Терористи ли са мигрантите

| от chronicle.bg. по Reuters със съкращения |

„Те са бежанци, не терористи“, пише някой във Facebook в края на лятото заради мигрантската криза в Европа.

Въпреки това именно като бежанец се вмъква в Европа Ахмед Алмохамед – един от мъжете, отговорни за терористичните атаки в Париж на 13 ноември.

От южните граници на Унгария към бежанските лагери в Кале се движат вълни от мигранти, с помощта на хуманна Европа, докато крайнодестните политици надуват гайдата на анти-ислямската риторика.

Европа беше хваната неподготвена за бързите темпове на събитията – над 700 000-те молби за убежище през 2015 година са само върхът на айсберга.

Сцените, които ни бомбардираха от екрана, с лагери по границите, трагедии в Средиземноморието и протести, разделиха обществото на две – ентусиазирани филантропи и страховити консерватори. Това лишава Европа от възможността да намери ефективно решение, което може да се случи единствено, ако се приеме, че и в двете тези има по капка истина.

Безмилостната политическа коректност е нож с две остриета – от една страна пази хората от престъпления, но от друга – не позволява развитието на важни дискусии.

В Европа при сблъсъка между либерали и десни се загуби ясното усещане, че мигрантската криза има нужда да бъде разгледана от две гледни точки. Да се помогне на стотици хиляди, които пристигат на бреговете на Европа, нуждаещи се от закрила, е основен принцип на континента, който процъфтява благодарение на свободното движение на хора от различен произход.

Ако бъде спрян потокът от бежанци в Европа, се създава риск от изграждане на маргинализирани и обеднели групи по границите. Създава се риск от от избухване на буре с барут на Балканите – нещо, което изграждането на огради благоприятства.

От друга страна, допускането на твърде много бежанци в ЕС, създава риск от нестабилност в сърцето на Европа, в която десницата се възражда на фона на бавен икономически растеж.

За съжаление, политиците също се оказват заклещени между гласовете „за“ и „против“ бежанците, затова и политиката започва да изглежда шизофренична. Докато някои европейски държави се съгласяват да подслонят бежанци, други (като Великобритания и Холандия) се заиграват с идеята да направят страните си „по-непривлекателни“ за бежанци, чрез промени в социалната си политика.

За да бъдат приети хиляди бежанци, е необходима дългосрочна политика, свързана с финансовите и социалните им нужди. В противен случай Европа създава плодотворна почва за раждането на обезверени млади индивиди, податливи на екстремистки влияния. Дори и Европа да не „внася“ терористи днес, неспособността да интегрира новите общности може да доведе до огнище на екстремизъм в бъдеще.

Това означава, че трябва да се намери баланс в приема на бежанци и да се „филтрира“ по-ефективно потокът на мигранти в Европа. Към момента усилията изглеждат напълно неадекватни.

Когато Ед Томас и Гейбриъл Гейтхаус от BBC пътуват до Гърция, за да говорят със сирийски мигранти, идващи в Европа, един сириец казва: „Проверете ме както трябва, питайте ме правилните въпроси…вие трябва да проверявате за моя безопасност и за своя безопасност“.

Мигрантската криза хвана Европа неподготвена и разкъсана между жесток страх и непрактично разтворени обятия. Липсата на рационален подход към проблема, води до риск континентът да потъне още повече в страхове и опасности.

 
 

Кери Мълиган: нежното лице на Холивуд

| от chronicle.bg |

Кери Мълиган може да изглежда като сладко и невинно момиченце, но е играла на една снимачна площадка с Райън Гослинг, Леонардо ди Каприо и Майкъл Фасбендър. Освен това, е един от ярките таланти на Холивуд и участва във филми, които трябва да присъстват във видеотеката ви (имаме предвид тази в ума ви, явно е, че никой вече не събира касетки“.

Мълиган дебютира в света на филмовото изкуство заедно с Розамунд Пайк и Кийра Найтли в „Гордост и предразсъдъци“ през 2005 година.

Впоследствие тя ще участва в още един филм заедно с Найтли – излязлата през 2010 драма „Никога не ме оставяй“, която й носи отличие за главна женска роля от фестивала в Палм Спрингс и от церемонията на Британските независими награди. По това време престижните награди вече не са новост за Кери, която през 2009 спечели сърцата на зрителите и критиците с ролята на Джени Мелър – гимназиална ученичка, която е на път да получи първите си истински житейски уроци.

Нежната англичанка има рожден ден днес и в галерията може да видите 10 нейни роли, които просто не стават за изпускане.

 
 

Красивите учени са по-некомпетентни

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета на Кембридж откриха, че симпатичните учени по-лесно печелят благоразположението на аудиторията, но ги считат за по-неспособни в сравнение с не толкова привлекателните им колеги, съобщи сайтът „Лайф“.

За изследването експертите проведоха социологическо проучване сред обикновените хора. Те бяха попитани за отношението им към Брайън Кокс, водещ физик и към експерта по анатомия Елис Робъртс, чиито добър външен вид им помогна да постигнат успехи като учени в публичното пространство. Независимо от това се оказа, че зрителите не ги възприемат като висококвалифицирани специалисти.

Ръководителят на изследването психологът Уил Скайларк каза, че искал да изясни как външността на учените влияе на възприемането им от публиката.

„Знаем, че добрият външен вид помага на политиците, затова решихме да разберем дали това важи и за учените“, добави той.

В първия етап на експеримента на доброволците бяха показани снимки на над 300 британски и американски учени. Хората трябваше да оценят интелекта и нивото им на привлекателност. След това анкетираните трябваше да оценят доколко би им било интересно да разберат какво правят учените, а също и дали смятат, че тези хора се занимават с точни или важни изследвания.

Когато опитът стигна до оценяването на интелектуалните способности на учените, красотата не беше в тяхна полза. Тези, които анкетираните определиха като по-привлекателни и по-общителни, бяха посочени като неспособни за висококачествени изследвания.

Изследователите стигнаха до извода, че външният вид оказва огромно влияние при избора и оценката на информация. Това, че по-красивите учени са подценявани, може да се превърне в предизвикателство, предвид големия брой цифрови средства за масова информация.

 
 

Facebook вече ще предлага видео съдържание

| от chronicle.bg |

Потвърди се, че Facebook е сключила сделки с Vox Media, Buzzfeed, ATTN и The Dodo (Group Nine Media) за излъчване на оригинални предавания.

Материалите ще включват кратки видеа до 10 минути, а също и по-дълги клипове над 20 минути. Разбира се, те ще бъдат прекъсване от рекламни паузи.

В началото видеата ще са достъпни единствено на сайта на Facebook и мобилните приложения, а след това ще стават достъпни и в други сайтове.

Съобщава се, че Facebook ще задържа 45 процента дял от рекламите в кратките клипове.

Източник: The Verge

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.