Тел Авив: всяко чудо за три дни

| от | |

Лъчезар Петков

IMG_20140613_115200-e1403124805468

Шалом, негри мои! Следкато се върнах от Тел Авив доста хора искаха да напиша повече за преживяванията си и се роди това.

Още на летището в София се запознах с един руски евреин (родом от Крим), който нещо се беше дезориентирал. Докато стана време да минем проверката си поговорихме – интересно, че си беше купил стара нацистка монета от България – въпреки, че (по неговите думи) може да има неприятности с полицията, ако я намерят в него. Сравни “Терминал 1″ с летище в Иран, и ме попита какви са проблемите в България, след като нямаме войни, почти няма тероризъм и фундаментализъм. Пичът се оказа музикант, и ми даде телефонния си номер, в случай, че имам нужда от нещо докато съм в Израел.

Също на летището малко по-късно се срещнах с човека, за когото гласувах за евродепутат – Виктор Лилов. Оказа се, че и той ще пътува до Тел Авив, та пътувахме заедно с още един негов приятел. По време на полета обсъдихме политиката и международното положение. След като кацнахме, минахме проверките и се качихме във влака, си говорихме някакви неща за валутния курс на шекела, и някакъв дядо се намеси на българо-руски! Каза, че имал къща в Боровец. Минутки по-късно както говорихме с дядото от друга седалка във влака се обажда още един, този път млад човек – и на чист български ни проговори и той. Беше много приятна изненада. Казаха ни, че в Тел Авив/Яфо имало доста български евреи, два български ресторанта и т.н. Във влака имаше доста войници от казармите, пътуващи към града.

От централната ЖП гара до хостела хванах автобус – в който разписанието и маршрута са написани само на иврит, и се наложи да питам хората за превод. В процеса се запознах с около 20 годишен американски евреин, който ми сподели, че се е преместил да живее в Израел най-вече за да се запише в армията. Всеки войник е от полза, каза той с доста патриотичен тон.

След като слязох от автобуса отново търсих упътване от хората, и попаднах на еднаместна британка на име Ема (омъжена за израелец) и дъщеря й Наоми. Оказа се, че те търсят някаква художествена галерия на минутка разстояние от хостела ми, който пък се намираше до една стара часовникова кула, които всички в квартала знаят. Оказа се още, че тя преди ~20 години е отседнала в същия хостел, когато се е запознала със съпруга си. Освен това е и художничка-аматьор пак като мене, аз пък й разказах, че съм живял в Шотландия няколко години, в общи линии намерихме доста за какво да си говорим. Наоми пък е интелигентно младо девойче, mega hot, осми месец в армията (там е две години за момичета, три за момчета), че и балерина.

IMG_20140613_111029-1024x576

Все още имаше повече от час преди да отвори рецепицята на хостела ми, когато го открихме, та ме заведоха на изложбата – на художници-аматьори, деца, на хора, които изкуството им е хоби, a community thing. Беше доста интересно. Някакъв дядо ми провери раницата като разбра, че съм турист – макар доста на бързо и вяло. След това решихме да се разходим още из старата част (Яфо), видяхме старото пристанище, където са пристигнали първите ционисти, както и много от оцелелите Холокоста, и подобни забележителности. Пихме по един портокалов сок, и си поговорихме.

Казаха интересни неща – например, в Израел няма такова нещо като “политическа апатия”. Всеки има мнение по политическите въпроси. Granted, доста хора вероятно имат повърхностни или едностранчиви мнения, но няма такова нещо като “аз нe гледам новини, тия работи не ме интересуват”. Наоми ми разказа за армията – в нейния случай, само първите месеци е имало тежка физическа подготовка, изпитания, стрелба и т.н. В момента вече е нещо като социален работник, който изслушва войниците, пита ги какви (лични) проблеми имат и т.н. Работи най-вече в офис. В израелската армия плащат и по време на задължителната казарма – около 200 лв на месец. Съответно е национална традиция всички уволнени войници, след службата (веднага, или след още година работа) да заминат за някъде далеч – обикновено Южна Америка, и да пътуват поне една година.

46240_10203935643374593_270338509728423581_n

Разказаха ми някои интересни неща за Израел – например, който не е служил в казарма (за това още след малко), бива леко отлъчван от обществото, хората го гледат на криво, може да има проблем да си намери работа или да кандидатства в университет. За тях да защитават земята си е нещо доста важно. Когато Наоми видя моя скица на някаква badass мацка с пушка се изкефи много, и вика “като мен е” – което ми направи интересно впечатление.

Ема ми разказа за културните разлики между Израел и Великобритания – как хората са по-груби (макар че според британските стандарти, всички сме невъзпитани неандерталци), и как се мачкат един на друг повече, отколкото си помагат в определени ситуации. Според нея това се дължи на начините, по които са оцелели евреите. На мен ми беше интересно и странно как се говори за “израелската култура”, тъй като това е нова държава, съставена най-вече от имигранти – от САЩ до СССР, от Етиопия до Полша.

След като си разменихме контакти и се разделихме, аз си намерих хостела, и реших да се разходя из града. Научих, че в петък следобед автобусите спират заради Шабат, и реших да питам една девойка на автобусната спирка за по-сигурно. С нея пък се разприказвахме, и се оказа, че сме в една посока. Взе ми картата, за да ми загради и покаже интересни места за посещение, и от дума на дума стигнахме до политика. Тя се оказа левичарка по убеждения – нещо, което, оказва се, е доста трудно в страната на Кибуците.

Участвала е в разни Occupy движения, отказала е да служи в армията – разказа ми как е най-лесно да се измъкне човек: или като се направи на много религиозен, или на депресиран/суициден/луд, защото кой би дал оръжие на такива. Хич не обича Бен Нетаняху (сегашния и десен МП), смята строенето на нови селища в Западния бряг за безумие. Разказа ми, че нейният приятел бил учител, и когато казал “истината” на децата по някои от проблемите, го уволнили. Разбира се, не знам каква “истина” е казал, може и с право да са го клъцнали; но я успокоих, че и в България ако някой разкаже по-истинни, но по-неприятни за българите версии за някои исторически събития, пак ще го уволнят. Каза, че й е трудно да се бори за (твърде хипи, според мен) идеалите си в тази среда…

Направи ми впечатление, че се притесняваше да говори за политика публично, заради нестандартните си убеждения. Не мисля, че беше защото някой ще я набие or anything, просто тамошното общество е пасивно-агресивно спрямо хората, които са против армията. Поканих я да се разходим още заедно, или да отидем на гей парада, но с една много интересна усмивка отвърна, че приятелят й я чака ;-)

Разходих се сам, и отидох на парада в края му. Голямо събитие там – целият град беше в гей знамена – по кафенета, по къщи, по булеварди в подкрепа на ЛГТБ. Десетки хиляди хора се събират, много хора ходят от други държави специално за събитието; разбрах, че парадът е в този ден същата сутрин, хех. Имах усещането, че много от хората бяхме хетеро, и просто бяхме там за партито, музиката, яденето и пиенето. На някои пък си им пишеше какво харесват, да си знае човек дали въобще да се пробва:

P1010109-1024x768

Супер е, че има такъв парад в Близкия изток, предвид, че в съседните държави гейовете биват избивани, or worse. Поснимах, пих една бира, поподскачах малко с техното, и се запътих пеша към хостела. По пътя се отбих в един Макдоналдс – стана ми много интересно, че и трите момичета бяха арабки, бяха целите в черно, със забрадки вместо бейзболни шапки; но пък много свежи и усмихнати. Контрастираха силно на част от клиентките, които бяха по бански, хех.

След още мотаене се прибрах в хостела. Взех душ и т.н, и когато смятах да си лягам, че не бях спал от 19-20 часа, се запознах с един бразилец, който ме извика да гледаме мач (Испания vs Холандия). Първоначално отказах, опитах да спя, но беше толкова горещо и шумно, а аз и развълнуван, че не успях. Отидохме в кръчмата, която е точно пред хостела, седнахме при някакви произволни хора на едни големи маси, някакви други хора сядаха и си тръгваха. Аз по принцип не гледам мачове, но този беше доста интересен (1:5), та виках там, радвах се, пих бири.

По едно време дойдоха някакви мацки, седнаха при нас, бъзик по бъзик и наздраве по наздраве се запознахме. Доста приятни момичета, бъбриви, и гледаха футбол колкото за лиготията. Едната ми каза, че пра-дядо й е от България. Там всеки трети има някаква история, свързана с Холокоста, и е доста weird когато си помислиш “това момиче нямаше да съществува, ако българското правителство беше депортирало дядо й”. Някак си нещата стават по-лични, не е като от учебник, не е статистика. “Спасените български евреи” оживяват пред теб, когато се запознаеш с потомците им.

Едно от другите момичета беше цялата в синини в по раменете и ръцете, за мой шок. Бъзикаха ме, че е набила гаджето си и т.н, но после се оказа, че е от пушката – девойката е нова в казармата, и явно още не може да я държи правилно. С трета се харесахме и се разговорихме доста – разказа ми, че в казармата в началото е плакала много, и не е можела да се справя, та сега са я насочили в счетоводството, и може да си ходи у тях всеки ден. Много приятно момиче – жалко, че не можахме да се опознаем. Аз след третата бира и 24+ часа без сън вече не издържах, и си тръгнах даже без да й кажа чао, защото май отиде да пуши някъде настрани or something, дори не помня, толкова зле бях.

На другия ден с бразилеца отидохме на плаж и разходка – той ми разказа за себе си, оказа се, че също е художник и работи в рекламна агенция. Бил на разходка в Близкия изток (Египет, Йордания, Израел) с жена си, която си тръгнала малко по-рано. Същия ден замина за Париж, където имало раздаване на някакви награди за реклама – и видях снимка във Фейсбук по-късно, че е спечелил 🙂 Доста приятен човек – говорихме си за положението със световното и мизерията, за Дилма и т.н.

10348540_718041631575325_3629179115759276312_n

Аз продължих с цамбуркането и след като бразилеца излетя за Париж, и уж се намазах с крем против изгаряне, ама пак изгорях много жестоко. Даже някакъв пич на плажа ми каза си сложа още, защото ще страдам после. Е, няколко дни по-късно болката вече мина, но се беля и чеша постоянно. По-късно отидох за още една много дълга (15 км) разходка из града, върнах се в кръчмата и пак се запознах с някакви произволни хора. Някакъв пич от Англия беше пийнал, и запона да дискутира ситуацията в Палестина, което много подразни хората. Започнаха да спорят за Западния бряг. Един от пичовете до мен каза, че когато е служил в армията всеки път са го замеряли с камъни – пита, какво правиш, когато не знаеш какво хвърлят по теб? Може да е камък, може граната. Започнаха да си говорят на висок тон за цялата ситуация там, обясниха му как един войник не може да стреля, освен ако животът му не е директно застрашен, и как в Рамала войниците са въоръжени с гумени куршуми. Англичанинът “отиде да пикае” след като ги вбеси тотално, повдигайки темата за трите отвлечени момчета (тема, която в България почти не беше отразена май).

Третия ден го прекарах целия в разходки в забутани кварталчета, кратки запознанства, търсене на собственика на едно загубено кученце. Когато отидох на летището заварих приготовление за романтично предложение на брак. Пожелах успех на пича, а когато девойката пристигна от полета, се взеха.

IMG_20140616_011312-1024x576

IMG_20140616_011333-1024x576

Та така. Чудесно беше.

 
 
Коментарите са изключени за Тел Авив: всяко чудо за три дни