Тел Авив: всяко чудо за три дни

| от | |

Лъчезар Петков

IMG_20140613_115200-e1403124805468

Шалом, негри мои! Следкато се върнах от Тел Авив доста хора искаха да напиша повече за преживяванията си и се роди това.

Още на летището в София се запознах с един руски евреин (родом от Крим), който нещо се беше дезориентирал. Докато стана време да минем проверката си поговорихме – интересно, че си беше купил стара нацистка монета от България – въпреки, че (по неговите думи) може да има неприятности с полицията, ако я намерят в него. Сравни “Терминал 1″ с летище в Иран, и ме попита какви са проблемите в България, след като нямаме войни, почти няма тероризъм и фундаментализъм. Пичът се оказа музикант, и ми даде телефонния си номер, в случай, че имам нужда от нещо докато съм в Израел.

Също на летището малко по-късно се срещнах с човека, за когото гласувах за евродепутат – Виктор Лилов. Оказа се, че и той ще пътува до Тел Авив, та пътувахме заедно с още един негов приятел. По време на полета обсъдихме политиката и международното положение. След като кацнахме, минахме проверките и се качихме във влака, си говорихме някакви неща за валутния курс на шекела, и някакъв дядо се намеси на българо-руски! Каза, че имал къща в Боровец. Минутки по-късно както говорихме с дядото от друга седалка във влака се обажда още един, този път млад човек - и на чист български ни проговори и той. Беше много приятна изненада. Казаха ни, че в Тел Авив/Яфо имало доста български евреи, два български ресторанта и т.н. Във влака имаше доста войници от казармите, пътуващи към града.

От централната ЖП гара до хостела хванах автобус – в който разписанието и маршрута са написани само на иврит, и се наложи да питам хората за превод. В процеса се запознах с около 20 годишен американски евреин, който ми сподели, че се е преместил да живее в Израел най-вече за да се запише в армията. Всеки войник е от полза, каза той с доста патриотичен тон.

След като слязох от автобуса отново търсих упътване от хората, и попаднах на еднаместна британка на име Ема (омъжена за израелец) и дъщеря й Наоми. Оказа се, че те търсят някаква художествена галерия на минутка разстояние от хостела ми, който пък се намираше до една стара часовникова кула, които всички в квартала знаят. Оказа се още, че тя преди ~20 години е отседнала в същия хостел, когато се е запознала със съпруга си. Освен това е и художничка-аматьор пак като мене, аз пък й разказах, че съм живял в Шотландия няколко години, в общи линии намерихме доста за какво да си говорим. Наоми пък е интелигентно младо девойче, mega hot, осми месец в армията (там е две години за момичета, три за момчета), че и балерина.

IMG_20140613_111029-1024x576

Все още имаше повече от час преди да отвори рецепицята на хостела ми, когато го открихме, та ме заведоха на изложбата – на художници-аматьори, деца, на хора, които изкуството им е хоби, a community thing. Беше доста интересно. Някакъв дядо ми провери раницата като разбра, че съм турист – макар доста на бързо и вяло. След това решихме да се разходим още из старата част (Яфо), видяхме старото пристанище, където са пристигнали първите ционисти, както и много от оцелелите Холокоста, и подобни забележителности. Пихме по един портокалов сок, и си поговорихме.

Казаха интересни неща – например, в Израел няма такова нещо като “политическа апатия”. Всеки има мнение по политическите въпроси. Granted, доста хора вероятно имат повърхностни или едностранчиви мнения, но няма такова нещо като “аз нe гледам новини, тия работи не ме интересуват”. Наоми ми разказа за армията – в нейния случай, само първите месеци е имало тежка физическа подготовка, изпитания, стрелба и т.н. В момента вече е нещо като социален работник, който изслушва войниците, пита ги какви (лични) проблеми имат и т.н. Работи най-вече в офис. В израелската армия плащат и по време на задължителната казарма – около 200 лв на месец. Съответно е национална традиция всички уволнени войници, след службата (веднага, или след още година работа) да заминат за някъде далеч – обикновено Южна Америка, и да пътуват поне една година.

46240_10203935643374593_270338509728423581_n

Разказаха ми някои интересни неща за Израел – например, който не е служил в казарма (за това още след малко), бива леко отлъчван от обществото, хората го гледат на криво, може да има проблем да си намери работа или да кандидатства в университет. За тях да защитават земята си е нещо доста важно. Когато Наоми видя моя скица на някаква badass мацка с пушка се изкефи много, и вика “като мен е” – което ми направи интересно впечатление.

Ема ми разказа за културните разлики между Израел и Великобритания – как хората са по-груби (макар че според британските стандарти, всички сме невъзпитани неандерталци), и как се мачкат един на друг повече, отколкото си помагат в определени ситуации. Според нея това се дължи на начините, по които са оцелели евреите. На мен ми беше интересно и странно как се говори за “израелската култура”, тъй като това е нова държава, съставена най-вече от имигранти – от САЩ до СССР, от Етиопия до Полша.

След като си разменихме контакти и се разделихме, аз си намерих хостела, и реших да се разходя из града. Научих, че в петък следобед автобусите спират заради Шабат, и реших да питам една девойка на автобусната спирка за по-сигурно. С нея пък се разприказвахме, и се оказа, че сме в една посока. Взе ми картата, за да ми загради и покаже интересни места за посещение, и от дума на дума стигнахме до политика. Тя се оказа левичарка по убеждения – нещо, което, оказва се, е доста трудно в страната на Кибуците.

Участвала е в разни Occupy движения, отказала е да служи в армията – разказа ми как е най-лесно да се измъкне човек: или като се направи на много религиозен, или на депресиран/суициден/луд, защото кой би дал оръжие на такива. Хич не обича Бен Нетаняху (сегашния и десен МП), смята строенето на нови селища в Западния бряг за безумие. Разказа ми, че нейният приятел бил учител, и когато казал “истината” на децата по някои от проблемите, го уволнили. Разбира се, не знам каква “истина” е казал, може и с право да са го клъцнали; но я успокоих, че и в България ако някой разкаже по-истинни, но по-неприятни за българите версии за някои исторически събития, пак ще го уволнят. Каза, че й е трудно да се бори за (твърде хипи, според мен) идеалите си в тази среда…

Направи ми впечатление, че се притесняваше да говори за политика публично, заради нестандартните си убеждения. Не мисля, че беше защото някой ще я набие or anything, просто тамошното общество е пасивно-агресивно спрямо хората, които са против армията. Поканих я да се разходим още заедно, или да отидем на гей парада, но с една много интересна усмивка отвърна, че приятелят й я чака ;-)

Разходих се сам, и отидох на парада в края му. Голямо събитие там – целият град беше в гей знамена – по кафенета, по къщи, по булеварди в подкрепа на ЛГТБ. Десетки хиляди хора се събират, много хора ходят от други държави специално за събитието; разбрах, че парадът е в този ден същата сутрин, хех. Имах усещането, че много от хората бяхме хетеро, и просто бяхме там за партито, музиката, яденето и пиенето. На някои пък си им пишеше какво харесват, да си знае човек дали въобще да се пробва:

P1010109-1024x768

Супер е, че има такъв парад в Близкия изток, предвид, че в съседните държави гейовете биват избивани, or worse. Поснимах, пих една бира, поподскачах малко с техното, и се запътих пеша към хостела. По пътя се отбих в един Макдоналдс – стана ми много интересно, че и трите момичета бяха арабки, бяха целите в черно, със забрадки вместо бейзболни шапки; но пък много свежи и усмихнати. Контрастираха силно на част от клиентките, които бяха по бански, хех.

След още мотаене се прибрах в хостела. Взех душ и т.н, и когато смятах да си лягам, че не бях спал от 19-20 часа, се запознах с един бразилец, който ме извика да гледаме мач (Испания vs Холандия). Първоначално отказах, опитах да спя, но беше толкова горещо и шумно, а аз и развълнуван, че не успях. Отидохме в кръчмата, която е точно пред хостела, седнахме при някакви произволни хора на едни големи маси, някакви други хора сядаха и си тръгваха. Аз по принцип не гледам мачове, но този беше доста интересен (1:5), та виках там, радвах се, пих бири.

По едно време дойдоха някакви мацки, седнаха при нас, бъзик по бъзик и наздраве по наздраве се запознахме. Доста приятни момичета, бъбриви, и гледаха футбол колкото за лиготията. Едната ми каза, че пра-дядо й е от България. Там всеки трети има някаква история, свързана с Холокоста, и е доста weird когато си помислиш “това момиче нямаше да съществува, ако българското правителство беше депортирало дядо й”. Някак си нещата стават по-лични, не е като от учебник, не е статистика. “Спасените български евреи” оживяват пред теб, когато се запознаеш с потомците им.

Едно от другите момичета беше цялата в синини в по раменете и ръцете, за мой шок. Бъзикаха ме, че е набила гаджето си и т.н, но после се оказа, че е от пушката – девойката е нова в казармата, и явно още не може да я държи правилно. С трета се харесахме и се разговорихме доста – разказа ми, че в казармата в началото е плакала много, и не е можела да се справя, та сега са я насочили в счетоводството, и може да си ходи у тях всеки ден. Много приятно момиче – жалко, че не можахме да се опознаем. Аз след третата бира и 24+ часа без сън вече не издържах, и си тръгнах даже без да й кажа чао, защото май отиде да пуши някъде настрани or something, дори не помня, толкова зле бях.

На другия ден с бразилеца отидохме на плаж и разходка – той ми разказа за себе си, оказа се, че също е художник и работи в рекламна агенция. Бил на разходка в Близкия изток (Египет, Йордания, Израел) с жена си, която си тръгнала малко по-рано. Същия ден замина за Париж, където имало раздаване на някакви награди за реклама – и видях снимка във Фейсбук по-късно, че е спечелил :-)  Доста приятен човек – говорихме си за положението със световното и мизерията, за Дилма и т.н.

10348540_718041631575325_3629179115759276312_n

Аз продължих с цамбуркането и след като бразилеца излетя за Париж, и уж се намазах с крем против изгаряне, ама пак изгорях много жестоко. Даже някакъв пич на плажа ми каза си сложа още, защото ще страдам после. Е, няколко дни по-късно болката вече мина, но се беля и чеша постоянно. По-късно отидох за още една много дълга (15 км) разходка из града, върнах се в кръчмата и пак се запознах с някакви произволни хора. Някакъв пич от Англия беше пийнал, и запона да дискутира ситуацията в Палестина, което  много подразни хората. Започнаха да спорят за Западния бряг. Един от пичовете до мен каза, че когато е служил в армията всеки път са го замеряли с камъни – пита, какво правиш, когато не знаеш какво хвърлят по теб? Може да е камък, може граната. Започнаха да си говорят на висок тон за цялата ситуация там, обясниха му как един войник не може да стреля, освен ако животът му не е директно застрашен, и как в Рамала войниците са въоръжени с гумени куршуми. Англичанинът “отиде да пикае” след като ги вбеси тотално, повдигайки темата за трите отвлечени момчета (тема, която в България почти не беше отразена май).

Третия ден го прекарах целия в разходки в забутани кварталчета, кратки запознанства, търсене на собственика на едно загубено кученце. Когато отидох на летището заварих приготовление за романтично предложение на брак. Пожелах успех на пича, а когато девойката пристигна от полета, се взеха.

IMG_20140616_011312-1024x576

IMG_20140616_011333-1024x576

Та така. Чудесно беше.

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

„Бягство от затвора“ се завръща. Скоро.

| от chronicle.bg |

Легендарният сериал „Бягство от затвора“ се завръща с нови епизоди, в които актьорите от оригиналната продукция пресичат граници в цял свят, за да спасят един от своите.

В новите девет епизода, частично заснети на терен в Мароко, Уентуърт Милър, Доминик Пърсел, Сара Уейн Келис, Амаури Ноласко, Робърт Кнепър, Рокмънд Дънбар и Пол Адълстийн отново влизат в ролите си. Завръща се и създателят на сериала Пол Т. Шойринг.

Премиерата за България на „Бягство от затвора“ е на 6 април (четвъртък) от 22:00 ч. по FOX.

бягство от затвора

Изминаха 8 години до момента, в който завладяващият сериал за измъкване от решетките „Бягство от затвора“ е готов да се завърне. Актьорският състав отново влиза в ролите си и се впуска в ново смело бягство, по-мащабно от досегашните. Предстои вълнуващо приключение, изпълнено с върховна лоялност, саможертва и култ към семейството, което ще уцели зрителите право в сърцето.

Докато се появяват доказателства, че смятаният за мъртъв Майкъл може би е жив, Линкълн и Сара (Сара Уейн Келис, „Colony“, „Живите мъртви“), която продължава да бъде съпруга на Майкъл докато той е смятан за мъртъв, се обединяват, за да планират най-голямото бягство досега.

Трима от най-известните бегълци от затвора Fox River State, Сукре (Ноласко, „Telenovela“), Тибег (Кнепър, „Heroes“) и Стотачката (Дънбар, „The Mentalist“) отново са в играта. Но с Майкъл зад решетките в печално известния затвор Огигия в Йемен, опасността е съвсем реална както в затвора, така и извън него.

„Бягство от затвора“ е номиниран за „Златен глобус“ и „Еми“. Създателят на оригиналната продукция Пол Т. Шойринг също работи и върху новите епизоди и като изпълнителен продуцент заедно с Вон Уилмот, Майкъл Хороуиц, Доун Олмстед, Нелсън МакКормик, Марти Адълстийн, Нийл Мориц и Брет Ратнър. Нелсън МакКормик е и режисьор на новите епизоди.бягство от затвора

 
 

Намерената фотография на Жан-Мари Дона пристига в България

| от chronicle.bg |

Френският колекционер, издател и автор на фотокниги с „намерена фотография“ – Жан-Мари Дона, ще бъде специален гост на третата среща на платформата за фотокниги “ПУК!”.

Той ще представи част от колекцията си, наброяваща над 20 000 фотографии, които събира в продължение на близо 30 години, като ги изнамира по архиви, антикварни магазини и битаци по време на своите пътувания. В неговите проекти, тези анонимни наглед обикновени фотографии, придобиват нов артистичен смисъл.

По време на срещата, озаглавена „Photo Vernaculaire”, Жан-Мари Дона ще разкаже повече за намерената фотография, начина си на работа и фотокнигите си, публикувани в лимитиран тираж.

В една от тях озаглавена „Teddybär”, той поглежда към историята на Германия по едновременно особен, смущаващ и закачлив начин. Тя включва над 200 снимки на жени, деца и войници от Вермахта, позиращи до хора облечени като полярни мечки. Друга негова книга „Rorschach”, представя серия от банални природни пейзажи, отразяващи се във вода, обърнати на 90 градуса. Показани по такъв начин, тези кадри, заснети от различни фотографи между 1890 г. и 1950 г., изглеждат като концептуална работа на един и същ автор. Освен тях Жан-Мари Дона ще представи останалите свои книги „Blackface”, „Predator” и „Affreux Noël”.

Жан Мари Дона е роден в Париж през 1962 г. След повече от 30 години в издателския бизнес, през 2005 г. създава „Innocences” – свое издателство за фотокниги (www.innocences.net). Част от неговата колекция с намерена фотография е показвана по време на фестивала Rencontres d’Arles през 2015 и публикувана в някои от най-престижните издания като „The Guardian”, „Der Spiegel”, „Le Monde”, „Huffington Post”, „Vice” и „Vogue”.

„ПУК!“ е платформа за представяне на фотокниги с библиотека и поп-ъп книжарница, основана от Никола Михов, Тихомир Стоянов и Росен Кузманов. Целта на платформата е да създаде среда за популяризиране и издаване на фотокниги в България, като си сътрудничи с автори, издателства и фестивали в областта на фотографските и независимите издания.

Възползвахме се от случая, за да вземем блиц интервю от Жан-Мари Дона. Все пак на хората, които вадят части от миналото и ги показват в светлината на настоящето, създавайки изкуство, трябва да се дава път и гласност.

Ето какво ни разказа той:

За непросветените: що е то „намерена фотография“?

Най-общо казано това са снимки от неизвестни автори. Могат да бъдат семейни, студийни, паспортни и като цяло снимки за спомен. Освен любителски могат да бъдат професионални, които нямат естетически качества и са извадени от оригиналния им контекст. Да речем, аз колекционирам снимки от каталози на фризьорски салони, от застрахователни компании, на частни детективи, също и снимки от полицейски радари.

Къде най-често ги откриваш?

Най-много подобни снимки се намират по битаците и антикварните магазини. Понякога участвам и в търгове, където една фотография може да стигне до хиляди евро, но подобни интересни и скъпи кадри намирам на боклука, където са си безплатни.

Има ли хора, които ти дават свои снимки, за да ги включи във фотокнигите?

Да, изпращали са ми, но по-скоро вече след като хората са видели книгата и тогава ми изпращат подобни фоторафии.

Коя е най-старата фотография от колекцията? 

Най-старата фотография е от 1885 година, снимката е на забулени жени от Египет. А най-новата е панорамна рентгенова снимка на зъбите ми.

Коя ти е любимата фотография от твоята колекция?

Те са две! Първата ми любима снимка е на 6 годишно момче във военноморска униформа от 1920г., а втората е от 1945г. на 6 годишно момиче, която държи в ръка първата снимка.

Колко снимки наброява вашата колекция и колко време ви отне да я съберете?

Започнах колекцията преди 30 години и в момента наброява над 20 000 снимки. От тогава отделям по два часа всеки ден на архива си.

Откъде може да се купят фотокнигите?

Книгите и всичко около работата ми може да бъде открито тук,  а на предстоящата среща този четвъртък във Френски институт от 19:00 часа ще представя 5 от книгите ми и ще имате възможност да ги закупите на място.

В галерията може да видите част от снимките, които колекционира Жан-Мари Дона.

 
 

Снимат Peaky Blinders сезон 4

| от chronicle.bg |

Сезон 3 приключи преди 8 месеца. Сега сезон 4 вече се снима, а 5 се пише. Трейлъри, актьори и други детайли ще разгледаме тук.

Последното което знам: сезон 4 се очаква някъде през октомври. Том Харди се завръща. Сезон 5 се пише.

Записите започнаха съвсем скоро и затова все още няма трелър. За една нощ улиците на Ливърпул се състариха с 90 години. Имаме снимки на сета от няколко източника.

 

 

 

 

 

Ще има 6 епизода като във всеки сезон досега. Килиън Мърфи, разбира се, ще играе и в двата предстоящи сезона. Останалите основни герои също се очаква да се завърнат, но това предстои да бъде обявено. Създателят на сериала Стивън Найт потвърди завръшането на Том Харди, с когото работи през януари в „Табу“. „Не можем без Алфи (персонажът на Том). Том Харди е много желан актьор, но се постара да се освободи за снимките на сериала ни.“