е ето тук. Заслужаваше си. Изморени и изгладнели се запътихме към българския ресторант София, търсейки нещо топло и вкусно нашенско … за наше съжаление и 2 януари е все още празничен за повечето ресторанти. Както се казва – греда.

Денят продължи с посещение на поредният храм и много интересния музей на японската авиация и военни постижения. В музей като в музей … истински реликви от самурайските периоди до втората световна война. Най-голямо впечатление ми направи представянето на събитията през Втората световна война, където очевидно в леко манипулационен стил, Япония бе представена като жертва, която в рамките на самоотбранителната политика се е наложило да нападне Пърл Харбър. Питах Джон, какво е неговото усещане за мнението на японците за тази война … търсейки аналогия с немците – които се срамуват неимоверно – то тук се появи очевидната разлика. Сегашните японци не искат да говорят за войната, но и не биха си признали вината за световните неволи. За тях войната е била война, предмет на тогавашно статукво и вярват в това, че Япония е имала причина да бъде на страната на лошите. Друг интересен факт, е желание за промяна в японската конституция предвид проблемите с Китай понастоящем. Планираните промени ще позволят на японците да бъдат активни … т.е. една интересна предпоставка за нещо неприятно в бъдеще.

2 януари бе достатъчно интензивен, че тотално да ми влоши здравословното състояние … вечерта приключи бързо без желание за нещо така. Направихме смелият график за 3 да отскочим до Nikko /на около 2 часа от Токио/ да видим нещо по-традиционно … след като големия план за Киото не проработи. Но на 3 януари не успях да стана – всички признаци на вирус a la influenza бяха на лице … дори се стигна до консултация с лекар по телефона. Човека каза – взимай всичко х 3 пъти и си готов :) Така и направих. Ясно беше, че деня е изгубен.

Едва привечер се решихме да излезем отново. Както каза Джон – You are a hero. Последва любимото ми лекуване с шотове водка в френски винен бар … разходка из Shimokitazawa, бързо хапване на Takoyaki /панирани октоподчета/ и малко японски безболезнен хазарт – Pachinko … някаква небивала лудост, която все още се опитвам да разгадая. А нощта завърши къде? Разбира се в Coins bar … с Гинес, шотове и приятни необременяващи разговори. Е няма как, болен не болен … времето си минава и не може да се изпуска.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

В Чили започна строителството на най-големия телескоп в света

| от chronicle.bg по БТА |

Чилийският президент Мишел Бачелет направи първата копка за строителството на най-големия оптичен телескоп в света в пустинята Атакама.

Европейският изключително голям телескоп EELT (European Extremely Large Telescope), ще бъде построен от Европейската южна обсерватория с бюджет от около 1 милиард евро по разчети от 2012 г. Главното му огледало ще е с диаметър 39 м. Той трябва да започне работа през 2024 г.

Заради постоянно чистото небе и сухия студен въздух пустинята Атакама предоставя оптимални условия за наземни астрономически наблюдения.

С телескопа EELT астрономите ще търсят екзопланети,като той ще може да открива още по-малки, да снима по-големите и евентуално да показва характеристиките на атмосферата им – ключово изискване, за да бъде установена възможност за наличие на живот там.

„Този огромен скок в капацитета е голям като експериментирания от Галилей, когато е гледал нощното небе със своя малък телескоп“ – каза генералният директор на Европейската южна обсерватория Тим де Зеув.

В Европейската южна обсерватория участват 16 държави, сред които Франция, Германия, Италия и Великобритания, заедно с държавата домакин Чили.

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.