Тезиси на възпитанието

| от |

Автор: Лола Монтескьо (повече от Лола на chuime.bg)

Според мен младото поколение днес е пълен провал! Едно време нещата бяха различни. Имаше ред, имаше дисциплина, имаше и ТВУ-та (Трудово-възпитателни училища)! Възпитанието бе сериозна работа и се правеше под мотото: „Ако не знаеш, ще те научим, ако не можеш, ще ти помогнем, ако не искаш, ще те принудим!”

А днес какво? Лиготии някакви. Книги, учебници, бгмама – всеки акъл ти дава как точно да възпиташ детето си, ама ако може то даже да не забележи, че го възпитаваш! Аз не съм съгласна. Според мен трябва да се спазват традициите. Ако тръгнат всички мами да спазват модерните съвети, то ще осиротее нещо в българското общество.

Ами представете си само, как би изглеждал един български плаж? Няма крясъци: „Ще ти ударя два шамара и ще видиш ти!” Ще изчезне гласовитата нашенка, която на буквата „Ф” седи на бреговата ивица и в пронизителен фалцет вие: „Излизай веднага бееее, сополкьоооо! Излизай, че като дойде бащата ти ще те съдере от бой!” А онова „Направи всичко в пясък, ще те убия!”? Закъде без него! Или пък детските площадки.

Сега всичко си е както трябва – пълни са с мами, които пушат една след друга цигари, мятат ги небрежно в пясъчника, пият кафенце и обменят ругатни по адрес на ужасните си мъже и свекърви или пък разлистват оттегчено модни списанийца. Ако вземем да спазваме някакви си там съмнителни съвети, току-виж и този вид майки изчезне и бъде заменен с такива, които си играят с децата, говорят им тихо и се справят с неминуемите пристъпи на детска истерия, дръпвайки детето на страна?

За да запазим традициите, за да не изчезне българската майка като вид, предлагам да направим Съюз на бг мамата. Той ще се бори за запазване на старите порядки, ще прави курсове, ако трябва и ще следи изкъсо форумите да не би някои диверсантки да съветват друго новоизлюпените родителки.

Ето и някои от основните тезиси, които трябва да се спазват от последователките на новото течение:

1.Боят е напълно приемливо възпитателно средство. И даже препоръчително. Иначе как ще разбере детето кой баща, кой майка? Ако може дори първо бащата да набие майката, а последетето или обратното. Веднага ще успокоя онези лигли, които ще ме упрекнат, че не зачитам правата на детето. Зачитам ги! Един ден и то ще порасне, ще стане по-силно от мама и тати и тогава то ще ги бие! Но всичко с времето си. Освен шамарите, не забравяйте дърпането на уши, влаченето за ръка по пода, прибирането от площадката с шутове. Важно е детето все пак да не прокърви.
2. Наказанията са А и Б на правилното възпитание. Ама не тия днешните лиготии със забраната да се гледа телевизия или да не се купува втори сладолед! Наказанията трябва да са свързани с труд. Примерно да се обелят всички чушки тоя сезон, да се боядиса хола, да се почне работа като хамал, че да идат мама и тате на почивка и прочие дейности.
3. Трудът е направил от нас хора! Никога не е рано да се започне работа. 15-годишните девойчета много вървят по кръчмите,  ако имате дъщеря в тази възраст, непременно я направете сервитьорка. Няма искам-не искам, пари за училищната екскурзия иначе откъде? За по-малките също се намират дейности. Продаване на цветя и картички по заведенията, на сладолед по плажа или на вестници в будката – щом навърши 8 и вече смята вярно, детето тутакси трябва да започне да се грижи за семейния бюджет
4. Телевизията. Аз не ги разбирам тия приказки, че телевизията била вредна. Това го е измислил някой, който е нямал деца и е имал време.  Значи, няма нищо по-лесно от това да си мама днес – раждаш едно и го мяташ на дивана пред телевизора. Трябва само да го научиш с лявата ръка да си държи шишето с мляко, с дясната – дистанционното. Ама гледа филми с ужаси, порно-канали или кървави екшъни? Няма лошо, все някога трябва да се научи какъв е истинският живот. И колкото по-рано, толкова по-добре.  Лиглите подбират на децата си специални филмчета и ги гледат заедно с тях. Аз като една по-хард майка нямам нищо против анимационните канали, в които по цял ден странни екшън фигури режат глави, кълцат уши и вадят очи на враговете от чуждата планета примерно.

Когато децата пораснат, може да смените телевизията с интернет клубовете.  Там вече с компютърните игри детето може само да участва в рязането, коленето и стрелянето. Виртуално. На този етап.

1. Готвенето. Даже като я пиша тая дума, ми става лошо. К’во готвене, като има пици? Замразени, по телефона, в найлонче от магазина – к’вито душа ти иска. Ако детето не ще пица, да яде чипс! Хубаво е – картофки, олио, сол… Витамини има и в бонбоните с вкус на ягода, а млякото се набавя от шоколадите. Дано да имате късмет и да нямате лигаво отроче, на което да му се прищяват супи, зеленчуци и плодове или нещо топличко. Ако му се яде топло, да си стопли пицата.
2. Спортът. Това е много важно. Момчетата, които не играят футбол, със сигурност са нещо гей. Така че го пускайте да играе, ако има къде. То футбол навсякъде може да се играе, така че не се лъжете да давате пари за клубове и тренировки. Момичетата пък трябва да поддържат хубави тела. Щото иначе кой ще ги вземе? Първо, на тях им спрете чипса. И ги карайте да вършат повечко домашна работа, това вталява. Наблягайте и на уроците по самозащита. Аз уча моето да рита на правилното място, да блокира бъбрек и да чупи нос – иначе как ще го уважават после в училище?
3. Училището. Забелязали ли сте, че тия даскалици ама много се бъркат в личния ви живот? Що на детето му е синьо окото, що няма домашно, що заеква… Бе я да си гледат работата! Аз на моя съм му забранила да блокира с удар бъбрека на даскал и с това смятам, че задълженията ми се изчерпват. Освен това моите изисквания към даскалите не са по-малки. Много се ядосах, като решиха да стачкуват преди известно време. Бе как ще стачкуват, бе? На мен кой ще ми гледа детето, а?
4. Баби и дядовци. Аз лично не разбирам онези, които си раждат деца, за да си ги гледат сами. Детето трябва от родилния дом да иде при баба си, а майката може да го посещава от време на време. Проблемът днес е, че все повече баби също ходят на работа. Много са нахални значи – първо искат внуче, пък после тръгват на работа!
5. Забелязвате ли, че в този текст почти не споменавам бащите? Нарочно. Бащите нямат място във възпитанието. Те може от време на време само да раздават шамари – на майката, на детето, на когото сварят. Ама да сменят памперси? Да бутат количката? Да копаят дупки в пясъчника? Да ритат футбол с лапетата? Да – прости ми Господи – готвят нещо топличко? Че те да не са обратни, аре бе!

Вярвам, че все още по нашите хубави земи, в нашата Мила Родина, има достатъчно разумни родители, които се грижат българите да не се извращават като западняците и възпитават правилно децата си, без да забравят традициите! Нека се обединим!

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.

 
 

Досиетата CHR: Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm