Техниката е голяма работа

| от | |

books-text

Димитрина Бояджиева

Влизай, влизай, момче. Е, гледай ти работа! Казваш, Илийчо те изпраща. Разбрах, иска дебелата фланела, две петалки от луканката и малко пари. Сядай де, сядай, ний тъкмо обядваме. Станке, момчето идва откъм Илийчова страна. Вярно ами, я сипи още в една чиния от манджата. Тъййй, значи с Илийчо сте заедно в курса по  компютрите. Хубаво, щото да ти кажа, туй, техниката, е голяма работа. Още като ми каза Илийчо за курса, му викам: гледай, струвай, техниката да овладейш, компютърен специалист да стане, де. Станке, ти недей да подкашляш и да махаш с ръка, демек все тая, ами донеси нещо за пиене, да се чукнем с момчето. Пък ти вземай, момче. Хапни си. Ааа, няма не ща. Не вярвам туй време още агнешко със спанак да си ял. Как, казваш, ти е името? Аха, Трифон. Та ти казвам, Трифончо, туй, техниката, е голяма работа.  Тя баба ти Станка знай,  нали като войник бях телефонист, като се уволних, ало и на сън виках. Колко пъти съм я стряскал с туй „ало”, пък тя сънена, кажи бе, Стефане. Търкам очи аз, докато се оборавя и, като разбера, че войниклъкът е сън, от радост сграбчвам баба ти Станка и няма какво да ти разправям. Резултатът е налице – бащата на Илийчо, де. Какво викаш, Станке? Няма я фанелата ли? Търси, търси.  Ха наздраве.

Та появи се баща му на Илийчо на белия свят, ама още ненавършил годинка и светът почерня. Пламна войната. Мобилизираха ме и хайде в свързочната рота телефонист. Бам, бам… все напред, щото българският войник назад не знай.  Хубаво, ама при едно нападение свръзката прекъсната. Ами сега? Отчая се командирът. Дожаля ми за човека, затуй се престраших: Разрешете!, козерувам аз, наредете за двама помощници и тръгвам. Чакай бе, боец, вика командирът, как тъй, снарядите хвърчат! Нека хвърчат, козерувам отново аз, пък като изпълня задачата, искам десет дни отпуск. Дадено, вика командирът, само ми дай свръзка, от мен отпуската.

Тръгнахме с момчетата. По жицата, по жицата, все по жицата. Нищо. Вървим, вървим, с километри. Пак нищо. Пък снегът навява. Момчетата викат  да се връщаме. Как тъй ще се връщаме, крещя аз във виелицата, продължавай! Минаваме веднъж и още веднъж – нищо. По едно време хващам аз жицата. Викам си: Стефане, дръж се. Мамка му и германец, като отрязал жицата и пак я съединил, ама краищата подвити, ей тъй.  Трифончо, тука гледай,  допрял ги изолир с изолир и пак ги омотал отгоре. Демек – няма нищо. Няма ама… Съединявам аз жицата, Трифончо, снемам телефона от гърба и въртя: ало, дайте ми командира.  Стефане ти ли си? – не вярва на ушите си командирът. Аз съм. За отпуската важи ли? Важи бе, Стефане, как да не важи. А за помощниците? И за тях. Какво има, Станке? А, намерила си фланелата. Остави сега таз фланела. То момчето не е тръгнало да си ходи. Наздраве, Трифончо.

Та ти казвам, Трифончо, даде човекът. Връщам се аз вкъщи, какво да видя. Баба ти Станка реве, лапито, баща му на Илийчо де, и то реве. Прасето квичи, ушите им ще изяде. Гладни. Бреее, че като взех гъдулката – и на талигата. Де сватба, де кръщене, де по гробища, напълних талигата и прасетата млъкнаха. Пък вечерта… „Абре, либе, първо либе, къде ходиш, що не дойдеш…”, че аз да ти кажа. Тъй ли беше ма, Станке? Какво, люх, Стефане, с оназ си работа приказки приказваш.  Ти не я гледай сега баба си станка, тогаз беше млада. Като я пипнеш, сякаш копринен чорап държиш в ръцете си. Ха наздраве!

Хубаво беше Трифончо, ама броените дни бързо свършват. Връщам се аз на фронта – тук рота, там рота, няма рота. Питам един войник, къдей втора рота? Пък той, каква втора рота? Как каква? Нашата рота. Ама ти не знаеш ли, няма вече втора рота. Избиха ги до един. Не думай бе! Брех, брех, брех. Та те питам аз тебе, Трифончо, ако не беше техниката, къде щеше да е сега дядо ти Стефан? Недей да вдигаш рамене, ами кажи в черната земя и туй то. Ни края на войната щях да видя, ни баща му на Илийчо, ни баба ти Станка. Тя Станка на унгарски велосипед щеше да се вози, ама не би. Много грабиха всички от Унгария. То и ний грабихме, ама по-малко. Кой огърлица, кой радио, кой кожено палто, пък аз – велосипед. Ама велосипед да ти види окото – писан, с по едно байраче от двете страни на кормилото. Много му се радвах. По цял ден си го лъсках. Ама като не е писано, Илийчо. Ха да не псувам сега и стопанка му. Спряхме в едно унгарско село на бивак. Припичаме се ний на слънцето и чакаме да дадат заповед за тръгване, пък на мен очите ми все във велосипеда. Че като се лепна една братушка, хароший велосипед, вика, красивий! Прадаьош? И вади една буца пари. Унгарски ли, български ли, руски ли, не питам. Само викам: неее, и правя с пръста тъй, демек от „нето” ако не разбира, по махането на пръста да му стане ясно.  А той продължава да ми навира буцата с пари. Пък аз, не ми е за продан, братушка. Не го давам. Ще го нося в България. И освен пръста започнах да клатя и главата, да подсиля „нето”. Хубаво, ама нашето „не”, било тяхното „да”. Пък аз откъде да знам. Хвана се отново за кормилото братушката и пак ми подава парите. Работата се влоши. Добре, че взводният се притече на помощ. Де на руски, де на български, обясни на братушката. Клюмна му главата на братушката. Прибра той парите и вика: Товарищ, давай вокруг. Взводният пак превежда. Щом е за едно завойче, викам, може. Кешки да не бях се съгласявал. Хепна се братушката и все около нас кара. Един път, още един път и все се смее. На третия път като мина, вдигна средния пръст и вика: Денги не хочиш, вот тебя!, и подкара в права линия по шосето. Как да не псуваш сега и стопанка му. Иди го гони.

Не ми било писано за колелото, Трифончо, ама ти казввам, туй, техниката, е голяма работа. Станке, дай фланелата. А тъй, и наденичка си приготвила. Чакай да видим сега какво има в портфейла.

 
 

Онова, което интернет ни даде

| от |

Телефоните ни днес са милиони пъти по-мощни от апарата, с който НАСА са изпратили човек в космоса. Ние обаче ги ползваме, за да пишем коментари под видеата на Адел в YouTube за това колко Миле Китич е по-велик. Да оставим и че интернет даде живителна сила на троловете. Това са естествени негативи – като хората, които са против яденето на месо. Винаги ще има някой, който ще свикне последен с хубавото. Тъй като всяка революция върви със своите глупости, лесно е да се сещаме за тях.

По случай деня, в който се появява компютърната мишка, решихме да се съсредоточим върху позитивите, които интернет ни дава, но пренебрегваме с необяснима усърдност.

Google

Ако ми даваха по левче всеки път, когато някой ме пита глупост от рода на „коя е столицата на Азербайджан“, щях да седя на плажа на Малдивите и да пиша коментари под видеата на Адел в YouTube колко Миле Китич е по-велик.

Туториалите в YouTube

Джъстин Бийбър тръгна от YouTube. На сайта има всякакви уроци за всичко. Като почнеш от най-необходимите неща: оказване на първа помощ, оцеляване в пустошта, гримиране. И стигнеш до страхотни глезотии като:

гримиране.

 

Аудио книги

И преди да е станало мазало, искам да подчертая, че ситуацията не е или-или. Може и двете.

Някои хора „обичат да усещат книгата в ръцете си“. Хубаво. Не се съмнявам, че и едно време монасите са казвали на Гутенберг : „обичаме да усещаме перото в ръцете си“. Нищо лошо, кой каквото го кефи. Аудио книгите са подценявани, това ми е мисълта.

 

GPS

Ако едно време Калин Терзийски казваше, че Зелените са хубави, това е, защото не е виждал джипиес. Зелените са нищо пред тази технология. Няма да се луташ, няма да се маеш, няма ама това на тая пряка ли беше или на следващата. Цъкаш два пъти – аз съм тука, трябва да стигна там и то само тегли чертата. Ти само трябва да ходиш по нея. А ако се страхуваш, че те следят – да, следят те. Сергей Брин и Лари Пейдж (които само звучат, че са от Лед Цепелин, иначе са собственици на Гугъл) седят в офиса си и се чудят „Тоя па къде ще кърка тая вечер“.

 

Бонус:

Хапчета за всичко

За гъбички, за газове, за мускули, за сваляне на килограми, за простата, за по-надолу от простата. На практика тази медицинска част от интернет е като рекламите, докато вечеряте. Само, че на стероиди. Купени от интернет. А ако нямаме пари да си купим хапчета за всичко – споко. Един нигерийският принц иска да ни даде милиони долари.

 
 

Новият Jaguar XF Sportbrake загатва за себе си

| от chronicle.bg |

Jaguar повдигна завесата новия XF Sportbrake от централния корт на Уимбълдън.

По-малко от 70 дни преди началото на световния тенис турнир Уимбълдън 2017, тревната площ на комплекса All England Tennis Club се превърна в платно за очертанията на динамичната спортна комби версия на Jaguar XF. Прочутите бели линии на игрището се трансформираха пред експертните погледи на Иън Калъм, директор по дизайна в Jaguar, и на ландшафт мениджъра на Уимбълдън Нийл Стъбли.

XF Sportbrake ще се присъедини към редиците на носителите на награди XF автомобили в спортните салони на Jaguar след премиерата му през лятото.

Jaguar е официален партньор на турнира Уимбълдън 2017, който ще се проведе от 3-и до 16-и юли 2017 г.

 
 

Любимият виц на Христо Гърбов

| от Цветелина Вътева |

Само един ден на шегата не стига! Ето защо Webcafe.bg и ресторанти Happy обявяват месец април – за Месец на смеха. По този повод ви предлагаме любимите вицове на част от срещнем с най-усмихващите български комедийни актьори, заемащи специално място в сърцата ни.

Естествено, че знаете кой е Христо Гърбов. Дали сте се превивали от смях на ролята му като Пиер Миняр във „Вечеря за тъпаци“, хилили сте се на Гари Льожен/Роджър Трампълмейн в „Още веднъж отзад“ или сте се задавяли със салатата си пред телевизора, докато го гледате в „Комиците“, във всички случаи сте запознати с комедийния му талант.

Извън сцената и екрана Христо няма вид на смешник. По-скоро носи онова усещане за самовглъбеност, което придават на света около себе си хората, които вземат хумора на сериозно.

Предлагаме ви да прочетете виц, разказан от Христо Гърбов: 

Влиза един французин в един английски бар и си поръчва „typical English breakfast“ – боб, яйца, black pudding, което е вид кървавица, богата работа. Гледа той black pudding-a, хапва от него, пък после вика: „Абе като го видях това, помислих, че е лайно. Пък като го опитах, съжалих, че не е“.

Цялото интервю с Христо Гърбов можете да прочетете в Webcafe.bg


Фотограф: Мирослава Дерменджиева

Място: ресторант HAPPY на ул. „Раковски“ 145

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.